Данните за най-ранните чествания на 11 май като Ден на славянските равноапостоли сочат XII век. Отначало се отбелязват датите на тяхната смърт – 14 февруари и 6 април. Общото честване на двамата братя на 11 май е посочено в пергаментен ръкопис от XII-XIII в. от Успенския храм в Москва и в известния Лобковски пролог (сборник от кратки жития с богослужебно предназначение) от XIII в.). През XVI в. св. Макарий, Московски митрополит, и през XVII-XVIII в. Св. Дмитрий Ростовски отбелязват паметта на св. св. Кирил и Методий на 11 май. Тази традиция с идването на османските завоеватели е прекъсната почти до средата на XIX век.
За първите празнувания на св. св. Кирил и Методий има толкова разнопосочни данни и мнения, че може да се напише цяла книга. Преди години шуменци се похвалиха, че е намерен арменски ръкопис, в който пътешественикът Минас Пажъшкян отбелязва, че присъствал на някакво честване на св. св. Кирил и Методий в Шумен на 22 май 1813 г. Оказва се обаче, че то е било на гръцки език, а след това редица автори се усъмниха в неговата автентичност. После се разбра, че целият напън е бил да се избере Шумен за европейска столица на културата. В „Българска книга, енциклопедия“ от 2004 (съст. Ана Гергова) пише, че Сава Доброплодни организирал честване на С. Кирил и Методий на 11 май в Шумен, но не посочва къде. Не съм виждал никъде другаде потвърждение за това честване, включително от шуменски изследователи. Повечето изследователи твърдят, че на 11 май 1851 г. (тогава е неделя) в църквата „Св. Богородица“ в Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира първият празник на светите братя. Традицията започва с това, че на 10-ти май учениците от класното училище на Найден Геров занесли иконата от предната вечер да престои една вечер в църквата. За това църковно честване съобщава в своята „Христоматия славенскаго язика“ Неофит Рилски. Тук обаче могат да е срещнат сериозни противоречия. Първо, храмът „Св Богородица“ още не е завършен. Това става през 1852 г. Осветен ли е храмът по-рано? Второ, в Пловдив няма богослужене на български език чак до 1859 г. Това е причината, щом иконата престои едно денонощие, празникът да се пренесе пред училището. Трето, училищната икона е нарисувана през 1856 г., така че явно иконата, престояла в недостроената църква църквата не е на училището, което носи името на двамата братя.
През 1853 в Цариград се издава „Вечен календар“ на Велко Королеев. В него той посочва датата 11 май за ден, в който да се празнуват славянските първопросветители. Някъде към 1856 г. празникът се отбелязва и на 11 май в Калофер по инициатива на учителя Спас (Сотир) Зафиров, но е повече църковен. В книгата „Калофер в миналото“ (1927) се пише следното: „Събрахме помежду си десетина гроша за разноски. Варихме коливо, купихме ракия и свещи за черкова и на поповете дадохме пет гроша. На другия ден в църквата Христо Петков (синът на даскал Ботьо) каза слово за живота на Кирил и Методий, за стореното нам добро и за ползата от учението. Това слово съчини Сотираки. В накиченото с цветя училище имаше само водосвет. Ала народът си работеше – чарковете за гайтан вървяха. Някои старци казваха: „Не може тъй лесно да стане праздник“.
През 1856 г. пак в Пловдив Йоаким Груев предлага денят 11 май да се празнува „по сичката България“. През 1857 г. в дървената църква „Свети Стефан“ в Цариград по време на служба за св. Иван Рилски е почетено делото на св. св. Кирил и Методий от учениците на Цариградското епархийско училище, които изпяват няколко църковни песнопения пред иконата на св. св. Кирил и Методий, без да си дават сметка, че тяхното възпоминание не само възкресява традицията, но и поставя едно ново начало – на таченето на словото, буквите, книжнината и всенародното просвещение. Не е ясно на какъв език са песнопенията, тъй като все още богослужението е на гръцки. Възможно е да са на двата езика, но не ми са известни служба, миней (песнопения и четива), тропар (песнопение) или кондак (проповед, изпята от амвона по време на утренята) за св. Ивана Рилски през месец май. По този начин празникът е по-скоро училищен, отколкото църковен, защото това училище носи името на братята.
В 1858 г. отново в Пловдив в църквата „Света Богородица“ с тържествена служба пак се честват светите братя. Същата година денят 11 май е отбелязан в Стара Загора, за което донася в дописка от 7 юни „Цариградски вестник“, където се съобщава, че св. братя Кирил и Методий са приети за покровители „на всичките наши малки и големи училища“. През 1860 г. празникът е честван в Скопие, а от 1862 г. – във Варна.
След 1863 г. 11 май се установява като официален църковен празник на светите равноапостоли в Българско. Тогава той се чества по инициатива на Сава Филаретов и в София. До 1878 г. вече има над 20 чествания в Пловдив, Кюстендил, София, Ловеч, Кукуш, Видин, Силистра, Враца, а също така в Букурещ, Болград, Браила, Белград, Солун, Одрин и др.
Честването на св. св. Кирил и Методий в Разград се организира за пръв път през 11 май 1862 г. (тогава неделя). За годината и датата свидетелства дописка във в. „България“ от 25 юни 1862 година: „Тук (Разград– б.м.) първи път ся празнува празникът на българските просветители Кирил и Методия. Божествената служба ся извърши от трима свещници. Народът беше безброен и някои си се чудеха и недоумяваха: „Джанъм днес Коледа ли е или Великден“, но един от нашите млади учени – г-н Стефан Попов отърва такивото от недоумение като изрече подир евангелието едно слово кратко, но сладко“.
От горната дописка могат да се направят следните изводи. Първо, не е пряко доказано, че Стефан п. Илиев е организатор на църковното честване. Като млад учител в класното училище (току-що завършил в Шумен), той едва ли би въздействал направо за провеждане на службата. Второ, ако е имало някакво учителско влияние, то в него са участвали и другите трима учители през учебната 1861/62 г.: Димитър Георгиев от взаимното (началното) и другите двама класни учители тогава: Спиридон Петров Грамадов (1820–1880) и Недьо Жеков (1840–1907). Не мога да си представя службата без тях. Трето, защо именно Стефан Попов Илиев излиза пред множеството? Защото е местен и всички го познават! Четвърто, явни инициатори са тримата попове служили в църквата на посочената дата: поп Иван (Иванчо) п. Атанасов Димиев, поп Христо Дончев и поп Кръстю п. Атанасов Димиев. Други попове да служат в Разград тогава и през тази година няма. Що се отнася до Никола Икономов, той не е бил учител в посоченото време от 1861 до 1866 г., но е избран за нещо като „надзирател“ на разградските училища. и представител на Разградския край по църковния въпрос. Предполагам, че и той е повлиял за църковния празник. И така, основното заключение от събитието през 1862 г. е, че празникът е църковен, а не училищен.
В друг брой от 5. XI. 1862 г. пак в. „България“ отбелязва: „Стефан П. Илиев, възпитаник на Шуменското горно училище, момък благороден и снабден с потребните сведения, които изисква сегашната епоха в нашето отечество. Той, откакто е стъпил в училището показа ся много деятелен в предприятията си и с голямо усърдие преподава уроците на повереното немо юношество“.
Другояче стои въпросът за честването на св. св. Кирил и Методий в Разград през 1867 г. Анание Явашов пише, че до 1867 г. празникът не е честван в Разград. За да каже това, той не е познавал дописката във в. „България“ от 1862 г. В книгата си „Разградъ неговото археологическо и историческо минало“ от 1930 г. Явашов пише: „Той (Стефан поп Илиев – б.м.) пръв повдигна въпроса за празднуването на 11 май, и пръв уреди църковна служба в вид на молебен с участието само на учениците като се отчиташе жито-коливо, което ние, учениците, разнасяхме по домовете на по-първите граждани. Той е единственият учител, който в църква в неделя и в другите празднични дни казваше слова и в училището след отпуск пред учениците разни поучения, особено религиозни и нравствени“.
В тези редове е надделял споменът за участието на А. Явашов в празника, но не и фактическата страна на нещата за началото. През учебната 1867/68 г. учител в класното училище освен Стефан п. Илиев е и Сава Катрафилов (1836-1876). В девическото взаимно (начално) училище тогава учителка е била Неранза Георгиева, а в мъжкото взаимно (начално) училище Никола Димитров. Никола Икономов със жена си Станка Николица тогава са учители в Русе и ги няма в града. Празникът от 1867 г. е църковно-ученически, а не пряко училищен. Опозицията пространство (църква) – пространство (училище) още не съществува.
А сега малко повече за Стефан Илиев Попов (1840-след 1906). За него нещата са и известни, и неизвестни. Роден в Разград, учил във взаимно училище в Разград и в класното училище в Шумен. Кога отива да учи в Шуменската полугимназия (Преславско-Шуменска прогимназия или Шуменско народно училище) не е уточнено. Предполагам, че това е станало доста по–късно след завършване на взаимното училище в Разград, защото като се връща, той е вече на 21 г., т.е. постъпил е в Шуменското училище през учебната 1958/59. В Шумен второто учителстване на Сава Доброплодни в града е от 1855 г, до 1859 г. Тогава се открива и IV кл. (т.е. сега VIII). Учител в Шуменското класно училище е и Добри Войников за времето от 1858 до 1864 г. Това, което може да се каже със сигурност е, че Стефан Илиев Попов е техен ученик. През 1861 Стефан Попилиев се връща в Разград и става учител в местното класно училище (1861/62). Стои като такъв до края на учебната 1863/64 г. и продължава образованието си до пълна гимназия във френския католически Pensionnat Saint-Joseph, тогава в кв. Moда (Истанбул). Поради недостиг на пространство и поради това, че сградата в Мода е върната на собствениците, училището се връща в първоначалната си сграда кв. Бейоглу (Истанбул), така че Стефан Попов Илиев завършва там и в това училище. Навсякъде пише, че завършил католически колеж в кв. Бебек, но през 1870 г. Пансионатът изгаря и чак тогава е преместен в кв. Бебек, Кадъкьой (Истанбул) през 1870 г. с името „Lycée Saint-Joseph”, Istanbul (на турски „İstanbul Özel (частен) Saint Joseph Fransız Lisesi”. Връща се през 1867 г. в Разград и е назначен за главен учител. Стои като такъв от учебната 1867/68 до учебната 1868/1869 г. След това става учител в Свищов до 1878/79 г. Премества се в София и е чиновник Министерството на външните работи.
Основните пунктове от биографията на Стоян Илиев Попов се знаят от книгата „Българска възрожденска книжнина“ от 1959 г., чийто съставител е д-р Маньо Стоянов. Там пише, че Стефан Илиев Попов е умрял през 1893 г. Никой след това не е правил специално изследване за живота на Стефан Илиев Попов (Стефан Попилиев). Да, обаче се среща една „малка“ подробност. Разградската дружба в София е създадена на 5.02.1906 г. В настоятелството влизат Стефан Илиев Попов – председател, Йордан Илков – подпредседател, Никола Симеонов – секретар, Цвятко Н. Чолаков – касиер, съветници – Васил Загоров – окръжен управител на София, ген. Христо Сапов, Димитър Йоцов. В контролната комисия влизат Стефан Радев, Георги Мавродиев, Н. Стоянов (Кескиня). Дружеството наброява 120 членове разградчани и разградски зетьове. Първият устав на дружбата е приет на Общо събрание от 4.04. 1906 г.
Вижда се, че Стефан Илиев Попов е жив след 1893 г. и си е в София, даже става председател на дружбата и разработва устава ѝ. Бащата на Стефан Илиев Попов е поп Илия (ок. края на 18 в. – ок 1850 г.). Той е служил в старата църква. Освен на Стефан, поп Илия е баща на бъдещия търговец Васил п. Илиев и Христофор п. Илиев. Тук може да се издигне хипотезата, че вторият кмет на Разград – Васил Попов е възможно да е син на поп Илия и брат на Стефан Илиев Попов. Защо тази хипотеза е възможна? Известно е, че името на първият кмет на Разград Георги Попов би трябвало да се изписва Георги Атанасов Димиев, но тъй като баща му също е поп, той се казва накратко Георги А. Попов/Георги Попов. Какво пречи и Васил да е Попов, след като баща му също е поп. Тогава да се син на поп е престижно.
***
С въвеждането на Григорианския календар на 1 април 1916 г. Денят на славянските просветители се празнува от държавата и от църквата на 24 май. След 1969 г. се отбелязва като църковен празник на 11 май и като светски на 24 май. От 1990 г. на 11 май се чества само като църковен празник, а на 24 май като Ден на славянската писменост и българската просвета и култура. Съществуват съмнения, че синодалното решение от 20 декември 1968 г. е било взето под натиска на тоталитарната държава с някаква задна цел, вероятно свързана с т. нар. „научен атеизъм“ – да се разкъса дори символично връзката между училището и Църквата, между образованието и религията. И да се обърка познанието и съзнанието на хората във връзка с православния църковен календар, защото мнозина наши сънародници дори и сега бъркат понятията „стар“ и „нов“ календарен стил, смесвайки или разменяйки местата на календарните реформи през 1916 и 1968 г.
Къде другаде се празнуват братята св. св. Кирил и Методий? Всеруският синод през 1863 г. взема решение да се установи църковен празник в почит на преподобните Кирил и Методий на 11 май. Тогава на площада пред храма „Св Василий“ се събрали 5000 гимназисти и студенти, а императорът Александър II бил там със семейството си. Изявили се много оратори. След това става празник на учащите се и интелигенцията. Празникът бил отменен като църковен от Сталин в края на 20-те години на ХХ в. През 1985 г. в СССР, когато се чества 1100-годишнината от смъртта на св. Методий, денят 24 май е обявен за „празник на славянската култура и писменост“. Той започнал да се чества първо на 24 май 1986 г. в Мурманск, най-северният град на страната. На 30 януари 1991 г. Президиумът на Върховния съвет на РСФСР приема резолюция относно ежегодното провеждане на „Дни на славянската култура и писменост“. Всяка година столица на празника е различно населено място в Русия. Празникът се чества още в Украйна (от 2006 г.), в Република Северна Македония (от 1991 г), Датата 24 май вече е официален празник и в Република Сърбия от 2018 г – Ден на славянската писменост и култура. За да стане това, то се предполага, че е част от новата амбициозна роля, която Сърбия се стреми да играе днес в региона. На 24 май 2017 г. обаче, точно в деня на най-светлия български празник, Архиерейският събор на Сръбската православна църква в Белград канонизира т.нар. „Сурдулишки мъченици“. Става въпрос за над 7 000 души, сред които поне 120 свещеници и двама епископи, представяни като жертви на българското военно-административно управление в Поморавието по време на Първата световна война. Как ще се съчетаят тези събития не е ясно…
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
