Благодаря на д-р Димов, на д-р Манева и на всички от екипа на интензивния сектор на кардиологичното отделение при разградската болница, с безкрайно уважение за начина, по който си вършат работата…
Станчо, български циганин копанар, ми е колега по легло в интезивната кардиология. Върти се Станчо на една страна, върти се на друга. Утре ще го изписват вече и не го свърта. Очичките му светят и не изглежда да е от най-болните. Всички сестри и санитарки знаят историята му и се шегуват с него.
– Ти, Станчо, сега като те изпишем утре, кой ще те вземе, къде ще отидеш. Ялови булки имаме тук, а ти с нищо не помогна…
– Как къде, направо на село вкъщи. Аз пенсия нямам, но като тръгвах, взех седем лева и сега пари имам. Тя, мойта, се оправя някак си. Аз съм от копанарите, на шейсет и пет години съм, но още държа. Девет булки минаха през ръцете ми и сега с тая, последната, е най-добре… Четири чавета имаме с нея, Е, не всички са моите , но тъй да е. Едното санким съвсем не прилича на нас русо едно такова. Ама пак го обичам. Абе, предния ден, преди да вляза в болницата, оня шифьор идва и взема жената с колата. Къде я води не знам, тя документи няма, но като се върне, слага в буфета по петдесет лева, че и на децата храна носи…
А бе с таз последната случих, не е като предната. Двайсе години живяхме ние с предната и какво? Баш у кризата след социализъма й викам: стягай се, ще те пращам по гръцко. Ти каквато работа да зафанеш, все ще я свършиш. И тръгна тя, ама не минаха и три седмица и ма викат у гръцко. Идвай, Станчо, веднага. Отивам аз да видя какво е станало. А тя се фанала с един чобанин по границата и за има няма двайсе деня я докарала работата до женитба. Абе, викам аз, развод не давам , ама те тез работи с пари стават. Гъркът платил там 300 евро, дето трябва, и развод му дадоха, и жената… Аз пари за път нямах. Толкоз…
Ама с таз, дето ти викам, сега вървят нещата. То и аз съм чобанин, ама животни няма, къде се загубиха тез крави, не знам, че и овце нямат хората… Ама аз все се оправям, четири езика знам и хубава работа ми вършат. Плещя български, румънски, турски и цигански. Затуй и на жените ми върви. Едната бяга, другата идва, копанарката, дето беше първа, като се замете, не мина много време и с една туркиня се взехме. И тъй върви цял живот…
Сега утре, като изляза, и направо на Лавката отивам. Отивам да търкам там, за три лева…И откъде да знаеш, гледай към дванайсе часа Станчо Копанарина – богат човек. Тъй стават тия работи… Кат не стане, четири лева ша ми останат, да са прибера вечерта с рейса.
-Абе, Станчо, викат му сестрите. – Ние от интезивното те изписваме, епикриза, рецепта ще ти дадем, а ти гледай за какво мислиш. Лекарства трябва да си купиш, лекарства!
-За всичко мисля аз – казва Станчо, – сега вие сте добри хора тука, с докторите, и ще ми напълните джобовете за една седмица с хапчета. А през това време аз ще се оправя с лекарствата.
Мойта сигурно вече е свършила петдесетте лева. Но идва и един друг с голям камион и той като я върне вечерта, ще хвърли едни пари там. Тя, мойта, е сериозна, ей тъй без пари не се връща. Ще взема пет лева, чуждо аз не пипам, и направо у комшийката да ми даде двайсе яйца. Вземам яйцата и всичките сурови ги изпивам.
Навремето имах кон, ама хубаво животно беше, радвах му се. Разболя се нещо, издръгня, ще мре и тогава не знам кой ми каза за тез яйца. Изпи животното яйцата и са оправи. Затуй цяра го знам аз, ама и на вас съм много благодарен, дето ма лекувахте пет дни у тоз студ. Ще се оправя аз, коня се оправи с двайсе яйца, дето е кон, че Станчо Копанарина ли няма да се даврандиса?
Че да видиш като я подпърша моята аз вечерта! Еша, Станчо!.. Голям кларнет имаш, Станчо, и хубаво свириш… Единайсет ги броя моите чавета от всичките, дето ми се водят на паспорт. Не ги знам другите вече къде са. Ама колкото бяха при мен, и те белким езици понаучиха. Свят широк, ша са танадисат!..
Пламен ПАНЧЕВ
