Разградският поет Пламен Панчев спечели голямата награда на приключилия Първи национален литературен конкурс за творби, посветени на Никола Вапцаров.
Литературната надпревара бе в рамките на Националните поетични празници „Вапцарови дни“ във Варна.
Организатори на тази проява са ВВМУ „Н.Й.Вапцаров“, Съюзът на българските писатели, Община Варна, Академия „Славянска прегръдка“, с медийната подкрепа на медийна група „Черно море“. Журито на конкурса в раздела за творби /есета и поезия/ бе в състав: Елка Няголова – председател, и членове Надя Попова и Иван Есенски.
Трета награда бе връчена на поета от Варна Иван Овчаров за стихотворението му „Безсмъртието“, втора – на Николай Дялков от Тополовград за „Есенни минзухари“, а първа – на Йордан Пеев от Стара Загора за стихотворението „На Никола Вапцаров“.
Пламен Панчев бе награден с голямата награда и с плакет от кмета на Варна за стихотворението си „И всъщност…бронебойни патрони за нея няма открити!“, посветено на големия поет:
И всъщност аз умирам бавно.
И само мисля, че живея…
А времето тече фатално
в словесната ми батарея.
И виното, което пия
на жадни глътки под небето,
е личната ми орисия,
кодирана във битието.
А думите – сега се питам, –
изстреляни в горещи зони,
дали изобщо ме прикриваха
или са халосни патрони?
Днешният успех на разградския поет има интересна предистория отпреди повече от половин век. Ето какво ни разказа самият Пламен Панчев: „Преди много години, като ученик в десети клас на гимназия „Никола Йонков Вапцаров“ в Разград, написах стихотворението „Сърцето на поета“, което вече не помня, за съжаление. Наградиха ме за първи път на тържеството по случай патронния празник. По традиция представителна група от отличници заминаваше за Банско при майката на поета баба Елена, за да й поднесе подаръци. Отличниците излязоха на сцената. Аз не бях добър ученик и директорът ми направи жест да сляза от сцената. Изненадващо един млад учител, който бе определен да води групата, художникът Веселин Димчев /нашата галерия има негови картини/, излезе на сцената и запита директора: другарю директор, но как може в групата да не бъде включен и Пламен Панчев?
На другата сутрин пътувах с групата. Помня снежно Банско и нашата група, която поднесе като подарък стол с дърворезба, изработен от учениците.
Помня как неуверено издекламирах краткото си стихотворение, а баба Елена, сурова и твърда българка, протегна ръка и ме помилва по главата. Беше 7 декември 1964 година…“.
