Щрихи към демографската история на Разград и неговата административна единица

Тези щрихи могат да бъдат важни, за да се изяснят до голяма степен причините за сегашното демографско състояние на града и областта, за да се разбере разликата между естествено и механично, или програмирано движение на населението, опитите за държавно регулиране (увеличаване) на естествения прираст, икономическата активност и преди всичко процесите на урбанизация.

Но да вървим поред. През периода на освободителната за България Руско-турската война от 1877-1878 г. в Разград се развива процес на известно намаляване на населението. Причината за това е, че представители на турската администрация, както и турски военни, напускат града. Твърде бързо обаче този процес се обръща и към края на осемдесетте години на ХIХ в. на практика статистиката отчита увеличаване броя на жителите на Разград.

Така през 1888 г. населението му е 11 543 души, което в сравнителен план означава, че живеещите в града нарастват с 19% по отношение на тези през 1875 г. /по данни на Димитър Христов в „Икономиката на Разград и неговия район през вековете“; по данни на братя Шкорпил в учебника им от 1892 г. „География и статистика на Княжество България“ населението на Разград през 1888 г. е 12 974 души/.

Това нарастване се дължи преди всичко на обстоятелството, че в Разград се увеличава администрацията, полицията и войската. В случая трябва да се има предвид, че по това време Разград е и административен център. Именно този факт създава определени възможности, които превръщат града в желано място за хора от околните села и различни други райони на страната, като например балканджийското население, което има и сравнително висок естествен прираст. То компенсира в известна степен с интензивното си заселване отлива на турското население от общата демографска структура на града, част от което напуска Разград и неговата административна единица.

Към началото на двадесетото столетие живеещите в Разград са вече 13 829 души, което прави 19,8% повече в сравнение с 1888 г. Прегледът на фактите показва обаче, че през следващите години прирастът на населението е много слаб. Но така или иначе, се регистрира такъв.

През 1926 г. градът вече има 15 421 жители. „Скоростта“ на нарастване на населението, обаче не е обнадеждаваща. От 1934 г. се регистрира дори намаляване на населението. Липсват икономически възможности в града, което се отразява и върху демографската картина.

Но тук има и друго. Страната като цяло се сблъсква със сериозни икономически проблеми. През 1929 г. започва световната икономическа криза, продължила до 1933-1934 г. Това означава, че в една почти изцяло аграрна държава като България, селото си остава фактор, който, ако не друго, поне гарантира изхранването. За нещо по-различно е трудно да се мисли. Точно през 1934 г. Разград има 15 730 жители. Де факто, населението на града е нараснало едва с 309 души в сравнение с 1926 г.. За възстановяване от икономическата криза в България може да се говори едва след 1936 г. и то съвпада на практика с установяването на царския авторитарен режим в страната. Но това възстановяване не дава тласък на икономическото развитие на града. Оказва се, според резултатите от преброяването на населението в края на 1946 г., че в Разград живеят 15 023 души, което показва намаляване на населението от 707 души, или 4, 49%.

Впрочем, намалява и населението в цялата Разградска околия. През 1946 г. то е приблизително 88 372 души, срещу 91 400 души през 1934 г., което показва, че населението в околията се е стопило с 3028 души, или с 3, 31%. Какво означава това за тогавашната, през 1946 г., власт на Отечествения фронт в града? За нея, ако селското население намалява, това все още не означава, „че сме изправени пред някое социално зло“; дори напротив, „при едно правилно развитие, такова едно намаление е напълно оправдано“. Но когато градското население намалява, за ОФ това вече е сериозен проблем, защото означава, простичко казано, че околията не създава условия за препитание на населението.

Данните отчитат, че в околията има намаляване в по-бърз темп на градското население, отколкото на селското. Все пак, хората бягат от разградските селата, но не идват в Разград, а търсят другаде прехраната си. В Разград идва незначителна част от тези хора, която не е достатъчна да покрие броя на бягащото градското население.

Особено характерно е рязкото намаляване на населението през 1944 г., което показва, че влизането в града на някакъв брой хора през военните години е конюнктурно. Трябва да се има предвид, че в Разград намират убежище от бомбардировките много софийски жители и други, дошли в Разград поради по-добрите условия за снабдяване.

Годините след Втората световна война се характеризират с голямо раздвижване на населението към големите индустриални центрове на страната. При наличието на определени възможности за по-добър живот, за „препитание и култура“, каквито дават големите градове, натам се насочват хора от селата, занаятчии и интелигенцията. В това отношение Разград не представлява притегателен център. Напротив дори. Голям процент от разградското население напуска града, въпреки че тук някои от напускащите имат „жилища и са обвързани с някое друго парче земя“.

Напускането на града от неговите жители трябва да се обясни с лошите икономически условия. Но не е само това. В документите се срещат и други причини, като „не твърде благоприятния климат и особено лошите хигиенни условия, липсата на удобства и привлекателност“ на Разград. В него „летните прахове“ и „калта“ през зимата са „пословични“, се казва в документите.

Отечественофронтовската власт се ориентира към взимане на мерки за задържане на местното градско население, както и към създаване на условия за „поглъщане на естествения прираст на селото и освободената работна ръка поради бъдещата механизация на преустройството в селското стопанство“.

В Разград идват обеднели „безземлени стопани“, дирещи препитание, вследствие политиката за насилствената колективизация на селското стопанство. Възможностите за намиране на поминък в Разград са в три посоки: чиновничество – за интелигенцията; търговия, занаяти и отчасти земеделие. При положение, че земеделието не е твърде доходно, а и има насилствена дейност при създаването на трудово-кооперативните стопанства, а занаятите от ден на ден западат, по-добри перспективи разкрива търговията. Земеделците и занаятчиите се захващат с търговия. Този процес е типичен за цялата страна. А и започва да се задълбочава комбинираната политика на компартията за насилствена колективизация на селското стопанство и индустриализацията, което съдейства за практическото унищожаване на българското село в класическия социално-икономически смисъл на това понятие.

Към 1 декември 1956 г. в Разградска околия живеят 88 370 души при 89 560 към 1946 г. и 92 508 към 1934 г., или за периода от 1946 до 1956 г. в околията се забелязва едно намаляване на населението от 1190 души. Това е резултат преди всичко от изселването на значителен брой турско и еврейско население през периода 1948-1951 г. и преселването на известна част от селското население към промишлените райони/центрове на страната. Това явление е напълно нормално при индустриализацията и механизацията на селското стопанство, които компартията извършва. Общият ход на „социалистическото преустройство“ дава отражение и върху Разград, чието население за този период нараства от 15 010 жители на 18 416 жители с кръгло 3300 души и то като се има предвид, че се изселват три хиляди турци и евреи. Около 25% от населението е придошло отвън. Раждаемостта на турското население в града и неговата административна единица към 1953 г. е около 24.9%, при средни за страната около 20,9%, а естественият прираст на това население в целия разградски административен район е 12,5%, при 11,6% средно за страната.

През следващите десетилетия населението на Разград нараства доста сериозно в сравнение с данните от 1956 г. Към 1965 г. населението на града е над 26 хиляди души. Раждаемостта при турското население леко спада и през 1963 г. е около 19.6%. Спада и естественият му прираст, той става около 10,6%, при средно за него за страната 8,2%. През 1975 г. в Разград живеят вече над 42 хиляди души, а 10 години по-късно населението на града се увеличава приблизително с още 7 хиляди души и е вече над 49 хиляди. А през 1988 г. населението на Разград е около 55 хиляди души.

Това чувствително нарастване на броя на населението на Разград става факт при три съществени обстоятелства. Първото е процесът на индустриализация, който преживява градът и свързаните с него промени и възможности от всякакъв тип. Другото обстоятелство е затвореният характер на българското общество като цяло, наложен от комунистическата власт, и политиката на разпределение за работа на българските граждани из различните населени места в страната. Това включва „политиката“ на „жителството“, която се превръща в крайъгълен камък на комунистическата урбанистична политика. Да станеш жител на голям български град се изисква нещо по-специално от това да си гражданин на тази страна. Да не говорим за индивидуалния избор на миграция, или пък за възможностите за напускане на България, които са нулеви за масата население в страната. Това пък се компенсира от 70-те г. на ХХ в. нататък със създаването на данъчни, финансови и трудови преференции за оставащите в перифериите и граничните райони на страната специалисти и за хората, които биха се заселили тук. И третият факт е, че нарастването на населението на Разград става на фона на започналата от средата на 60-те г. на ХХ в. демографска криза в страната, която става особено силна през 80-те години на двадесетото столетие. През 1989 г., когато започва вълната на изселване на българските турци в Турция, Разград и областта изпадат в ситуация на дефицит на работна ръка.

След краха на комунистическия режим съответно управляваната политика на урбанизация, която води и до нарастване на населението в Разград, престава да съществува. Икономиката се преструктурира, светът става за българина отворен и при липсата на държавно управление на урбанистичните процеси, Разград и неговият административен район изпадат в обратната ситуация – населението тук започва да се топи.

Димитър ПЕТКОВ, доктор по история

Регионален исторически музей – Разград