Национализацията в Разград и Разградска околия след 1944 година

Национализацията в България е процес на принудително одържавяване на основната част от промишлеността и услугите при налагането на тоталитарния комунистически режим в края на 40-те години на XX век. Тя ликвидира частната собственост върху средствата за производство и частните компании – фабрики, банки, застрахователни дружества, магазини, занаятчийски работилници. Национализацията започва непосредствено след Деветосептемврийския преврат през 1944 година с конфискации на имущество на отделни лица – осъдени от т.нар. „Народен съд“ или обвинени в „спекулативна дейност“, както и с налагане на изключително тежки данъци върху частните предприятия.

В края на 1944 година и началото на 1945 г. над 200 от най-големите и печеливши индустриални предприятия в България са конфискувани от окупационната Червена армия като „военни трофеи“, защото част от акциите им били притежание на предприемачи от Германия и Унгария.

Към поредицата от грабителски актове се добавя Закон за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти (Обн. ДВ. бр.78 от 5 април 1946 г., изм. ДВ. бр.191 от 22 август 1946 г., изм. ДВ. бр.226 от 3 октомври 1946 г., попр. ДВ. бр.235 от 14 октомври 1946 г.). Той веднага е превърнат в политическа бухалка срещу все още съществуващата парламентарна опозиция. Член 2 от закона гласи: „Спекула, по смисъла на тази закон, е всяка дейност на физическо или юридическо лице, за която би се доказало, че е увеличила прекомерно имотното състояние чрез печалби, комисиони, възнаграждения, доходи или други подобни, получени при затруднено положение на страната или на отделни лица. Законът съдържа всички възможности за доносничество: „чл. 9. Всички местни комитети на ОФ, чрез околийските ОФ комитети са длъжни да съобщават на съответния прокурор за всяко лице, което е увеличило имотното си състояние несъответно с нормалните доходи при добросъвестно упражнение на занятието му или с доходите от имотите и капиталите му“. Същото задължение, под страх на наказание по чл. 437 от Наказателния закон, има и всяко длъжностно лице, което в кръга на своята служба узнае, че някой е придобил имоти чрез спекула и по незаконен начин. Съобщения по предходните алинеи може да прави и всяко частно лице или обществена организация. Ако заподозряното лице не декларира в двуседмичен срок всичките си движими и недвижими имоти, вземания и задължения, имотите, които е прехвърлило през последните 15 години, но не по-рано от 1 януари 1935 г., то по силата на чл. 11. (ал. 1 – ДВ, бр. 226 от 1946 г.) се казва, че който съзнателно не изпълни задълженията по предходния член или даде непълни или неверни данни, се наказва с тъмничен затвор или със строг тъмничен затвор до 10 години и глоба до 1 милион лева.

По силата на този закон в Разград са осъдени следните лица с обвинение, че са търгували предимно с турски земи и имоти. Между тях са Пано Русев, Иван Кулев, Стефан Градинаров (Чолака), братя Ракаджиеви, адв. дружество „Георги Рашков“, Н. Денев (мелничар), Ст. Кезбичев, Йордан Градинаров и др. Чисто формално тези хора са били изкарани спекуланти и осъдени, а по същество целта е да се ликвидира всяка евентуална съпротива срещу комунистическата власт.

През 1946 г. е одържавено застрахователното дело.

На 17 май 1947 г. политбюро на ЦК на БКП създава специална тайна комисия със задачата да изработи предложение кои предприятия да бъдат национализирани. Пак нелегално се подготвят кадри, които да заемат ръководните длъжности в тези компании. Процесът се ускорява през есента на 1947 година, когато е създадено Коминформбюро и Съветският съюз се ориентира към ускорено налагане на тоталитарния режим в Източна Европа. Тези промени са последвани от доклад на Вълко Червенков пред ЦК на БКП, който остро критикува дотогавашната политика на партията, довела до забавяне на „обществените преобразования в социалистически дух“. Незабавно по линия на казионните профсъюзи започва подготовка на подбраните от всяко предприятие другари, които ще заместят отстранените собственици и технолози след планирания за края на декември грабеж. Там, където подготвени кадри не са намерени, компартията изпраща свои апаратчици, които по правило нямат никакви професионални умения и често са полуграмотни.

На 23 декември 1947 г. рано сутринта специално подготвените „кадри“ за бъдещото управление на предприятията за национализиране и милиционерски части блокират достъпа на собствениците до архива, касата и управлението.

Това става преди създаването на Закона за национализацията на частни индустриални и минни предприятия за провеждането на този акт. Той е приет от 6-то Велико Народно събрание същия ден, но по-късно, в 10 часа. В 11 часа собствениците са изгонени от собствените предприятия, иззети са всички техни документи и ключовете на фабриките и са назначени коменданти, които да охраняват вече държавните предприятия. Член 19 от споменатия закон гласи: От деня на влизане настоящия закон в сила Правителството чрез свои органи или упълномощени лица приема от досегашните собственици или от техните представители или пълномощници национализираните предприятия.

За Разградска околия в закона са отбелязани поименно следните предприятия, но с него и извън него са национализирани 144 предприятия:

Георги Радков, о. о. д-во – хладилник – Разград.

Маслобойни: Боню Димитров и Сие – Исперих; Керкови и Сие – с. Дурач, Исперихско; Колю Ст. Ковачев – с. Завет, Исперихско; Дона Станчева Христова – с. Завет, Исперихско; Ахмед Якубов – Разград; Ганчо Г. Дончев – Разград; Иван Д. Патриков – Разград; Атанас Йорданов – Разград; Белчо Г. Заревски – с. Батемберг /днес Благоево/, Разградско; Миню Ботев – гара Самуил, Разградско; Шишо Ив. Стоянов – с. Острово, Разградско; Станчо Ст. Николов – с. Побит камък, Разградско; Недко Б. Колев и Сие – с. Побит камък; Колю Ил. Джагаров и Сие – Сеново, Разградско; Бр. Ицкови – гара Сеново; Цоню Димитров Дойчинов – с. Сейдол, Разградско; Колю Ил. Джагаров – с. Ц. Калоян, Разградско; Васил Маринов Пондев – с. Ясеновец, Разградско.

Дараци: Йордан Рах. Димитров – Разград; Димитър Рахнев – Разград; Петър Алексиев – Разград; Петър Бояджиев – Разград; Иван Ст. Вачев – Разград; Мехмед Алишев – Разград; Пею П. Бонев – Разград; Стефан Христов – Разград; Николай Иванов – Разград; Рахни Димитров- Разград; Ахмет Х. Османов – с. Синя вода, Разградско; Бр. Харалампиеви и с-ие – Кубрат; Бр. Кръстеви & с-ие – Кубрат; Любен Кумчев – Кубрат; Цоньо Н. Даракчиев – с. Тетово, Кубратско; Велико Савов – с. Глоджево, Кубратско; Бр. Салакови – с. Бисерци, Кубратско; Иван Йорданов Иванов – с. Юпер, Кубратско.

Кожарски, кожухарски, каучукови и обувни предприятия: Петър Боцов – Разград; Александър Минчев – Разград.

Дърводелски и дървообработващи предприятия: Георги Петров – с. Воден, Разградско;

Марин Цонев и Сие Къню Йорданов – с. Завет; Господин Димитров Гайдаров – с. Хърсово, Исперихско; Гено Марков Иванов – с. Брестовене, Кубратско; Петър Минев Цонев и Сие – с. Каменова, Кубратско; Станчо М. Кезбичев – Разград; Йова Костадинова – Голям извор, Разградско; Станчо М. Кезбичев – с. Побит камък; Бобев и Сие Николов – Острово.

Керамични предприятия: Фин. керам. Александър Каранов – Разград; Фин. керам. „Искра“ събирателно д-во – Разград.

Печатници: Петър Андонов – Разград; Христо Йонков – Разград; Жеко В. Желязков – Кубрат; Петко Ат. Петков – Исперих.

Мини: „Елка“ – с. Сеново; „Златен дол“ – с. Сеново, Разградско.

В Разград са национализирани активите на следните останали частници до 1947 г.:

бирария – ресторант „Здраве“ на Драгийчето;

бирария – ресторант на х-л „Централ“;

братя Камбурови с кожен склад;

ресторант, хотел и кафене „Централ“ на Хр.Донев;

магазин Коста Иванов;

сладкарница „Софрето“;

Григор Ракаджиев със склад спиртни напитки;

Тодор Бобчев – манифактура;

Йордан Владов – железария;

Димитър Иванов – хлебар;

Димитър Христов – хлебар;

хлебарница „Македония“ на Ст. Тодоров;

хлебарница „Морава“ на С. Петров;

гостилница Ст. Д. Стойков;

сладкарница Д. Касамаков;

книжарница на бр. Възелови;

моден крояч „Шик – паризиен“;

леблебеджийница „Занимавка“ на Сейрян;

магазин „Витамин“ на Цветан Маринов;

бръснаро-фризьорски салон „Далила“ на Янаки Лазаров.

Съгласно Закона за намаляване броя на кръчмите и ограничаване на пиянството (Обн., ДВ, бр. 154 от 7.07.1947 г., изм., бр. 2 от 4.01.1952 г., отм., бр. 34 от 25.04.2000 г.) в Разград се оставят само 18 кръчми и ресторанти, от които в Стражец – 1 и на гара Разград.

Закриват се общо 36 кръчми. Остават: кръчмата на „Чаиркьовлиите“ (Никола Илиев & Сие – Чаиркьой е с. Камен, Поповско); на Григор Ракаджиев (син); на Цоньо Пенев – ул. „Безименна“ 2; на Иван Радоев Иванов на ул „Ал. Стамболийски“ 89; на Богомил Димитров – ул. „Ал. Стамболийски“ 109; на Хр. Митов – „Езерото“; на Хр. Димитров в градския парк; на Иван Генчев Георгиев – ул „Вардар“; на Иван Симеонов „Симеончето“ – ул. „Св. Климент“ 24 /по-късно, през 1948 г., „Симеончето“ е закрит и е обърнат в агитационно-пропаганден клуб на ОФ/; на Николай Зисов – ул. „В. Левски“ 12; на Марийка Драгийчева – ул. „Сталин“ 64; на Йордан Похонзов – ул „Занаятчийска“ 33; на Стоян Камбуров – гара Разград; ресторант на Иван Райков Цонев – ул „Шар“ 2; ресторант на Илия Мичков – гара Разград; ресторант на Недка Тодорова – гара Разград; ресторант на Иван Тодоров – ул. „Сталин“ 39.

След създаването на Общинско стопанско предприятие „Хоремаг“ („Хотели, ресторанти и магазини“) от 1948 г. постепенно се закриват всички горе осочени ресторанти и кръчми. За това време остават или се създават гостилниците „Русия“, „Хавана“, „Крим“, ресторант „Здраве“, но вече прекръстен на „Република“, бюфетът „Лес“ в градския парк. От 1963 г. започва да действа ГТП „Здрава храна“, което през 1971 г. се преименува на ДТП „Обществено хранене“.

Не е известно по каква причина, но частни в Разград в началото на 1949 г. все още са магазин „Елида“, бр. Фелекови, книжарница „Халачев“, магазин „Фактор“ на Ив. Ганев, магазин „Малък Сечко“ на Б. Клисаров. Постепенно са национализирани и те.

Пълното прилагане на закона за национализация обхваща период от две години и обхваща около 7 хиляди предприятия в страната, главно малки и средни по размер. На 18 февруари 1948 година е приет Закон за изкупуване на едрия земеделски инвентар от частните собственици, с който е национализирана и селскостопанската техника. Национализацията нормативно се основава Закона за национализацията на частни индустриални и минни предприятия (Обн., ДВ, бр. 302 от 27.12.1947 г.; изм. и доп., бр. 176 от 2.08.1949 г., с еднократно действие).

В национализацията от 1947 г. няма бели петна, загадки, интриги. Почти всичко е изследвано. В мистерия обаче е обвит обратният процес – на сегашното приватизиране и по-точно неудобният въпрос за прословутия „първи милион“.

За отбелязване е също, че национализацията от 1947 г. е проведена „планово и организирано“ за сметка на 6094 собственици и техните семейства.

Без да си кривя душата, мога да отбележи, че това разбойничество е посрещнато относително положително от обеднелия след войната и заради некадърното управление на неграмотните нови управници български народ, но предимно в градовете. Последвалата след това индустриализация в България не е за сметка на капитализираната печалба от одържавените малки предприятия. Тя е изключително за сметка на селското стопанство: задължителни държавни доставки на ниски изкупни цени, износ и получаване на валута.

Навсякъде в света първоначалното натрупване на промишлените капитали е за сметка на беднотията на селяните. Така става и в ориентираната към социализма България, в която през 1944 г. 80 на сто от населението е селско.

През 1947 г. е приета продоволствената Наредба № 1, която изисква провеждането на колективна вършитба и на производителя се оставя зърно според членовете на семейството му, а другото овършано жито се изземва като държавни доставки на изключително ниски цени.

С изключение на СССР, в нито една страна от съветския лагер национализацията не е толкова масова, колкото в България. В същото време в страни като Полша и Унгария малките предприятия продължават съществуването си през целия комунистически период. В Полша прокомунистическият режим не посмява да посегне на земята, което е сред причините за жизнеспособността на съвременните полски села в сравнение със селата в България или Румъния.

През 50-те години се одържавява и собствеността в селата. Указанията за това дава московското Коминформбюро по време на среща между ръководствата на „братските“ партии през септември 1947 г. След 1951 г. всички частни стопани, които не отчитат държавните доставки, се предават на съдебните власти. Издават се конфискационни присъди за срок от три месеца, а зърнените храни се конфискуват в полза на държавата.

Искам обаче да отбележа и следното. Законът за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост, приет през април 1948 г., довежда до края пълното обсебване на собствеността в градовете от комунистическия режим. С него тоталитарната държава конфискува не само хотелите, болниците, частните бани, но и вилите, много частни жилища, магазини, бакалници, пекарни и ателиета, от които зависи прехраната на работещите в тях семейства.

В крайна сметка в резултат на национализацията – във всичките й форма – е съсипан тогавашният български стопански елит, а на репресии са подложени хиляди българи и техните семейства, които с находчивост, упоритост, предприемчивост и много труд са изграждали България.

Проф. д.п.н Пламен РАДЕВ