Петър Даскалов е роден на 3 февруари 1870 г. в с. Хърсово, Разградско. Учи в родното си село, а след това завършва Разградската непълна мъжка гимназия. Още като ученик сътрудничи на списание „Труд“ (1887-1892 г.). Бил е активен сътрудник на списание „Мисъл“. В Разград е редактор на опозиционния вестник „Напредък“ (5 септ.1898-30 апр.1899 г.). „Напредък“ е силно политизиран вестник или както се обявява, е „вестник за политика, обществени въпроси и литература“ с отговорен редактор Лефтер Хумбаджиев. Редакционната политика се свежда до остра критика на политиката на бившото вече правителството на Стефан Стамболов, после и на двете следващи правителства на Константин Стоилов. През последните две години на 19-ти век в България има силни политически вълнения, на много места, включително и в Разград, се провеждат големи антиправителствени митинги. Петър Даскалов публикува редица статии в „Напредък“, в които доста пристрастно, но и талантливо, громи политическите си опоненти /по това време той не е просто журналист, той е и новоизгряващ политик/. Ето какво пише редакторът: „Народе! Ти виждаш, че за тебе няма вече кой да се грижи… В България няма закони; няма княз, който да се съобразява с народното желание; няма министри, които да знаят какво да вършат… Затуй, народе! Продължавай борбата, която ти вече си започнал с такъм патриотизъм! Тя ще ти докара най-сетне победата… Нека полицията беснува, нека властта рови гробове – тя е в агония, и онези както днес ровят гробове – сами ще паднат в тях“…
Вестникът отразява много подробно антиправителствените вълнения, на някои от митингите оратор е самият Петър Даскалов.
Следва логично продължение – Даскалов става кандидат за депутат на либералите-радослависти от Разградска околия на парламентарините избори, вестникът продължава да му помага при агитацията. В броя на „Напредък“ от 15 април 1899 г. либералите-радослависти публикуват програма, в която обещават ниски данъци, безплатно образование, икономически възход, безплатно здравеопазване и пр. После печелят изборите в околията, редакторът Даскалов става депутат, а вестникът спира да излиза – няма на кого вече да е опозиция…
Така Петър Даскалов се установява за постоянно в София, където става депутат, известен журналист, издател, преводач, политик от Либералната партия – радослависти, сетне Народнолибералната партия.
През това време той работи над преводите на най-префинената и деликатна лирика на великия Хайнрих Хайне. Преводите са отпечатани през 1902 година с кратък предговор и заглавие „Хайнрих Хайне, „Стихове“, преводъ П. Н. Даскаловъ“. В предговора пише: „Знам, че малцина са днес онези у нас, които обичат поезията и четат стихотворните сбирки. Равнодушието на българските читатели, в това отношение, познават най-добре малцината ни поети, трудовете на които, макар и да носят печата на таланта, покрива дебелият прах на книжарниците. При все туй, аз се реших да издам една част от Хайневите стихотворения, които съм превеждал в разни времена. Тая ми сбирка не е предназначена, освен за онова малцинство читатели, у които любовта към поезията още живее. Ако тя бъде посрещната съчувствено от тях – аз повече от това няма да искам…“.
От 1900 до 1914 г. П. Н. Даскалов работи като редактор, а за известно време и като главен редактор на „Вечерна поща“. Това е един от най-влиятелните вестници у нас през първата четвърт на миналия век. Може би е първото издание у нас, което почва сериозно да търси сензацията, за да привлича читателска аудитория, но пък заедно с това публикува и много сериозни материали – нещо, което и днес правят по-търсените и влиятелни вестници. Много активно по това време вестникът налага интервюто като жанр в българския печат, публикуват се много фейлетони и карикатури, осмиващи властниците, които от своя страна /включително и цар Фердинанд и повечето министри/ не крият омразата си към редакторите. „Вечерна поща“ е сред изданията, защитаващи най-силно по онова време българската кауза в Македония, самият Даскалов има много публикации на тази тема, които предизвикват силен читателски интерес.
Даскалов е редактор още във в. „Свободна дума“ (1901-1904 г.), „Народен глас“ (1911 г.), „Софийска вечерна поща“ (1911-1913 г.).
А от 1924 до 1931 г. е главен редактор на в. „Независимост“, печатен орган на Националнолибералната (Стамболовистка) партия. От 1932 г. до 1935 г. издава същия вестник като свое лично издание. Издател на в. „Българска звезда“ (1932). Умира през 1935 г.
Като редактор на вестник „Вечерна поща“ П. Н. Даскалов посещава за шест месеца Османската империя (Цариград, Света гора (Атон) и Македония) в качеството си на специален кореспондент. Това става след Илинденско-Преображенското въстание (1903). В резултат на впечатленията си, той отпечатва множество репортажи в споменатия вестник и издава брошурата „Днешното положение в Македония“ (1906 г.). За пътуването си в Македония той имал специалното разрешение на тогавашния султан Абдул Хамид II, за да види как върви изпълнението на т. нар. „Мюрцщегски реформи“ (програма за преобразувания в управлението на Македония и Косово под османска власт, осъществена отчасти в периода 1904-1909 година). Езикът на публикациите му е повече от живописен, а самите те са една красноречива илюстрация на бележити места, интересни люде, най-различни случки.
Това чедо на Делиормана е истински лирик и историк в повествованието си, а за оригиналните му репортажи може да се каже само едно – великолепни. Поетичният му език обаче става тъжен, когато пише за тогавашното гръцко влияние в Атон и за братята ни в Македония, все още поробени по това време.
През юли 1909 година Петър Даскалов посещава отново Османската империя. Тогава султан е Мехмед V. Целта на посещението на П. Даскалов била второто търговско-промишлено изложение в Бурса, който град той нарича „Бруса“. Естествено, че и това посещение е отразено в редица репортажи по страниците на вестник „Вечерна поща“, които отново очароват с цветистия си език. Поредицата от материали е озаглавена „Надникване в Анадола – бележки и впечатления“, а заглавията на публикациите във вестника са в следната последователност: 18 юли – „На път за Бруса“; 19 юли – „На път за Бруса, продължение“; 21 юли – „Сергията в Бруса“; 22 юли – „Султанските тюрбета в Бруса. Тюрбето на Мара – бяла българка“; 23 юли – „Султанските тюрбета в Бруса“; 25 юли – „Културтрегерите на Брусенския вилает. Моаджирите от България“.
От статиите си личи, че авторът е любопитен да види всичко. По едно време се почувствал, че все едно е в България. Думите му звучат, все едно че ги е писал сега: „Тук се чувствам, като че съм нейде из нашенско. Например в Шуменско, Разградско, Търновско, Свищовско. На всяка крачка срещам нашенци турци-изселници. Те са така наречените мухаджири, които са заселени най-много в Брусенски вилает“.
Петър Даскалов се чувства горд с нашите изселници. Тогава те активно участват в живота на града, имат успешна реализация и внасят един дух на култура старта столица на Османската империя. Особено впечатлен остава от посещението си в гробницата на Мара, дъщеря на цар Иван Александър. Тя е е една от съпругите на Мурад I. Не знам защо я нарича Мара, но всъщност е Кера Тамара, сестра на Иван Шишман и Иван Срацимир. На османотурски, като съпруга на султана тя е Тамара Хатун, но се среща и името Мара Тамара Хатун. Вдъхновен от това си посещение, Даскалов подканя Иван Вазов да опише съдбата ѝ.
Нашите изселници в Бурса от това време имали и друг опит. Те научили местните как да фалшифицират изборите. Е, не може всичко да е наред, когато си видял и участвал в някои неща в България!…
Като цяло Петър Даскалов е удовлетворен от второто си пътуване в Османската империя, но критикува ограничеността на изложението в Бурса и липсата на добра организация.
Като представител на „Вечерна поща“ П. Н. Даскалов е командирован и в САЩ, където се среща с представители на българската емиграция. Впечатленията си от тези срещи той печата във вестника.
Освен журналист, Петър Даскалов е и поет. Поезията става причина да се скара с Пенчо Славейков. Още навремето българският поет, художник, писател и публицист Александър Божинов (1878-1968) забелязал, че някои големи писатели у нас не са чужди на плагиатството. През 1893 г. в сп. „Мисъл“ излиза поемата „Радоил“ на Пенчо Славейков. По спомени на Ал. Божинов, П. Н. Даскалов забелязал, че Пенчо Славейков изплагиатствал поемата от някакъв английски автор. Пенчо Славейков отговорил, че той не я изплагиатствал, а само сюжетът му е взет от английския писател. Пеню (Петър) Даскалов обаче настоявал, че поемата е изцяло открадната. Пенчо Славейков, за да сложи край на спора, казал: „Какво иска уважаемия Пеню Даскалов, да изсмуча сюжета от пръстите си ли“? С този въпрос се сложил край на спора, но Даскалов и Пенчо си развалили приятелството /Пенчо Славейков и други съвременници – обикновено опоненти на Петър Даскалов, са го наричали шеговито или по-скоро иронично Пеню – съчетание от инициалите на първите му две имена/.
През 1918 година в „Български търговски вестник“ като притурка се появява „Централните сили и България“. С този текст редакторът П. Н. Даскалов громи русофилството и смята, че тогава то е разрушено от самата Русия и нейната противобългарска политика по онова време.
Петър Н. Даскалов е народен представител и в XVII Обикновено народно събрание от 1914 до 1919 г. Избран е от коалиционната листа на т. нар. „Либерална концентрация“. Като строг привърженик на парламентарната демокрация публикува във „Вечерна поща“ от 1918 г. статията „Неотговорното правителство“, в която призовава всяко едно правителство да е отговорно пред Народното събрание, защото обратното е пагубно. Статията е твърде актуална и днес.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
