В предишни броеве на „Екип 7“ бяха отбелязани животът и дейността на двама известни разградски педагози – Любомир Русев и Христо Лицов. Сега е време да разкажа и за третия голям от тази поредица – Венелин Иванов Коджахристов (1912-1994).
Венелин Иванов е роден на 13 април 1912 г. в с. Гюзелдже алан (сега с. Каменово). Той е представител на славния каменовски род Коджахристови. Брат е на Кръстьо Иванов Коджахристов (1900-1988). Кръстьо Иванов е учител и директор в прогимназията в родното си село от 1918 до 1931 г. По-късно е директор на училище „В.Левски“ в Разград. Житейският му път е свързан с културното и духовно израстване на града. Последователно е директор на кино „Развитие“, на Археологическия музей в града, на Драматичния театър, читалищен деятел и краевед.
Брат му Венелин Иванов завършва разградската гиманзия и се записва да учи специалността „Педагогика“ в Софийски университет. След университета завършва курс за учител-специалист (т.е. за работа с деца с различни увреждания на интелекта и речта).
След приключване на обучението в университета се завръща в Разград, но този период не е достатъчно осветен. Виждаме името му като съредактор (може би вече като учител) на месечника за литература и изкуство „Бразди“, излизал в Кубрат през 1933 г. и в с. Гюзелдже алан през 1934 г. Става управител на детското летовище на гара Разград, но нямам информация за периода на тази месторабота. След това Венелин Иванов става основен помощник и сътрудник на издателя и редактора на вестник „Разградско слово“ Григор Попов. С него стават близки приятели в продължение на 5 години. Тогава Венелин Иванов опознава добре този „изключително общителен, много духовит, винаги в добро настроение човек“, журналиста и общественика Григор Попов.
Не е известно кога Венелин Иванов се премества в София, но предполагам, че това става през 1942 г., след като в Разград се устройва голямо честване на 30-годишната журналистическа и обществена дейност на Григор Попов. В София Венелин Иванов започва работа като частен логопед, но не забравя разградския вестник. Пише още в него, като особено впечатляват няколкото му кратки дописки, озаглавени „Под бомбения трясък“. В тях сбито обрисува грозните гледки от американски бомбардировки през януари 1944 г. Става член на Дружеството на глухонемите в България (основано 1934 г.), което по-късно прераства в Съюза на глухите в България.
След 1944 г. Венелин Иванов разгръща таланта си като логопед и сурдопедагог. В два свои доклада до отдел „Народна просвета“ при СГНС от 13 и 15 юли 1953 г. Венелин Иванов обосновава необходимостта от организиране на специализирани логопедични кабинети, в които да се дава квалифицирана логопедична помощ и подкрепа на деца с комуникативни нарушения. В резултат на тези доклади на 1 март 1954 г. в София се открива първият логопедичен кабинет по линия на МНП. От есента на същата година той прераства в Логопедично училище с 3 логопедични кабинета. На 1 септември 1955 г. училището има 7 учители логопеди и един директор. Венелин Иванов работи в Училището за глухи деца (София) и в Логопедичното училище.
През 1962 г. в София се открива училище за тежкочуващи деца. Първи директор на училището е Венелин Иванов. По-късно то се присъединява към Училището за глухи деца. До 1949 г. училищата за глухи нямат учебни планове и програми. Първите общозадължителни за всички училища за глухи планове и програми са създадени в 1951 г., а през 1955 г. в тях са внесени значителни подобрения. През 1965 г. е наложена нова преработка на плановете и програмите. В целия този процес участва и Венелин Иванов. Написва първия учебник по сурдопедагогика (наука, която се занимава с възпитанието и обучението на деца със слухови увреждания). Така той стана основоположник на този раздел в специалната педагогика. Негови трудове са още „Детето с увреден слух в семейството“, „Повече внимание към децата с говорни недостатъци“, „Корекция на говорните недостатъци“, „Компенсация при сляпоглухите“, „Логопедия“, редица читанки, буквари, учебници по български език за глухи (в съавторство). Учебникът по логопедия от 1973 г. е първият по рода си за нашата страна.
Венелин Иванов е един от създателите на в. „Тишина“ (1957 г.) и негов дългогодишен главен реактор. Незабравими са неговите статии, разкази, анекдоти и пр., публикувани във вестника. Разкри на страниците му специална рубрика „Страничка на сурдопедагога“, с която подпомагаше учителите на децата с проблеми на слуха. Венелин Иванов със свои съратници създаде музейната сбирка с библиотека към Съюза на глухите в България, както и специализираното телевизионно предаване за хора с увреден слух. В последното начинание участваха Христо Семерджиев, когото години наред виждахме в националния ефир като преводач на новините на жестомимична реч, и Миряна Мошева (сега ръководителка на Националния център по жестомимичен език към Съюза на глухите). Той имаше голямо принос и в създаването на първия речник по жестов език (1960 г.). Съосновател е на Сдружението „Асоциация на родителите на деца с увреден слух“ (АРДУС), основано през 1992 г. в София. Става член на Управителния съвет.
Венелин Иванов е създател е на българската сензорна азбука. Същността й се състои в това, че пръстите на ръцете и китките извършват движения, които някой/и от артикулационните органи извършва в момент на произнасяне на даден звук, както и докосване на определени артикулационни органи. Например фономимиката на звук „р“ се представя чрез бързи движения на пръстите (без палеца) нагоре надолу пред устните, като дланта сочи надолу, а върховете на пръстите са към устните. Те приблизително визуализират вибрациите, които езикът извършва по време на артикулиране на звук „р“. Сензорната азбука е публикувана в книгата „Детето с увреден слух в семейството“ в съавторство с Анастасия Николова (В. Иванов и Ан. Николова 1993).
Венелин Иванов беше един отдаден, бих казал встрастен човек в каузата да се помага на деца и възрастни с увреждания. Беше безкрайно търпелив, толерантен и оптимист в тежката си работа. Неоспорим е приноса на Венелин Иванов като преподавател, подготвящ логопеди и сурдопедагози. Това става както в кратките логопедически и сурдопедагогически курсове от 60-те години на миналия век, така и като преподавател в Учителски институт за детски и начални учители „Н. К. Крупская“ в София.
От 1959 година започва работа в СУ „Св. Климент Охридски“ и подготвя поколения логопеди в специализацията по логопедия към специалност „Педагогика“ до 1975 г. включително.
В живота ми така се случи, че срещнах и двамата братя Кръстьо и Венелин Иванови. Кръстьо Иванов ми беше учител във втори клас (1958 г.) на началното училище „Кирил и Методий“ в Разград (на негово място сега е Художествената галерия „Илия Петров“). В детските ми спомени той и сега се откроява като един учител, който преподаваше с вдъхновение, с неприкривани емоции към темите и възрожденски патос, тогава вече нетипичен за останалите учители. С Венелин Иванов съдбата ме срещна в университета. Още през 1973 г. той приобщи трима от разградските студенти в специалността „Педагогика“ (бяхме общо четирима) – мен, Венцеслав Стоянов и Христина Иванова, в специализацията по логопедия. Помогна ми да изкарам единия от стажовете (1973 г.) в тогавашния отдел „Народна просвета“ в Разград. По време на стажа срещнах големия разградски тенисист Стефан Гатев, с когото поднових приятелските си връзки и Здравко Душков, с когото също завързах дружески отношения, които продължават и сега. Особено позитивно се отнасяше с мен Никола Станчев – инспектор по предучилищно възпитание. В знак на признателност по-късно станах рецензент на книгата му „История на предучилищното възпитание в Разградска област (1890-1897), издадена през 2005 г.
След това през учебната 1974-1975 г. Венелин Иванов ми преподаваше основния курс по логопедия. Общителен и безкористен, той ме покани и два пъти в жилището си на улица „Козлодуй“ в София. Спомена ми, че искат да го пенсионират и не може да изведе групата ни до края на следването. Няколко човека организирахме една „апелация“ до ректора акад. Благовест Сендов, но разбрахме, че е приета позиция, в която нехабилитираните и без научна степен преподаватели трябва да освободят местата си. И наистина В. Иванов беше само с академична длъжност старши преподавател (равняваща се на гл. асистент), така че нашият глас не бе чут. Тръгна си огорчен и неразбран. Не се отказа от научните си занимания и почти до смъртта си се грижеше за Музея към съюза на глухите.
Всичко това написах в памет на човека, който безкрайно обичаше хората с увреждания и се стремеше да им помага, в памет на човека, създал системната логопедия, генерация от логопеди и редица научни дейци, преподавател с голямо сърце и душа, отворен към всички свои студенти. Неговото име носи 134-та Логопедична детска градина в София, което показва, че не забравен, а и годишнината от рождението му бе отбелязана по достойнство през 2002 и 2012 г. във Факултета по предучилищна и начална училищна педагогика на СУ „Св. Климент Охридски“.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
