„Сапунът, водата и здравият разум са най-добрите дезинфектанти“ – този израз, превърнал се в сентенция, принадлежи на канадския учен сър Уилям Ослър (1849-1919), наричан често „Баща на модерната медицина“. Изречен е далеч преди нашето време, а колко актуално звучи днес! Какво остава за миналото? Дори и една кратка разходка из неговите „криволичещи улички“ може да ни покаже сериозната борба за справяне с огромни здравословни проблеми, които буквално са истинско предизвикателство за хората. Това е непрестанна борба, чиято крайна цел е животът. В Разград, който в миналото принципно е проблемен по отношение на водоснабдяването, а хигиената не е от най-впечатляващите му характеристики, здравият разум се стреми да намери брод през трудностите, за да опази здравето на всички. А това не е никак лесна задача.
Около Освобождението от османска власт през 1878 г. и след него жилищата на местните хора, с изключение на няколко къщи и около 40-50 дюкянчета, са строени „по стара турска и бордейска система, стените – направени от плет, измазани с кал и говежда тор“. Реката, която пресича града, с мътна и мръсна вода, има на двата си бряга построени „обществени нужници“ и частни воденици. Тя няма нивелация и създава възможности за наводняване. А това предразполага жителите от ниските райони на града през пролетта и есента да боледуват от треска, която често пъти взима епидемичен характер. Данните към 1897 г. показват, че през града преминават епидемии от дизентерия и блатна треска. Това увеличава броя на лежащо болните в болницата, както и на тези, лекувани в амбулаторията на града. Всъщност в края на XIX в. най-разпространените заразни болести са дизентерията, скарлатината, тифус, вариола и др.
През 1894 г. за първи път в страната със специален указ е обявена карантина на заболелите от вариола. Любопитен факт в тази връзка е това, че под прякото ръководство на окръжния лекар д-р Борис Аркатович Окс през 1881 г. в Разградската окръжна болница, чиито управител е всъщност той, е била разкрита първата в страната лаборатория за производство на противовариолна ваксина. Това си е голям успех, като се има предвид, че създадената през 1879 г. болница се помещава в старо, ниско и неудобно частно здание, изключително несъответстващо на хигиенните изисквания.
Самият град е бил в доста окаяно състояние по отношение на хигиената. И това е съществен съпътстващ момент от цялата история на Разград поне до към 60-те г. на ХХ в., когато благоустрояването дава вече първите сериозни резултати в преодоляването на този сериозен проблем. А той е фактор за множество заболявания. По време на Първата световна война в града избухва епидемия от петнист тиф, коремен тиф и възвратен тиф. Това налага част от леглата в болницата да бъдат отделени и предназначени за заразно болни. Работата на обслужващия медицински персонал се затруднява. Той прекарва денонощия наред край леглата на болните и полага неимоверни усилия, за да се справи с епидемиологичната вълна. А това е важно, защото периодът на войните, т.е. времето от 1914 до 1918 г., нарушава нормалния ритам на работа и живот на разградската болница, понеже част от персонала е мобилизиран. Според някои по-стари изследвания в помощ на обслужващия болничен персонал през 1918 г. „се отзовават“ и руски военнопленници. Във военното време самата болница се характеризира с особено тежко санитарно състояние. Това е обаче характерно за цялата страна. Военното време носи на страната, освен всичко познато, и тежко санитарно положение във всички региони. А това, в съчетание с липсващия, поради мобилизацията, болничен персонал оказва своето негативно влияние.
Веднага след Първата световна война туберкулозата в Разград е една от най-разпространените болести. Тя прави допълнително града не толкова привлекателно място за живеене. Според някои данни през 1919 г. в Разград смъртността от белодробна туберкулоза е четири пъти по-висока отколкото е в Лондон, и два пъти и половина от Париж. Сред причините, както четем в някои изследвания, са лошите хигиенни условия, „влажните и схлупени къщурки“, прекараните по-ранни болести. Времето на войните довежда до проблеми с изхранването на населението и мизерията, което също е допълнителна причина към възможните и това, че Разград е земеделски град, както и районът около него, не „изчиства“ тази причина – гладът. А мизерията, тя е характерна за района. Може да се разсъждава върху въпроса за гъстотата на населението, пак като посочена в някои източници причина, водеща до разпространението на туберкулозата. От началото на двадесетото столетие до 1926 г. населението на града нараства с едва 1592 души. Изобщо в този период се регистрира много малък прираст в града. Но има друго. Понеже туберкулозата е заразна болест, неособено добрите жилищни условия и малките обитаеми пространства предполагат много хора на едно място, в една стая, което е причина за разпространението на болестта. Болните са лекувани в домашна обстановка, като по този начин са били в постоянна епидемиологична опасност за околните, и най-вече за децата.
Последната посочена причина в някои източници за туберкулозната заболеваемост в Разград и района около него са „хроничните отравяния“ в тютюневото производство, което не е голямо в града и околията, но все пак е застъпено.
В края на Първата световна война избухва епидемията от т.нар. испански грип. Това се оказва на практика най-катастрофалната за човечеството до момента пандемия от грип. Той има и втора вълна. Много български войници се завръщат от фронта с испански грип. Там има и бойци от града и неговата околия. Без наличието на документи не може да се прецизира дали той „пристига“ и в Разград. Обаче в местната преса от 1927 г. се говори за епидемичния характер на болестта инфлуенца, т.е. грип, познат в миналото като „испанска болест“. Взима се специално решение за преустановяване на учебните занятия за всички училища, а също така се забранява провеждането на театрални представления, „вечеринки“ и „забави“, както и „сказки“ също така. А учрежденията трябва да се дезинфекцират. Тази епидемия в Разград се разразява доста по-късно от масовата световна пандемия от „испански грип“, която избухва с огромна сила през 1918 г., но все пак е някакво доказателство, че градът не остава не засегнат от този кошмар – инфлуенцата.
Туберкулозата остава обаче социалният бич в града. Наред с нея в Разград има и други заразни болести като едра шарка, петнист тиф. Расте и детската смъртност. В местната разградска преса може да се прочете указание, че като усложнение от боледуване от дребна шарка /морбили/ идва туберкулозата, „която до този момент е била в тай нареченото спящо състояние“ и „това се отбелязва към 15 ден след видимото оздравяване“.
От документите става ясно, че на един етап от време в града маларията се превръща в сериозен проблем. През лятото на 1944 г. общинското управление взима мерки за отстраняване на всички възможности за разпространението на маларията и премахване на вредните последици от нея. Но маларията е по-ранен здравословен проблем за града. С влизането в сила на Закона за борбата с маларията през 1925 г. в Разградския административен район са обявени за маларични 7 селища. Такива има и в периода 1931-1940 г.
Прехвърляйки времето, трябва да се каже, че през 1949 г. от т.нар. „социалните болести“ на първо място е отново туберкулозата. Към 31 декември 1949 г. в града има регистрирани 255 болни от туберкулоза. През същата година се разкрива стационар с 25 легла към съществуващия от 1942 г. противотуберкулозен диспансер, обслужващ дотогава само амбулаторно болни.
По това време хигиеничните условия в градската среда не са се променили кой знае колко съществено в сравнение с предните години. Хигиената продължава да е основен проблем и това оказва своето въздействие върху здравето на хората. За тях това е ежедневие и борба, буквално за оцеляване. А и се появяват нови заболявания. В заседание на Градския народен съвет от септември 1951 г. прозвучава тъжната констатация, че в Разград „Скарлатината е вече епидемия“. Това внася допълнително напрежение в средите на градската управа, защото се добавя още един здравословен проблем и това, в съчетание с лошите хигиенни условия в Разград, а и в неговата околия, създава допълнителен, при това много съществен проблем към общата неблагоприятна картина в градската и околийска среда.
Епидемията от скарлатина идва в околията още през 1950 г.; през месец май на същата година тя отслабва, но през месец юли и август се разразява отново. Тя има втора вълна. Логично, планира се „борба“ със скарлатината. И се взимат мерки за нейното пресичане.
Хубавото в цялата работа е, че появилата се епидемия от скарлатина е „ликвидирана бързо“. Под диспансерно наблюдение „са поставени голям брой работници и служители“. В документите се отчита следната слабост: „… особено в пазарни дни се натрупват много болни пред вътрешната амбулатория, където всекидневно се преглеждат 70-80 души, а в непазарни дни от 45 до 60 души“.
Но туберкулозата остава. Към 1954 г. общо в околията има 1039 болни от туберкулоза, от които 222 са от Разград. Само през втората половина на 1954 г. са регистрирани нови 60 болни. Колко сериозен е проблемът може да се разбере от това, че към онова време населението на цялата околия се движи между 88 и 89 хиляди души. В документите четем, че „несъмнено“ съществува „още една част неоткрити болни“, които служат за нови източници на зараза“, особено в „махалите“, които са най-проблемни от хигиенична гледна точка. А леглата за диспансерно болните са едва 77, твърде недостатъчни. Има туберкулозно болни, които се лекуват в домашни условия и „сеят зараза“ по този начин. „Санирането“ на огнищата на заразата не се „извършва добре“. Не се прави текуща дезинфекция „не се изварява посудата“; „не се изпират дрехите отделно“; болните спят в една стая със здравите, хранят се „общо“. По отношение на „трудоустрояването“ на болните от туберкулоза „се срещат големи трудности“, тъй като „няма подходящи места“.
А и в града броят на туберкулозно болните се повишава. Има случаи, завършващи фатално. Три години по-късно, в края на 1956 и през 1957 г. „борбата“ срещу туберкулозата се подобрява. Общо са регистрирани 820 болни от града и селата на околията – това е към момента на направата на един доклад от 1957 г. – като преди това се откриват още 77 болни. През 1955, 1956 и 1957 г. има „4 обостряния“ на заболяването. От тези 77 „нови“ болни, „16 са открити късно с бацили“. А и болните са потърсили късно медицинска помощ, „закъснели са доста по тяхна вина“.
През 1957 г. в Разград не се отчитат случаи на „избухване на някакви особени заразни заболявания“. Те намаляват в сравнение с предходни периоди.
От началото на 60-те г. на ХХ в. започват да се подобряват значително хигиенните и битовите условия на живот в града. Подобрява се и здравеопазването. Развива се и лекарствената промишленост и по-конкретно производството на антибиотици. В Разград от 1954 г. е изграден и Завода за пеницилин, който е от съществено значение за борбата с туберкулозата в страната. Пеницилинът променя света, не само държавата и града. Във времето заводът започва и производството на стрептомицин, който дава възможност на лекарите да се борят успешно с ужаса, наречен туберкулоза, но и не само с нея, а и с други ужасни болести като чумата и дизентерията. Освен това широко приложение като основни класически методи на диагностика на белодробните заболявания получават рентгеновото и томографно изследване в Разград. Бактериологичната диагностика също намира приложение. Към тях се добавят и добре уредени клинична и микробиологична лаборатории към функциониращия тубдиспансер в града. Лечението се „вдига“ на едно по-високо ниво. „Повдига“ се и общата „просвета“ на населението, свързана със здравето.
Всичко това оказва своето влияние върху пресичането на туберкулозата в Разград. А това е огромният здравен проблем за града и околията. Има и други, но тяхната честота и обхват не са толкова стряскащи колкото туберкулозата. Нейното преодоляване чрез контрол и лечение, чрез създаване на по-благоприятни цялостни условия на живот и производство на лекарствени средства прави във времето града и околията едно по-сигурно място за живот.
Димитър ПЕТКОВ
доктор по история, Регионален исторически музей – Разград
