Доцент Сандю Бешев е завършил Висшия институт за физическа култура и спорт, днес Национална спортна академия, със специалност „Туризъм-алпинизъм“. Осъществил е множество изкачвания на почти всички категоризирани алпийски маршрути у нас. Неколкократно е посещавал Татрите, Карпатите, Кавказ, Памир и Памиро-Алай. Има изкачвания в Андите и Монголски Алтай.
През 1961 г. е участник в първото /неуспешно/, а през 1964 г. във второто /успешно/ траверсиране на Безенгийската стена в Кавказ. Три години по-късно, заедно с още петима алпинисти, осъществява първото българско изкачване на връх над 7000 м — пик Ленин, днес Авицена — 7134 м. Заедно с още няколко алпинисти е осъществил изкачвания на 15 девствени върха в различни планини на света, на които е дал български имена – две от които „България“ и три „Пловдив“. За спортните си успехи е удостоен със званието „Заслужил майстор на спорта“ и държавен орден „Народна република България – II степен“.
В продължение на 50 години се занимава с научното изследване на историята и развитието на българския и световния алпинизъм, като на тази тема е издал 20 книги. Защитил е докторска дисертация и се е хабилитирал като доцент в Аграрния университет в Пловдив.
Отново съм пред компютъра. Пак ще пиша за Аврам. Писал съм с най-голямо удоволствие за този човек много пъти, защото винаги е ставало въпрос за нещо голямо, направено от него и от партньорите му. Днес обаче не ми върви в писането. Стоя пред празния лист и търся думите. Те не идват. Засядат в гърлото ми, защото на 28 ноември 2020 година ни напусна един голям алпинист и човек Аврам Аврамов. Отиде си, но след като e изпълнил достойно обязаностите си като гражданин на своята държава. Знам, че това, което ще напиша за него, той самият няма да го прочете. Няма да го прочете и съпругата му Благовеста, за да ми позвъни още същата вечер, след като е прочела поредния ми материал на страниците на любимия им вестник „Ехо“, и да ми каже: „Браво, само ти можеш така да го кажеш. Ще отида в стаята при Аврам и ще му го покажа и прочета“… А той, Аврам не беше далече, а в съседната стая, където последните години прекарваше само там.
Аврам! Колко много неща се крият в това библейско име. Роден на 6 февруари 1933 г. в равнинното лудогорско село Дянково под името Стефан, той не остана там, а избра планината. Дали заради това, че в детските си години той не беше виждал дори по-значими хълмчета, или защото съдбата му подсказа, че неговият път ще бъде там, гдето душата и погледът ще се реят във висините. Ще кръстосва Рила, Пирин, Стара планина. Ще отиде и по-далече – в Алпите, Кавказ, Памир. Ще отиде и в Хималаите и то там, където един връх пробожда небето най-високо от всичките върхове на земята. Ще поведе нашите момчета към Еверест, за да се развее родният трибагреник на най-високата точка на света. На Еверест, на 8848 метра!
Още твърде млад Аврам отиде в спортния техникум в Пловдив. Там се събраха с Благовеста, за да останат заедно до последния си дъх. В Националната спортна академия, тогава ВИФ „Г.Димитров“,за първи път и двамата чуха думата алпинизъм. Дума, на която и двамата й останаха верни докрай въпреки, че не всичко тръгна добре. На един от първите зимни траверси през „Котешкия чал“ и „Кончето“ зимата се развихри. Няколко души студенти от ВИФ получиха тежък урок. Много тежък бе той за Аврам, за Пеню Нейчев и за Димитър Миланов, познат много повече като Жучката.
„В болничната стая – както често се изразяваше самият Аврам, – лекарите ми подравниха пръстите на краката“. Урокът остана докрай, както и „обецата“, която да виси на ушите им, за да им напомня, че с планината шега не бива да си прави никой. Пеню и Жучката си останаха само туристи. Аврам не се отказа и продължи с алпинизма. След завършване на висшето си образование се отказа от разпределението в София и остана на работа в ЦАЛ /ЦПШ „Мальоввица“/ като на два пъти бе неин директор. После премина през Градския съвет на БПС, през ЦС на БТС и ЦС на Професионалните съюзи. Многократно бе в управителните съвети на алпинизма и състезателното ориентиране, където натрупа голям опит.
Не това обаче го извиси до този пиедестал, до който достигна, а това, което направи като спортист. Аврам премина през всички наши категоризирани маршрути както през лятото, така и през зимата. Трасира и няколко премиерни маршрута. Заслужено стана майстор и заслужил майстор на спорта. Удостоен бе с всички възможни отличия на БТС. Държавата оцени по достойнство постигнатите му резултати и на два пъти го удостои с орден „Червено знаме на труда“ /1963 и 1972 г./ и „Кирил и Методий“ – II степен. Достигна и до най-високото отличие „Герой на социалистическия труд“ и „Георги Димитров“ /1984 г./.
Аврам не получи нищо даром, а напълно заслужено, защото в Алпите, Кавказ, Памир и Хималаите направи така, че като редови алпинист, като треньор или ръководител спомогна името на българския алпинизъм да се споменава все по-често и то с уважение. В този ред на мисли ще се опитам да върна историята малко назад, за да ви предоставя правото сами да решите заслужени ли са горните му отличия или не.
Кавказ, Безенги 61
В началото на 60-те години на миналия век българските алпинисти бяха осъществили най-логичните маршрути по алпийските върхове на нашите планини. Дошло бе време за изяви и извън страната. По това време най-лесно се достигаше до върховете на бившия Съветски съюз, където върховете бяха не само значително по-високи, но и по-трудни при наличието на постоянни снежно-ледени маршрути. След двегодишни визити в Кавказ за обучение в елементите на ледената техника и изкачване на популярните кавказки върхове 32-ма наши алпинисти прибавиха към скалната си техника и тази, придобита от ледниците на Кавказ. Дойде ред и на нещо по-голямо. Избрахме „Безенгийската стена“.
За тази много отговорна проява изборът на бюрото на РКА се спря на Енчо Петков, Георги Атанасов, Цанко Бангиев, Йордан Мачирски, Радко Бреянов, Тодор Ангелов и ние двама с Аврам. Ще пропусна подробностите и ще започна с най-същественото. На 18 август 8 души с мъка се настанихме в две палатки на 4800 метра надморска височина. Това беше най-голямата височина, на която наши алпинисти разпъваха палатки. В едната от тях като сардели се подредиха по-едрите Енчо, Цанко, Данчо и един руснак. Не по-комфортно се настанихме и ние – Джиджи, Радко и двамата с Аврам. Повтарям отново двамата с Аврам, защото още от България твърдо бяхме решили, за да не носим два спални чувала да спим в един. Хем ще ни бъде по-топло, хем ще ни бъдат по-леки раниците…
19 август! Паметен и много жесток ден. Излязохме на билото. Вятърът продължаваше да духа все така силно. Напред водеше свръзката Цанко, Радко и Данчо. След тях съвсем близко ги следвахме ние – Аврам, аз и Джиджи. Енчо и Володя бяха малко по-назад. Първата свръзка изкачи малко връхче и започна слизане. Когато Аврам бе на самото връхче става свидетел на нещо ужасно, за което малко след това щяхме да разберем всички останали. Когато и аз изкачих връхчето, нещо в мен се прекърши. Аврам стоеше безмълвен покрил лицето си с двете ръце и не отговаряше на настойчивите ми въпроси: „Къде са другарите“? Повторих въпроса! Попитах и трети път! Аврам мълчеше. Когато и петимата се събрахме заедно, с болка на сърцето той разказа: „На стръмен леден участък Радко се подхлъзва. Преди да се изправи това се случва и с Цанко. Данчо не успява да реагира и…се случва непоправимото“. Ние сме на 5200 метра. Ниско долу на 2500 метра е „Слънчева Сванетия“. Там долу цъфтят рододендрони и редица още красиви планински цветя. Дотам нищо не може да спре полета на тримата ни другари. Време за мислене нямаме. Само надолу. Сигурни сме в неизбежното, но надеждата умира последна. „Ами ако някъде те чакат нашата помощ?
Две нощи и три дни слизаме по ръб, който не е изкачван, а ние му правим премиерно слизане. Долу, край голям кратер с размери над 20-25 метра в диаметър и незнайна дълбочина на ледника Шхара изградихме малка пирамидка от камъни. Поставихме ледокоп и някои от екипировката на другарите си, които бяхме намерили по пътя на тяхното падане. Траверсът на Безенгийската стена остана недовършен…
„Безенги 64“.
Още там и тогава решихме, че в памет на тримата ни другари нашата обща мечта ще бъде довършена. Вече с още пет нови попълнения Георги Щерев, Ангел Петров, Кръстю Алексиев, Георги Имов и Щилиян Атанасов, както и ние тримата от 1961 г. – Аврам, Джиджи и аз, отново разпънахме палатки под 12-километровата Безенгийска стена. Този път тактиката ни бе малко по-различна. По траверса ще тръгнат четирима, трима ще останат като подсигуряваща свръзка и ще изнесат хранителни подкрепления по средата на пътя. По траверса Джижи поведе Ангел, Кръстю и пишещия тези редове. На Аврам се падна задачата да осъществява координацията между нас и помощната свръзка Щерев, Имов и Атанасов.
Междувременно през 1963 г. Георги Атанасов и Аврам Аврамов бяха на голям международен форум – Международна среща на алпинистите в Шамони, Франция. Там двамата ни представители осъществяват едно много трудно изкачване по 1100-метровата Западна стена на връх Пти Дрю. Едно много сериозно изкачване, което извиси престижа на родния алпинизъм. Използвайки визитата си в „Меката на алпизма“, Аврам използва случая и си купува специални алпийски обувки, защото помни до болка с какви обувки бяхме тръгнали преди 3 години. А нали помните, че още през 1952 г. пръстите на краката му бяха „изравнени“?…
Както споменах по-горе, тази година Аврам не тръгна по траверса. Аз, както и останалите участници, отново бяхме с „гордостта“ на българския „Спортпром“ – обувките „Безенги“. С Аврам носехме обувки с един и същи номер. Не разчитах на нищо, но останах много приятно изненадан, когато предната вечер на „Австрийския бивак” той дойде в палатката ми и леко усмихнат ми подаде неговите, не служебни, а лични обувки. „Вземи ги. На мен няма да са ми необходими тук в палатката. На теб ще бъдат по-необходими“. Силно изненадан в момента не успях дори да му благодаря, но по време на 8-дневния преход хиляди пъти тихичко си повтарях „Благодаря ти, Авраме!“. Обувките бяха прекрасни.
Този път всичко мина много добре. Реабилитацията ни бе успешна. Обещанието, което си дадохме пред паметта на тримата ни другари, бе изпълнено, а на ледника „Безенги“ над алпийския лагер поставихме паметна плоча в памет на Цанко, Данчо и Радко.
„Памир 67“
Дойде ред и на голямата мечта на българските алпинисти да се изкачат и на връх, извисил се над 7-те хиляди метра. С малки размествания на имената Георги Атанасов поведе 6-членния избор на РКА към наричания тогава пик Ленин. В продължение на 20 дни изграждахме междинните си лагери и трупахме аклиматизация. Всичко бе много добре и на 13 август родният трибагреник бе изнесен на заветните 7134 метра. Ето как стана това. Без никаква предварителна договореност шестимата се обособихме в три двойки. Напред вървяха Енчо Петков и Ангел Петров. Следвахме ги на крачка разстояние и ние с Аврам. В този порядък стъпихме на 7134 метра. На слизане, малко под върха засрещнахме заболелия Георги Атанасов и придружаващия го Евгени Христов. В късните следобедни часове и двамата се прегръщаха на заветните 7134 метра. Шестима българи за първи път преодоляват границата на седемте хиляди метра. България има своя първи седемхилядник…
…
Пет годи по-късно /1972 г./, като ръководител, Аврам повежда Кънчо Долапчиев, Димитър Бърдарев, Огнян Балджийски и Димитър Дончев, както и Енчо Петков, който е пратеник на Българската телевизия към най-високата точка на бившия Съветски съюз – връх Комунизъм
/7495 м/. На 30 юли при много трудни атмосферни условия Аврам и Енчо за трети път стъпват на връх над 7-те хиляди метра, защото преди това и двамата имат по две изкачвания на пик Ленин, сега Авицена. Огнян и Кънчо пък правят своите първи изкачвания на връх над 7-те хиляди метра.
Хималаите
– най-високата планина на света и пак там – най-високият връх Еверест, който пробожда небето на космическите 8848 метра. 1984 година! България тръгва към най-голямото си предизвикателство. Тръгва към „Покрива на света“, към Еверест. Кой ще поведе 24-членния състав? Ами пак Аврам. За Еверест е писано много. Ще пропусна подробностите, но няма да пропусна моето мнение. Аврам бе критикуван много – както от участниците, така и от тези, които нямат никакво понятие от алпинизъм. Прочел съм всичко, и то по няколко пъти, за тази експедиция и смело заявявам: никой друг наш алпинист, освен Аврам, нямаше да се справи с тази задача така, както той. Ръководенето на тази експедиция бе толкова трудно, колкото и самият връх.
Доц. Сандю БEШЕВ
