Досега е писано повече за кметове, учители, известни люде от Разград и региона. Необходимо е да се отдели място и на други заслужили мъже, например окръжните управители.
Временното руско управление е периодът, в който територията на България, окупирана от руската армия по време на Руско-турската война /1877-1878 г./, е контролирана от руската администрация. Тази администрация е създадена в самото начало на войната, през април 1877 г. Берлинският договор предвижда прекратяване на дейността на Временното управление от момента на създаването на Княжество България и Източна Румелия, във връзка с което то е премахнато през 1879 година – на 19 май в Източна Румелия и на 25 юни в Княжество България. Основните цели на Временното руско управление са били да установи спокоен живот и да се подготви възраждането на българската държава, да се оказва всестранно съдействие на руската армия. Временното руско управление първоначално се оглавява от императорския комисар княз В.А. Черкаски, като ръководител на „Първата канцелария на гражданската администрация на освободените Придунавски земи“. След смъртта му през март 1878 г. то се оглавява от княз Дондуков-Корсаков. От 20 май до 10 октомври 1878 г. резиденцията на комисаря е в Пловдив, след което е преместена в София. Управлението на Гражданската администрация се осъществява от канцеларията на императорския комисар и Съвета за управление по области, създаден през 1878 година. Освен руски офицери и чиновници, в него влизат и много българи. От 29 юли, 1877 г. по време на дейността на княз В. А. Черкаски за заемане на длъжностите на окръжните началници в по-големите градове, от Империята са били призовани 76 щаб и оберофицери, преимуществено от гвардията и от числото на окръжните военни началници.
За ръководство на служебните органи на гражданското управление в България били издадени: а) Положение за гражданското управление в санджаците и окръзите (с щатове); б) Положение и щатове на изборните управителни съвети в окръзите и градовете на България, и в) Временни правила за образуване в България на полицейска волнонаемна стража и въоръжени караули от местните жители. По такъв начин към деня на сключване на Санстефанския договор гражданското управление било вече здраво установено и снабдено с всички необходими инструкции в 8 санджака и 56 окръга.
В Разград функциите на първи граждански комендант на града и окръга (началник) се изпълняват от лейбгвардейски подпоручик Владимир Васильевич Вознесенский (1855-?). На 4.II.1878 г. Вл. Вознесенский свиква разградските граждани да си изберат лица, които да поемат управлението на града, т. е. да изберат членове на градския съвет. На 5.II.1878 г. става първото заседание на новоизбрания градски съвет. В протокол от същата дата се сочи, че от 8-те членове на градския съвет, за негов председател се назначава Георги Попов (1833-1917). Назначението е направено от Вл. Вознесенский, като в протокола той е наречен „окръжен началник“. Вл. Вознесенский обаче не е вписан в първоначалния списък на княз Черкаски и изборът му е допълнителен от гвардейски кавалерийски полк на XIII армейски корпус от Русчукския отряд.
След като си свършил работата в Разград, заедно с полка си Вознесенский заминал от града и в началото на март вече бил в Силиврия. След това бил местен последователно в Димотика, Сан Стефано, Чаталджа, София, Адрианопол (Одрин), Узункюпрю, Никопол, Разград, Русе, София. След София се прибрал в Русия.
Следващият окръжен началник е Кноринг /на руски се изписва Кнорринг/. Тук вече идват проблемите. Особена трудност представлява решаването на следните основни въпроси: началото на службата на Кноринг в Разград; какъв чин има, когато идва в града; по кои години расте във военната йерархия; години на живот; име, презиме и място в родословното дърво на Кнорингите. Точният отговор на някои от тези въпроси е невъзможен, предвид малкото налични сведения. За начало на службата на Кноринг в Разград логично може да се приеме средата на март 1878 г., когато отпътува Вознесенский. В историята обаче невинаги има логика. Краят на окръжното управление на Кноринг в Разград е до ноември включително. Чинът, с който Кноринг пристига в България в края на юли 1877 г., е капитан.
През август 1878 г. в администрацията на Разград избухва скандал. Секретарят на Окръжния съвет Петър Сребров, секретарят на окръжния началник Е. Петров и приставът Киро Рибарев били обвинени в злоупотреба със служебното положение и незачитане на членовете на съветите. Председателите на трите съвета (градски, окръжен и съдебен) подали оплакване до окръжния началник полковник Кноринг. Явно обвинените са били хора на Кноринг и той не обърнал внимание на прегрешенията им, даже уволнил члена на Окръжния съвет Бърни. Г. Бърнев. Скандалът се разраснал и стигнал до Русчушкия губернатор ген. Акимов. Той изпратил в Разград вицегубернатора си Марко Балабанов да въведе ред. Петър Сребров и Киро Рибарев били уволнени. Георги А. Попов подал оставка. По повод на оставката си Георги А. Попов пише до Марко Балабанов: „Ваше превъзходителство, от съставянето на управителния съвет в Разград аз бях избран от народа и потвърден от окръжния преждебивший началник подп. Василиев за председател на Окръжний съвет …“. Последствието от идването на М. Балабанов било, че в началото на декември полковник Кноринг бил преместен за окръжен началник в Никопол. Вл Васильевич Вознесенский пише в спомените: „През м. декември по волята на началството, аз бях отново назначен в Разградски окръг вместо полковник К. (Кноринг–б.м.), който се оказа болен; това назначение бе може би поощрение, тъй като Разградски окръг е най-големият в губернията със смесено население и с големия град Разград“. Н. Овсяный го споменава като подполковник, а неговите сведения се отнасят именно за късната есен и началото на зимата през 1878 г. Тук може да се каже, че така или иначе, Кноринг върви по военната стълбица и своевременно е минал от капитан през майор, подполковник и полковник, което за две години е особено бързо.
Нещо повече за Кнорингите. В Русия те имат две групи. Едните са поволжски немци и нямат военно присъствие. Другите Кноринги са баронски и дворянски род, произхождащ от Хайнрих Кноринг, който е притежавал имения в Курландия (днешна Латвия) около средата на 16 век. Неговото потомство се разделило на няколко линии, от които една получила баронска титла в Швеция Тя била включена в списъка на благородниците на Великото княжество Финландия. Втората от линиите останала в Балтика, а кланът Кноринг бил въведен в списъците на благородниците и на трите балтийски провинции. Те имат ярко присъствие в историята на Русия и мнозина от тях са военни дейци. Профилът на Разградския окръжен управител полковник или подполковник Кноринг може да бъде разкрит по следните три черти: фамилно име, присъствие в Руско-турската война 1877-1878 г и растеж по воински звания. Друг Кноринг, който участва в тази война е генерал-майор Александър Владимирович Кнорринг (1822-1882). Той е участник в превземането на Никопол и в нападението на Плевен на 8 юли. Получил тежка рана в ръката, от последствията от която не се възстановява. Възможно е разградският окръжен управител Кноринг да е негов сродник.
Владимир Васильевич Вознесенский идва за окръжен управител в Разград в началото на декември 1878. Стои като такъв до средата или края на март, 1879 г. Основната му цел била да създаде условия за предаване на властта на български чиновници от Окръжния съвет на Разград.
Следващият окръжен управител е Цвятко Иванов Златев (Златов). Той стои като такъв от май 1879 до 15 юли 1881 г. Златев (Златов), Цвятко Иванов (1852, Троян-1906, Ловеч) е бил стипендиант на Троянския манастир в Одеската семинария, учителствал в Троян. По време на първото правителство на П. Каравелов (1880–1881) е разградски окръжен управител, уволнен по доклад на военния министър генерал Ернрот „като защитник на разбойниците турци“. С указ на княза от 25 май 1881 г. е възстановен на старата си длъжност в Разград, а на 15 юли 1881 г. е преместен за окръжен управител в Плевен. След възстановяването на конституцията е учител в Севлиево. Баща му е занаятчия – дръндар. Занимавал се с разбиване на памук, ярина, вълна. Бедността го принуждава да изпрати Цвятко ученик – послушник в Троянския манастир, където преди години манастирското училище е завършил и големият му син – Коста, който вече бил свещеник в Троян. След като завършва манастирското училище, продължава образованието си в Духовната семинария в Одеса. В Троянския манастир или в Одеса Цвятко е прекръстен на Стефан и така си остава – с двете имена. В Одеса Цвятко се оженва за рускинята Олга Кузмова Орлова, чиято майка е българка. Заедно с нея се завръща в родния Троян, но не става свещеник. През 1872 г. е условен за учител в града. По време на Освободителната война, когато турският башибозук напада Троян, Цвятко Златев организира бягството на троянци към Севлиево и сам с жена си и (тогава) с двете си деца − Борис и Асен, също забягва в Севлиево. Там го заварва Освобождението. След освобождението на Ловеч Цвятко Златев е нает от губернатора на града за преводач. В скромния си дом посреща Великия руски княз Николай Николаевич, ген. Скобелев, офицерите от Щаба на руската армия. След Освобождението Цвятко Златев е окръжен управител последователно в Ловеч, Разград, Плевен. Административната работа обаче не му носи удовлетворение и той отново се завръща към учителската професия. Става учител в Троян, Ловеч и Габрово. След това работи като училищен инспектор в Ловеч и Сливен. На 28 септември 1886 г. – в деня на изборите за Велико народно събрание, Цвятко Златев е един от оглавилите бунта на русофилите в Троян. В края на изборния ден те нападат и унищожават изборните урни, с което изборите са напълно провалени. Златев е арестуван и осъден на 1 година затвор и глоба от 500 лв. Делото е обжалвано, продължава дълго и с идването на власт на правителството на д-р Константин Стоилов всички подсъдими са амнистирани. С Олга имат четири деца. Цвятко Златев умира на 13 май 1906 г. в Ловеч.
Друго обаче е мнението на Захарий Стоянов за Цвятко Златов. В книгата си „Превратът“, той пише следното (със запазен правопис): „Във времето на либералното министерство в България разградски окръжен управител беше Стефан Ц. Златов (всъщност Цвятко Златов – б.м.). Общественото мнение в Разград, с изключение на почернелите души, и до ден-днешен мълви, че тоя Златов е бил човек с твърде кална душа. Между другото говореха, че той покровителствувал на разбойниците в качеството си на управител, занимавал се с джамбазлък в продаванието на правителствените коние, изкарвал затворници да му работят в дома и пр., и пр. Вследствие на тие слухове и на основание на някои факти, разбира се, генерал Ернрот (тогава министър-председател – б.м.), когато не беше станал още убиец на българската свобода, когато шепнеше на либералните министерства, че той е в сърце и душа техен последовател – бяха му дали извънредни пълномощия да отиде в Делиормана и усмири разбойничеството. В качеството си на такъв той отчисли Златов от окръжен управител. Не, не го отчисли, но просто го изгони от канцеларията му като недостоен и безсъвестен човек. Но не щеш ли, че след няколко месеца после 27-и (преврат на Ал. Батемберг от 1881 г. – б.м.) името на страшния генерал Ернрот, душата му и тялото му от либералски бяха станали на нагайко-щикски, той прогласява пак Златова да заеме първото си място. Разградчени се възмутиха. Бедните, тие не се сещаха още какво значи „Историческата задача“, не разбираха, че на генерал Ернрота трябаха именно такива хора като Златова и калното онова същество, което се наричаше Кюстата (Коста Кюста, кмет на Севлиево – б.м.). Тие не знаеха, че бе попял петелът на батакчиите, че бе чукнал денят на безчестните. Съчиниха телеграма до същия Ернрот, подписана от 60 души, в която се сипеше пепел и вряла вода върху Златова, който ако се назначи за управител втори път, то ще да се затвори цялата чаршия. Кой слуша? Отговор се получи: „Не разсуждать!“, а Български глас писа, че настоящият разградски окръжен управител Хараламби Ангелов, който бил човек шарлатанин, трябало най-сетне да се махне. Няколко деня разградчени бяха наредили караули по пътя между града и станцията, които да гледат дали ще дойде Златов и щом го видят да се подаде, да тичат към града и затварят чаршията. Но Ернрот и Логвенов (комисар на Русе, полковник) зеха мерки, сгодни с обстоятелствата. Не напусто бяха тие руски офицери, като не можат да смирят един делиормански градец. Златов се намести и първата му грижа бе да даде под съд 60-те души граждани, които депешираха (телеграфираха – б.м.) на Ернрота)“.
Всъщност Захарий Стоянов смята Делиормана за „там населен с български села, но твърде рядко. В турско време той е бил посещаван от странни хора, българи, само от ония смели базергяни (търговци, търгаши), джумайци (панаирджии) и разградци, които продават с коние памук, аладжени (едновремешни шарени (обикн. на линии) памучни или копринени платове) антерии (подплатени с памук или вата дрехи, която се носи над риза), гащи, ферджи (фереджета), ашмаци (бяла тензухена забрадка за главата и лицето на жените от мохамеданската вяра), къна, белило (помада за придаване бял цвят на лицето), и пр. за кадъните“.
Следващият окръжен управител на Разград е Харалан Ангелов (1845-1904). Той е известен повече като български поет и музикант. Учи в родния си град Шумен при Добри Войников и Атанас Гранитски. Изучава самостоятелно чужди езици, като френски, руски и италиански език. Работи като учител и читалищен деец в с. Жеравна в периода 1870 – 1873 г. Там основава читалище „Единство“ през август 1870 г. и развива широка просветна, театрална и обществена дейност. Започва да пише стихотворения и ги публикува в списание „Читалище“. Свири на цигулка и дори композира. След Освобождението заема административни длъжности в Шумен, Разград, Лом и Стара Загора. Избран е за народен представител в 1-во Обикновено народно събрание. Той е също така учител във Варна и кмет на Варна от май 1885 г. до март 1888 г. Като кмет на Варна той продължава политиката на Михаил Колони за модернизиране на града в европейски дух. Поставят се каменни настилки на нови улици, строят се обществени сгради. Изготвя се проект за площад „Мусалла“,взема се решение за изграждане на помещение за пожарната команда. През мандата на Харалан Ангелов се освещава новата сграда на Мъжката гимназия, провежда се търг за построяване на училище„Св.Кирил“. Изработва се план за канализацията на града, докарва се вода от местността Теке, изграждат се няколко обществени чешми, строят се общински магазини.
В Разград и окръга Харалан Ангелов не свършва нищо особено. Окръжен управител на Разград е от юли 1881 до юли 1881 г. и от март 1888 до май 1892 г.
Следващият окръжен управител (за реда приет в текста) в Разград е Георги Вълчанов. Управлявал е окръга от юли 1881 до февруари 1882 г. Той е консерватор, масон, един от първенците на преврата на Ал. Батемберг в Русе. Избиран е за народен представител като председател на Провадийския окръжен съвет. Назначен за плевенски окръжен управител, а от 10 юли 1881 г. е преместен за разградски окръжен управител (Д. В., бр. 49 от 15 юли 1881 г.). Георги Вълчанов е от Тулча. Бил е опълченец от 1-ва опълченска дружина. След Разград става окръжен управител на София. Член на комисията за построяване паметника на Левски. По негово време се утвърждава строежа на пансиона в Разград (бъдещата сграда на мъжката гимназия).
Захарий Стоянов не остава длъжен и на него. В „Превратът: отбелязва: „Така например с Вълчанова преди една неделя от 27 април (денят на преврата на Ал. Батемберг от 1881 г.) бяхме се целували по устата, бяхме се клели върху девизата „Братство, равенство, свобода“. Тряба да ви кажа, любезний читателю, че ние с г. Вълчанова принадлежим на Масонската ложа, та затова сме искрени и откровени един към други, тъй като масонството допуща пълна търпимост – религиозна и политическа. Един ден после 27-ми, Вълчанов ме срещна на пътя и си отвори портмонето, което блестеше от злато – сé нови напалеондаре (златни монети наполеони – б..). „Работата е уюгун“ (наред, добре – б.м.) – каза той и си замина. В едно угощение от чиновници в Разград, сичките превратаджии, влязъл и началникът на телеграфната станция Досев, съчувствующ на либералната партия. От дума на дума, събеседниците се скарали и нападнали на беззащитния Досев, когото били немилостиво, с участието на мировий съдия Кипровски и управителя Вълчанов. Досев се оплакал и работата дошла до съд; но докато той чакал да му се даде удовлетворение, делото зело историко-задачески характер. – Какво си мислите – казал управителят Вълчанов на виновните. – Дайте ми прошение, че Досев се е произнесъл неприлично за особата на Н. Височество. После няколко часа върху зелената маса на Вълчанова лежало прошение, в което се изливали следните верноподани чувства: „че на един плет, като се пресекат подпорките, то и самият плет пада вече; т. е. той искаше да каже, че като се избият консерваторите, то и Негово височество ще да падне“. В два деня решението с кривия подпис на мировия съдия Кипровски излезе, с което Досев се осъждаше на нам колко месеца затвор. Това решение е твърде любопитно и за съдии, и за юристи. Кипровски беше нацедил вътре около 20–30 члена, така щото, ако 5-те са неподходящи, то други пет ще да се намерят, които да съответствуват горе-долу“.
Константин Кипровски по време на разглежданите събития живее и работи като мирови съдия в Русе и Разград (3 години). В дневника си от 20 февруари 1882 г. Захарий Стоянов. отбелязва: „Съдията Кипровски обявил с присъда, че богатите хора не могат да бъдат съдени“.
Какъв е статутът на окръжните управители по това време?
Начело на окръжие в Княжество България стои окръжен управител, който се назначава и уволнява с княжески указ, по предложение на министъра на вътрешните работи. Окръжният управител е представител на държавния глава в политическо и административно отношение в окръжието. Има общ надзор върху всички отрасли на управлението и се намира в пряка връзка с всички министри, но непосредствен началник му е министърът на вътрешните дела. Окръжното управление изпълнява своите задачи с помощта на Окръжния съвет – изборен орган, представител на частните интереси на окръжието. Всеки окръжен съвет избира помежду си една постоянна комисия от 4 члена, която го замества между сесиите. Окръжният съвет се свиква от окръжния управител. Председателят му се назначава с княжески устав от състава на избраните членове, по-сетне се избира с тайно гласоподаване между членовете на окръжния съвет. Окръжният съвет определя начина за събиране на окръжните приходи, за управлението и поддържането на движимите и недвижими имоти на окръжието, благоустройството и други.
Особени функции на окръжния управител са (запазвам правописа): надзираване препитанието и привременното настаняване на опасните и изоставени луди; надзирава и посещава лудниците; грижи са настаняването на подхвърлените деца; разрешава отпуските на кметовете, помощник-кметовете и полицейските пристави.
Заплатите на окръжните управители са определени в Закона за окръжните управители от 1882 г. Те са според степента на окръга, т.е първостепенен, второстепенен и третостепенен. Разградски окръг е второстепенен. Годишната заплатата на окръжния управител за такъв окръг е 5550 лв., т.е. около 500 лв. на месец През 1882 г. в Монетния двор на Санкт Петербург (Русия) са отсечени сребърни монети по 1 и 2 лева – първият български лев с благородно съдържание. Тъй като те са по-големи, върху ръба на монетата се появява надпис „Боже, пази България“. Година по-късно е отсечена монета от 50 стотинки, която също е сребърна. През 1882 г., първите ни държавници взимат решение Княжество България да се присъедини към Латинския (Европейски) монетарен съюз. В резултат на това всеки българин по онова време е можел свободно да пътува, да учи и да пазарува в целия европейски свят. За месец окръжният управител е получавал 250 сребърни монети и можете да си представите колко тежат. Ще посоча само, че с 59 стотинки от 1882 г., човек е можел да си купи едно агне (не се шегувам!), а след две години цената му става 60 стотинки…
Разград представа да бъде окръжие през 1901 година, дотогава има и други окръжни управители, но тяхната дейност ще бъде предмет на друго изследване.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
Източници:
Вознесенский В.В. Юные администраторы в Болгарии. (Отрывок из воспоминаний). Исторический Вестник, 1902, т. 89, № 7, с. 97-105.
Овсяный, Н. Русское управление в Болгарии в 1877-78-79 гг. Т. I. Заведывавший гражданскими делами при Главнокомандовавшем Действующей армии д.с.с. князь В. А. Черкасский. СПб, 1906.
Овсяный, Н. Русское управление в Болгарии в 1877-78-79 гг. Т. II. Российский Императорский Комиссар в Болгарии, генерал-адъютант князь А. М. Дондуков — Корсаков. СПб, 1906.
Стоянов, Захарий. (1994). Превратът, Български писател. С.
