Явашов обръща огромно внимание на „тая разбойническа постъпка“ и изтъква, че събитията в Делиормана възмутили даже и султан Мустафа III, който издал специален ферман, с който задължил властите да вземат крути мерки срещу разбойничеството.
През 1926 г. в IV отчет на Разградското археологическо дружество е поместена „Заповед по разбойничеството“ от 1865 г. Заповедта е запазена и преведена на български от османо-турски от дългогодишния учител в с. Осенец Михал Пенков (1926 г. вече покойник). Той е родом от с Хасанлар (сега с. Гецово). Михал Пенков бил син на чорбаджи Пенко от същото село. Чорбаджи Пенко със своето влияние е защитавал пред османските власти интересите на съселяните си. Даскал Михал Пенков учил в с. Арнаут (сега с. Пороище) и в Разград. След учителстването си в с. Осенец и Освобождението от 1878 г., той е учител в турското главно училище Руждие в Разград. Освен учител, Михал Пенков е изпълнявал и длъжността „писар“ в с. Осенец. За да бъде на тази длъжност, той е владеел отлично официалния османо-турски език и писменост, което дава пълното основание за верността на превода, но съм оставил пунктуацията и правописа, като някои думи съм осъвременил и превел за тяхното по-лесно разбиране.
Заповед по разбойничеството през 1865 г.
Съветът на старейшините – Ихтияр меджлиси в Дунавския вилает през 1865 г. издава следната заповед за преследване на разбойниците.
До всички мюсюлмански и християнски мухтари (кметове – б.м.) и ази (членове – б.м.) от Ихтияр меджлисите в Дунавския Вилает.
Селяни!
„Вие знаете, че хаирсъзите (негодниците – б.м.), хайдутите и разбойниците, за да не влязат в ръката на забитина (османотурски военен управител, пазач – б. м.) и за да не се видят на очите му, обикалят от село на село и ходят в тенха (тихи – б.м.) места. Те макар и биля и да не направят никакъв зарар (вреда – б.м.) на селяните, ама като се уловят и турят на истиндак (разпит – б.м.), излезува се на мегдана де са минували, и де са лягали ставали, и от туй много хора от селяните се турят в хапусханата (затвор – б.м), защото някой се обвинява в ятаклък (помагачество, укривателство – б. м.), други се укахабатява (вменява му се вина – б.м.) защото давал хляб на хаирсъзина. Или ако не това много от селяните ги влекат насам нататък додето се върши истиндакът. И наистина, ако селяните не сторят кабул (съгласие – б.м.) таквизи хаирсъзи и едебсизи (безсрамни, безочливи – б.м.), какво могат да направят като такиви хаирсъзи и едебсизи дохождат със силях (кожен пояс с прегради за поставяне на различни неща — нож, пищови, кремък и др. – б.м.)? Освен туй, селяните от един път не могат да познаят кой е лош човек и кой е добър човек и за туй лошавият човек намира време. На туй нещо требува да му се намери чарето (цяр, лек – б.м.), за да не остава веке място на селяните да не казуват, че туй било, че онуй било. Ето отново пак става ясак (забранено – б.м.) да се носи силях. Заптиетата (стражарите – б.м) които имат воля да носят силях, познават са от кайфетът (вида – б.м.) и дрехите. Онези от пътниците и селяните, които имат воля да носят силях, требува да имат на ръцете си тескере (документ за самоличност – б.м.). Освен тях никой друг няма воля да носи силях. От днес нататък, освен заптиетата, който и да бъде от мюсюлманите и от християните, когато иде на едно село със силях, завчас които се намират в селото от мухтарите и от азите на Ихтияр меджлиса и от другите, които са мунасиб (уместни, подходящи – б.м.) ще идат при тоя човек и, най-напред като му земат силяха, ще го питат за силях-тескереси. Ако този човек извади силях-тескереси и го стори испат (като доказателство – б.м.) ще му се даде назад силяхът. Ако този човек не извади тескере, тогаз селяните ще го закарат при мюдюрина (управител на нахия, околия – б.м.) заедно със силяхът му и ще го теслимят (ще го доставят, затворят – б.м.). Ако селяните разумят, че този човек е лош и уйгунсус (неприятен – б.м.), тогази те ще му вържат ръцете и тъй ще го закарат на хюкюматът (управлението – б.м.). Ако един или двама души силяхлии додат в селото и стоят със силяха си насреща на селските мухтари и Ихтияр меджлиса и фърлят (стрелят – б.м.) от силяхът си, тогаз селяните ще убият със силях тогози или тези хора, защото законът дава воля. Селяните ще уловят хайдутите и хаирсъзите белли башлии (личащи си главатари – б.м.) и на които името е познато, или ако не могат да ги уловят, ще ги ударят и убиват, защото има изин (разрешение – б.м.) и рухсат (предписание – б.м.). Селяните може да кажат: ако убийм хайдутите и хаирсъзите, може ли подир да ни питат и да кажат защо сте ги убили? Нека селяните да не се боят: тази книга да я имат за сенед (законен документ – б.м.) и да я скрият. Селяните, които имат на ръцете си тази книга и убият някой хайдутин, никой за нищо няма да ги пита. Селяните ако чуят, че хаирсъзи и хайдути около селата се намират в горите или орманите (гористи местности – б.м.), тогази сичките селяни, които могат да носят силях, ще опашат силяха, ще тръгнат пред мухтарите и пред Ихтияр меджлиса, ще проводят хабер скришно на ближните села за да станат потеря и ще идат насреща на хайдутите и ще ги уловят. Ама, ако хайдутите стоят насреща, тогази селяните да ги убият, както рекохми по-горе. Като се завърнат в селото секи пак ще свали силяха. Ако се случи да не доде никой от некое село дето се проводили хабер за потеря на някой хайдутин, тогази таквизи села ще се смятат толкоз кабахатлии (виновни – б.м.) колкото, ако са дали помощ на хаирсъзите и хайдутите, и на тези села като не са дошли на помощ, ще се накажат и ще станат тербие (обект на възпитание – б.м.) по законът. От сега нататък ако се улови някой силяхлия и от истиндак му се разбере и ако се земе хабер, и че тоя силяхлия по напред урадисал (попаднал – б.м.) на някое село със силяхът си и това село нищо не му казало, тогази мухтарите и Ихтияр меджлиса от това село падат кабахатлии (виновни – б.м.).
Ето, сичките тия работи стават за да се отърве народът и ръзелиите (честните хора – б.м.), защото първата работа на хюкюматът и хюкюметските меймури (големци – б.м.) е да счупят и да смажат главата на едебсизите, които докундисват (навреждат –б.м.) стоката, душата и ръзът (честта –б.м.) на хората. За да се изкорени коренът на хайдутите и за да се свършат тия хайдути съвсем, селяните от сичките най много требува да чалаштисуват (да земат мерки, да запънат ударника –б.м.). Туй нещо става само и само за тяхно добро. Това тенбихнаме е проводено до всяко село. В мюсюлманските села то ще се залепи по джамиите, а в християнските села ще се залепи по черковити. По селата дето няма джамия и черкова ще се лепи на някое мунасиб (подходящо, удобно – б.м.) място на дувар. Това тенбихнаме на секиго ще се чете. Това тенбихнаме не ще бъде само за тая година или за няколко години. То ще бъде едно нещо за сякоги. Мухтарите и Ихтияр меджлисите сякога ще четат това тенбихнаме и ще карат да го четат. И какво пише вътре, това ще правят. Със една дума, подир туй не остава веке никому че туй било че онуй било и няма хак никой веке да намира причина. И секи да знае, че народът от едно село ще накаже с най голямо наказание от законът, ако някой хаирсъзин или някой хайдутин се скрие в селото или земе хляб от това село“.
1865 Септемврия 2, на турски приподписано. Настоящата заповед е изпратена от страна на губернатора. Печат: мюдюра на Разградска околия.
Лесно е било тогава да припознаеш хаирсъзина – носи силях и няма тескере. Сега е обратно – хаирсъзите не носят силях и имат много тескерета. Пък и да го разпознаеш днешния хаирсъзин, каква полза? Докато го изкажеш на „каймакама“ или „мюдюра“, пък докато те го запрат, разпитат и накажат, той ще си вземе тескерето и ще се скрие я в Южноафриканската република, я в Обединените арабски емирства. Това са модерните времена…
Нека сега да направим и някои пояснения, които ще ни ориентират в обстановката на онова време.
Съвет на старейшините в Османската империя се организира само в селата от 1864 г. Предвижда се ръководителите и членовете на Съвета на старейшините да бъдат избирани за една година. Те могат да бъдат преизбирани в края на мандата си. За да се стане избирател при избора на мухтар и членове на Съвета на старейшините, е необходима възраст над осемнадесет години, османско гражданство, да се живее в това село и да се дава на държавата минимум петдесет гроша данък всяка година.
За си кандидат за Съвета на старейшините, възрастовата граница е тридесет години, а данъчната сума, която трябва да бъде платена, се увеличава до поне сто гроша годишно. Управител на кааза (окръг) Разград по време на издаване на заповедта е каймакам Хаджи Назиф бей, управлявал 1861 – 1865 г. Мюдюрът, подписал заповедта, е бил начело на нахия (община) Разград.
По отношение управителя Хаджи Назиф бей се виждат следните факти. През 1869 г. в. „Дунавска зора“, редактиран от Добри Войников и излизащ в Браила се вижда писмо на разградчани, което е писано още на 1 февруари 1862 г. В писмото Хаджи Назиф бей е наречен мюдюрин и се упоменава следното. Този управител е бил преди това в Габрово и е убил през 1857 г. в тогавашната габровска махала „Баждар“ богатия старец Георги Маджаров и негови близки. Под предлог, че иска да му честити сватбата, Хаджи Назиф бей отива със свои сподвижници (двама арнаути) и убива първо младоженеца. Заключва бабата и дядото и започва да ги измъчва, за да му кажат къде е скритото имането, за което той имал сигнал. След като започнал да ги боде със шишове и да им „реже месата“ двамата старци не издържат и издали къде са заровени парите. Душманите ги съсекли и извадили имането като не забравили да приберат и по-скъпата покъщнина. След това дошъл ред на младоженката. Тримата изроди се гаврили с нея, изнасилили я, изрязали и „момиците“ (гърдите) и я убили. От цялото това клане се спасило едно малко дете, което издало всичко случило се. Тълпа разгневени българи вързали убийците и ги отвели в мюдюрския конак. Делото се гледало в Търново, но богатият урод се спасил с рушвети. Хаджи Назиф бей се установил в Цариград и с помощта на връзки и отново с рушвети бил назначен през 1861 г. за каймакамин в Разград. И в Разград обаче започнал да върлува и да върши зверства. След много усилия и непрекъснати разправии в Истанбул, разградчани успели да прогонят Хаджи Назиф бей от града. Възможно е това да е станало преди 2-ри септември 1865 г. и да е назначен нов каймакамин, защото самият Хаджи Назиф бей е бил олицетворение на разбойничеството.
Този бей, разбира се, не е нито първият, нито последният негодник, станал разградски управник. И други хаирсъзи са били начело на града ни в миналото, че и в по-нови времена. Е, не чак такива разбойници като Хаджи Назиф, но също не са били стока за продан. Но няма как да бъде иначе – докато „селяните“ са склонни да търпят, хаирсъзи винаги ще има…
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
