За подполковник Марин Куцаров, командир на славния 19-ти пехотен полк, дислоциран навремето в Разград, сме писали неведнъж, включително и за спасеното от плен знаме на полка. Днес допълваме нови подробности за тази любопитна история, предоставени ни от сдружение „Българска история“. Този материал е част от поредицата „Слава българска“, чрез която сдружението си поставя за цел да представи малко познатите подвизи на български офицери, подофицери и войници по бойните полета. Тези забравени истории са част от невидимата спойка, която ни прави народ. Само от нас самите зависи дали ще ги съхраним и предадем на следващите поколения.
Тази история от 1918 г., чието начало не е никак славно, ни връща в годините на Първата световна война. Въпреки героичния отпор, даден от български войници, Солунският фронт е пробит при Добро поле, а това поставя края на участието на България в световния конфликт.
Следва унизителното Солунско примирие, подписано на 29 септември 1918 между царството и Антантата. Победоносните български войски трябва да напуснат позициите, за които са проляли кръвта си, и вместо като победители да си тръгнат като победени. Примирието задължава страната ни да приеме едно тежко условие – да остави в плен 100 000 войници, намиращи се на запад от меридиана на Скопие. Историците днес спорят дали думата „плен“ е правилната, според някои по-правилно е да се говори за заложници вместо за пленници, което е по-приемливо, разбира се, за историческата ни памет, но по същество голяма разлика няма.
Една от войсковите части, попаднала в ръцете на противника, е 19-и пехотен Шуменски полк.
Тук следва да направим едно уточнение – „Шуменски“ е официалното наименование на полка, а в действителност това си е разградският полк, т.е. войсковата част, която си е дислоцирана в Разград и в нея служат мъжете от района, като немалко от тях загиват на фронтовете през двете световни войни.
В края на Първата световна война числеността на полка е от 3500 воини, а командир е подполковник Марин Куцаров – герой на настоящия разказ. В следващите редове ще прочетете за неговия подвиг, сътворен с една-единствена цел – на всяка цена да бъде спасена светинята на полка – бойното знаме, а по този начин и честта на неговите воини.
Марин Тодоров Куцаров е роден през 1873 г. в Шумен. Произхожда от известната в града фамилия Куцарови. Получава добро образование. На 20-годишна възраст, Марин е приет във Военното училище в София. Следва изкачването му във военната йерархия, така че да се стигне до участието му в трите войни за национално обединение в периода 1912-1918 г.
Подполковник Куцаров поема командването на полка след като през септември 1918 година загива предишния командир – полковник Дяков.
След поражението Антатата изисква цялото въоръжение, включително и бойното знаме на полка, да бъдат предадени. И докато за подполковник Куцаров лишаването от оръжията няма сантиментална стойност, то съхранявания лично от него символ на полка, не трябва да бъде предаван във вражески ръце.
На 6 октомври 1918 г. подполковникът събира състава 19-и пехотен полк и благодари на бойните си другари за подвизите, извършени от тях. Пред смълчаните им погледи, той заръчва на знаменосеца да му предаде знамето. Сетне споделя на подчинените си какво ще предприеме: „Аз реших знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено!…
Със сълзи на очите знаменосецът предава полковата светиня на командира. Той се приближава до кладата, коленичи и поставя знамето в буйния огън. Сетне войниците отдават почест за последен път на своя боен символ.
На 8 октомври полкът преминава под френско командване, на гръцка територия…
Тази история щеше да завърши трагично, ако няколко дни по-рано подполк. Куцаров не беше решил да направи нещо, за което никой не е подозирал.
На 5 октомври, ден преди строяването на частите и предаването на знамето, подполковник Куцаров остава сам в палатката си. Той сваля знамето от дръжката му, а на негово място увива парчета от стари дрехи, върху които поставя оригиналния калъф. Знамето пък старателно сгъва и поставя под хастара на куртката си. По-късно пък изработва скривалище в куфара си, където „за всеки случай“ скрива знамето.
През следващите 9 месеца, докато е в плен, командирът е нащрек, винаги спи сам, не общува с други хора. Нито един негов съратник не подозира за конспирацията. Негова първостепенна задача е да запази бойното знаме невредимо. И успява! Знамето „преминава“ през военнопленническите лагери в Прилеп, гара Лерин, Суровичево и Малък Караборун, без никой да подозира за съществуването му. Пази го навито около кръста си или в куфара с тайник.
През май 1919 г. Куцаров се завръща в България. Пристига в Разград, където е мирновременният гарнизон на полка. Офицерите го очакват. Вместо да го посрещнат възторжено обаче, те не са очаровани от пристигането му, дори демонстрират враждебност. Един от тях дори заявява, че не желае занапред подполковник Куцаров да бъде в редиците на частта. Причината за това е ясна – военните се чувстват омерзени от постъпката на командира си, който според тях се е подиграл със символа им. Питат го дори защо не е решил да сложи край на живота си след този позор.
В този момент подполковник Куцаров безмълвно започва да разкопчава куртката си и след миг бойното знаме е поставено на едно от офицерските бюра. Настава невъобразима еуфория, разнесла се дори извън стените на щаба. Не след дълго, тълпи от хора се стичат, за да се срещнат с Куцаров и лично да му благодарят за извършения подвиг. Благодарността се превръща в празнично шествие из улиците. Пред Общината героят държи слово пред събралото се множество, което го боготвори.
Героизмът на подполковник Куцаров не остава подминат. Той е награден с орден „За храброст“, а през 1924 г. – и със специалния знак „За спасяване на знаме“.
Куцаров продължава военната си кариера, като през 1928 година вече е генерал-майор. Последните години от живота му сякаш са доказателство за израза „няма ненаказано добро“.
След 9-ти септември 1944 година спасителят на знамето е репресиран като царски офицер и на 70-годишна възраст попада в затвора, където се разболява. Заради влошеното си здравословно състояние е освободен, но вече е късно – умира на 1 април 1949 г. В последните дни на живота си о.з. генерал Марин Куцаров признава пред сина си: „Спах 139 дни с него, но не го предадох. Върнах се в България с него и спасих честта на полка си“.
Ако в наши дни спрете няколко случайни минувачи по улицата и ги запитате за факт от българската история, който ги прави горди, мнозина от тях ще ви отговарят, че Българската армия няма нито едно пленено бойно знаме. И действително, днес в експозицията на нито един музей по света не ще откриете трофейно българско знаме.
Заслуга за това имат българските воини и техните неимоверни усилия. Сред тях е и Марин Куцаров – един забравен, но достоен герой, чиято история си струва да познаваме и разказваме.
