Първо ще започна неочаквано с Петко Стефанов Вълнаров (1847-1910), но с акцент на семейството му, за което ще стане дума по-долу. Писано е за този наш съгражданин, но трябва още и още. Известно е, че учителствал в Сливен, в с. Градец (Сливенско), Шумен, Къзъл Мурад (Благоево), Разград. Макар и завършил само пети клас (девети по сегашните мерки), той става последователно след учителстването си: секретар на Разградския окръжен съдебен съвет; народен представител в учредителното Великото народно събрание във Велико Търново; финансов чиновник от 1880 до 1883 г.; председател на Разградския окръжен съвет от 1883 до 1888 г.; народен представител за периода 1885-1890; председател на Окръжна постоянна комисия в Разград през 1889; училищен инспектор на Поповското учебно окръжие от 1890 до 1894 г. След това започва адвокатска практика (тогава не се е изисквало юридическо образование); после е мирови съдия (институция за евтино и бързо правораздаване по масовите и незначителни наказателни и граждански дела, поради липсата на граждани с юридическо образование, които да заемат съдийските длъжности) в Дулово през 1904 г. През 1905 г. е назначен на същата длъжност в Исперих, където работи до 1910 г. Член е на либералната партия. Осъден е на една година затвор по политически причини и заради честта си се обесва на 10 декември 1910 г.
Нека обаче да видим семейството му. Известно е, че той се жени за Дочка Николова Икономова (1847-1927), която е дъщеря и първо дете на Никола Икономов. От този брак се раждат девет деца, всички родени в Разград: Стефана Петкова Вълнарова (1876-1915), умира в Разград); Райна Петкова Вълнарова, по мъж Йоцова (1883-1957, умира в София); Вера Петкова Вълнарова (починала рано като дете); Никола Петков Вълнаров (1882-1911) – бил е учител и банков чиновник, умира в Нови пазар; Тодор Петков Вълнаров (1884-1958), умира Русе; Кръстина Петкова Вълнарова (1888-1957), умира в Кубрат; Димитър Петков Вълнаров (1890-1920, умира в Разград; Руска Петкова Вълнарова (1893-1907, умира в Разград ) и Живка Петкова (неизв.), умира в Разград.
От тези деца информация за наследници има само за Никола Петков Вълнаров, женен за Христина Хлебарова, по мъж Вълнарова (1883-1961) от Шумен. Христина умира в Попово. Те имат три деца, които също имат наследници.
Тук ще стане дума за Райна Петкова Вълнарова, по мъж Йоцова. Първо, кой е съпругът й? Димитър Ангелов Йоцов е роден през 1875 г. във Враца в заможното занаятчийско семейство на Йонка и хаджи Ангел Йоцови. Неговите прадеди са сред дарителите за построяването на храма „Св.Николай“ в центъра на града през 1867 г. Баща му е един от учредителите на местния революционен комитет и негов касиер, а след Освобождението е пръв полицейски началник в града, впоследствие съдия и народен представител. Бащата, Ангел Йоцов, е може би последният човек, получил писмо от поета и революционер Христо Ботев, след като вече е слязъл с четата си на българския бряг. Синът Димитър Йоцов учи първо във Враца, завършва гимназия в Русе, а през 1895 г. се записва във Висшата политическа школа в Париж, където изучава история и дипломация в Сорбоната. През този период дори прави френски превод на наскоро излезлия роман „Под игото“ на Иван Вазов. В България Димитър Йоцов работи първо в редакционния комитет на списание „Летописи“, заедно с Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайловски, Антон Страшимиров и Михалаки Георгиев. По-късно се прехвърля в Министерството на външните работи. Остър конфликт между него и главния секретар на министерството довежда положението до дуел, при което се намесва Борис Сарафов, по това време председател на Върховния Македоно-Одрински комитет. Сарафов е научил за доста успешната разработка на Йоцов във Франция „Етнографията на Македония“ и през 1899 г. го изпраща с тайна мисия да работи в Куманово, Скопие и Тетово. ВМОРО го изпраща също с тайна мисия и в Битоля, където полицията на султан Абдул Хамид го търси, за да го арестува, но младият врачанин бива спасен от българския дипломатически агент Тодор Пейов. По-късно Димитър Йоцов поема длъжността секретар в Екзархията в Цариград и става личен сътрудник на Екзарх Йосиф. През 1908 г. в София, съвместно с други интелектуалци, основава вестник „Балканска трибуна“. През 1909 г. заминава за Русия, за да проучи личните архиви на граф Игнатиев. Научните му трудове добиват широка известност, между които е „Граф Игнатиев и нашето Освобождение“. Подпредседател е на комитета „Народен бранител“ и е един от основателите на дружеството на българските публицисти и писатели. През 1911-1912 г. е народен представител от Враца в Петото велико народно събрание.
През 1912 г. започва неговата дипломатическа кариера, заемайки първоначално длъжностите генерален консул на Царство България в Италия, Гърция и Германия. В Италия успява да издейства помощи за българските ранени войници през Балканската война, за което е награден с Дружествен кръст. Заема се с изпълнението на опасна мисия в Гърция по време на Първата световна война, като прониква през фронта на французи и англичани и се добира до Солун по време на боевете при Дойранското езеро. Достига до Атина. След множество премеждия преминава Преспанското езеро и се озовава в щаба на Първа българска армия в Битоля, откъдето изпраща шифрована информация за положението в гръцката столица. За тази успешно изпълнена задача на военен куриер е награден с Великия офицерски орден, втора степен. През 1917 г. Димитър Йоцов в качеството му на генерален консул, акредитиран при хамбургския сенат, след мисия в Швейцария с тайни преговори за сепаративен мир, разкрива пред българското правителство поверителни разпоредби на Германската главна квартира за участта на Добруджа и подготвителните етапи на германската експанзия на Балканите. По-нататък взема участие и в Брест-Литовските преговори за мир. Националната катастрофа, породена от загубата в Първата световна война, и промяната на режима в България слагат край на политическата му кариера. През 1919 г. Димитър Йоцов се установява да живее със семейството си в Берлин, където се отдава научна дейност. По време на Втората световна война Димитър Йоцов се завръща в България и заема длъжността хонорован професор по политическа история във Военното училище в София. Заклеймен като „реакционен учен“, проф. Йоцов попада в списъка на забранените автори в годините на тоталитарния режим. Така той остава почти непознат за няколко поколения българи. Умира в София на 7 август 1969 г.
Преди Балканската война Димитър Йоцов се жени за разградчанката Райна Вълнарова (1883–1958), от която има 2 сина – Ангел и Димитър, и 2 дъщери – Жана и Дора (Иванка и Тодорка). Запознанството и връзката им е още от времето на учителстването на Димитър Йоцов в Разград. Впоследствие Райна Йоцова, която е твърде интелигентна, говори няколко езика, не издържа тормоза върху семейството, след като е живяла в Италия, Гърция и Германия преди 1944 г. Всичко и идва в повече и затова умира преди съпруга си.
Димитър Йоцов, както споменах, е бил учител в Разградската гимназия. Преподава в продължение на три години – от учебната 1899-1900 до учебната 1901-1902 включително. Обкръжението на Д. Йоцов в Разградската гимназия е повече от внушително. Това са Христо Увалиев, Христо Пигулев, Андрей Маркович, Вацлав Трунечек, Велико Йорданов, Максим Стоянов и др. Не знам дали си давате сметка, уважаеми читатели, какви хора са били учители в гимназията?
За някои от тях ще кажа няколко думи, които съвсем не са достатъчни.
Христо Петров Увалиев е роден през 1876 г. в Цариград. Баща му Петър Увалиев произхожда от калоферски род, владеел пет езика и е работил като адвокат в Бургас и Пловдив. Занимавал се е и с търговия. Христо Увалиев следва в Швейцария и Германия, преподава френски език във Висшия педагогически институт в София. Съпругата му Гина Здравкова е възпитаничка на Екатерина Каравелова, специализира френски език в Гренобъл, работи като начална учителка, а през 1937 г. става директор на училище „Иван Денкоглу“ в София. Автор е на книгите „Обучението по френски език. Методични бележки“, Пловдив, 1915 г., преиздадена през 2005 г.; „Българите във френската литература“ (1921) и др. Сътрудничи на периодиката ни – сп. „Литературна беседа“ (1911) и др. Баща е на дипломата, филмовия продуцент и режисьор, писател и преводач, писателя Петър Увалиев (1929-1999). Хр. Увалиев работи в Разградската гимназия през учебните 1898/99 и 1899/1900. Умира през 1914 г.
Велико Йорданов Вълков (1872-1944) се изявява след това като български литературен критик, публицист, историк и историограф на учебното, библиографското и музейното дело в България. Учителствал е в Разградската гимназия 7 години.
Христо Пигулев (1865-1903) е завършил естествени науки в Мюнхен, Германия, Той е отличен учител и един от първите специалисти в зараждането на българската ентомологична наука, която изучава насекомите. Съпругата му е Kätti Sippel, за която се жени в Мюнхен през 1883 г.
Андрей Маркович (1874-1939) е също ентомолог.
Във връзка с Димитър Йоцов може да се търси неговата роля в приемането на името на Разградската гимназия на „Екзарх Йосиф I“ Това име се предлага, както вече бе писано в „Екип 7“, на заседание на учителския съвет на гимназията на 22.04.1902 г., а е утвърдено на 7.05.1902 г. Тогава Д. Йоцов все още е учител в гимназията. Възможно е Димитър Йоцов да е поддържал връзка с Екзарх Йосиф I Български, защото да станеш секретар на Българската екзархия в Цариград не е случайна работа, или както казват, всяка круша си има опашка.
А накрая, ако трябва да обобщя, то вижда се старата истина, че зад всеки успял мъж стои една силна жена, която е възможно да бъде и от Разград, но не трябва винаги и всякога да вярваме в това, защото съдбата може да предизвика и други изненади.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
