Имотните спекулации в Разградско и Североизточна България след т. нар. „освободителна“ война от 1877-1878 г.

Когато преди близо година споменах в една публикация – „Как руските „братя освободители“ ни окупираха и последиците от това. Разбойничество и турски вълнения в Делиормана, Герлово, Тузлука, инспирирани от политиката на руснаците“ /„Екип 7“, 11 януари 2019, г. XXVII, бр. 4 (4304), с. 8-9/ – за ненаситния апетит на руските окупационни власти, даже не предполагах докъде може да се стигне при едно по-сериозно проучване.

Казвах си, абе м…та им, „не е луд оня дето изяжда зелника, а оня дето му го дава“. Много важно, възползвали са се от безхаберието и вакуума във властта у нас, па си „напазарували“ къде от камъните от крепостните укрепления на Рущук, на Свищов, Никопол, Разград, от дървения материал на изоставени руски военни бараки, от изоставено военно имущество. Препродавани на баснословни цени на българите. Пък после плеснали през ръцете „братушките“ българи и разните общини на една от първите създадени административни единици, Русчукска губерния (забележете, ГУБЕРНИЯ!!!, не област или окръг, или околия) и те започват да им връщат и наплащат едни твърде прилични суми. Една много прилична сума от близо 20000 франка е поискана за българското (уж) военно министерство, но само с намесата на Върховния касационен съд пряко в касата на руския окупационен корпус влизат 7000 франка за…7 бараки. Пито-платено, минало-заминало, пак „братушките“ са ни отръскали като съдран брашнян чувал. Но не би! Пустото ми любопитство ме накара да се поразровя още и смея да твърдя, че към настоящия момент, само от прегледаните стотина автентични документа, лъсва една безпрецедентна далавера, пред която, както се пееше в една популярна песньовка на „НЛО“: „на италианската мафия-привет“! Привет от руската и от прохождащата българска мафийка! Цветя и рози са днешните скандали от рода „апартамент гейт“ и прочие.

Неслучайно един от първите Укази (№ 5 от 10 юли 1879 г.) на вече коронования княз на Княжеството Александър Батенберг, приподписан от друг руснак, военният министър П. Паренсов, е насочен за отстраняване на руските грешки в подкрепа на българския произвол над турското население, провокиращо от своя страна развихрянето на стари и нови националистически страсти, вълнения, разбойничество и даже въстания. „…Съ отиванiето на Русскитѣ Окупацiонны войски отъ въсточнытѣ губернiи на Княжеството, хайдушките шайки сѫ ся усилювали…Въ много окрѫзи на въсточнытѣ губернiи сѫ ся образували въорѫжени шайки отъ сто и повече человѣцн, които сѫ нападѫли на градове и села, и за усмиренiето на които ще ся случи въ мирно время да ся пролива скѫпата кръвь на младата българска войска…. Затова, на основанiе на 47 и 76 ст. ст. отъ конституцiята на Княжеството, споредъ докладътъ на Военнытъ министръ и съгласно съ мнѣнiето на министерскiйтъ съвѣтъ, НЬIЙ постановихмы и постановявамыы:

1. Всичката Варненска губернiя, окрѫзитѣ Разградскiй и Ески-Джумалiйскiй отъ

Русчушката губернiя, Османъ-Пазарскiйтъ и Еленскiйтъ окрѫзи отъ Търновската губернiя, да ся обявять въ военно положенiе временно, до ново распорѣжданiе.

2. Да ся предостави на началникътъ на въсточный военннй отдѣлъ, въ мѣстноститѣ обявены на военно положенiе, на основанiе 127 ст. отъ военно-сѫд. уставъ и 227 ст. военнный уставъ за наказанiя да предава на военный сѫдъ лицата отъ гражданско ведомство, съ приложенiе къмъ тѣхъ наказанiята установени за военно-служашитѣ въ военно времѣ за слѣдующiтѣ престжпленiя: а) Явно възстанiе къмъ което ся преравняло нападенiе, съ opѫжie въ рѫцетѣ, на мирнитѣ жителы и на длъжностнытѣ мѣста както на военното, тѫй и на гражданското управленiе; б) умышленно убийство; в) разбой; г) подпалванiе на частно имущество и д) истребленiе продоволственны и военны запаси, а тѫй сѫщо и складове на казенно имущество….“.

Един от първите актове на младата българска държавност! За извънредно военно положение!!! Една обширна тематика, сложен въпрос от българската история, досега бегло коментиран и разглеждан.

На малцина е познат фактът, че първият губернатор на Русчукската губерния генерал Василий Григориевич Золотарьов след кратко пребиваване в канцеларията на Императорския комисар княз Дондуков-Корсаков в Пловдив и Търново се завръща в губернската управа в качествата си на надзорник над държавните дела и имущества.

Най-вече над ония, които Русия предава „безвъзмездно“ на България. Той е страна, ищец, в един знаков съдебен процес, когато на 8 октомври 1879 г. пред съдията на Русенския окръжен съд

„…Петър В. Оджаков и членът от правителството: Тр. [Трифон] Г. Гаази, почетный члѣнъ X. [хаджи] Илiя Марковъ, при секретаря Ст. Марковичъ, и чиновника по казiоннытѣ дѣла, В. Золотовичь. Разгледа дѣлото на жителитѣ отъ варошъ и дишь варуша [външният варуш], обвыняемы за кражбѫ на кяманiе отъ мѣстнѫтѫ крѣпостъ по 240 чл. отъ кодекса [отоманският наказателен кодекс]“.

Интересни са констатациите в съдебното дело, където безапелационно именно руският ищец и обвинител Золатарьов доказва, че разграбването се извършва и под ръководството на самите руснаци:

„…Слѣдъ обясненiята на обвиняемитѣ, които казахѫ, че понеже отъ еднѫ странѫ, спорѣдъ Берлинскiя трактатъ, крѣпоста трѣба да ся събори, а отъ другѫ странѫ никой не пазяше крѣпостѫ, никой незапрещаваше никому да кърти явно денемъ камацы отъ дуварытѣ на крепостѫ и на конецъ, защото и самитѣ мѣстни правителственны и градскы власти не обявихы на няселенiето да прѣстане да ся ползува съ камацытѣ изъ крѣпостѫ, то тѣ не считали за прѣстѫпно да купуватъ явно отъ pускытѣ солдаты камацитѣ, които и имъ ги носяли въ двороветѣ.

Другы заявихѫ и доказахѫ че офицеритѣ и солдатитѣ, които живѣли въ кѫщята имъ, приносвали за своѩ потрѣбѫ камацы, както за ясли за конетѣ, и за тротуаръ въ двороветѣ и т. д. и когато си отишле войскитѣ, камацитѣ останали въ кѫщята имъ, безъ да сѫ гы купували….“

Малко да ви звучи всичко това, като „Крадецът вика – дръжте крадеца“?

Под сурдинка историците споделяхме доскоро, как с помощта на братята руси десетки български „баш юнаци“ и заслужили „поборници“, са си „напълнили гушките“ след бягството на стотици турски семейства от България. Единствено преди двадесетина години покойният вече проф. Любен Беров, да, същият, премиерът на България, макар и повърхностно, се докосна до този неразгледан достатъчно от историците въпрос. Неразгледан и непроучен не дотолкова, че няма свидетелства и документи, а поради политическата конюнктура на момента.

Наскоро правих едно „експресно“ проучване из запазените нотариални регистри на Русенския окръжен съд само за периода 1879-1885 г., в които са регистрирани имотни сделки на територията на Русенска, Беленска, Разградска, Балбунарска (дн. Кубратска), Тетовска и частично Ески Джумайска (дн. Търговищка) околии. Това проучване ме сблъска с такива жежки факти, пред които горещините от летните месеци ми се видяха като приятен есенен полъх. Та я, братя блюдолизници и русофилистични подлоги, да Ви затворя в „термокамерата“ на хранилището на русенския Държавен архив, или в лабиринтите на километричните стелажи на Централния военно-исторически архив във Велико Търново, та да Ви видя каква песен ще ми запеете, ако само поне се докоснете с частици от документалните факти. Не от засекретени фондове, а от общодостъпни. Не само да преписвате лъжесвидетелствата на по-сетнешни пишман издирвачи и неталантливи преписчвачи.

В русенския държавен архив, стои неотварян от десетилетия архивен фонд от колекцията „Крепостни актове“. Над 100 000 документа, още от далечната 1879 г., та почти до наши дни. Да, малко след промените, много жители от региона потърсиха сред тях свидетелствата за отнетата от родителите им едра градска и поземлена собственост. Но отново повтарям, а архивните отчетни картони и колегите от архива могат да го докажат, че колекцията с крепостните актове от най-ранния период до началото на 20-ти век, стои непобутната! Наистина една епоха, в която стопанската история на региона, остава неизследвана.

За да не се отклонявам от темата, още в една от първите архивни единици, които отворих, започнаха да излизат имена, факти, суми за придобити имоти от едра градска собственост, на земеделски земи, градини, лозя, трайни насаждения, мелници, воденици, за иззети и/или запорирани със съдебни решения имоти по заеми и ипотеки. Почти няма известна фамилия от по-новата ни история, която да не фигурира в сделките с недвижими имоти. В документите има многобройни данни, че не всички сделки са изрядни, честни, въпреки че юридически са оформяни от изтъкнати русенски юристи като Трифон Г. Гаази, Димитър Мънзов, даже и „вещият“ юрист Захарий Стоянов, дори „благодетелят и спасителят“ на Русчук, масонът Иван Ведър. Отварям една малка скоба: всички те, които са „узаконявали“ този, в повечето случаи формален грабеж, не остават необлагодетелствани. Всеки от правоимащите, без изключение, е „бръкнал в кацата с меда“!

Отчитайки, че това е период от нашата история, познат като полагане устоите на законността, но най-вече под руския диктат и в условията на една действителна руска окупация, съсредоточих вниманието си върху документи, които показват стопанската дейност на субектите от руските управленски органи, функциониращи в тогавашната „Русчушка губерния“, както и към чуждите поданици-евреи, румънци, жители на Австро-Унгария, чехи. Регион и област, където юридически са подопечни Разградска, Беленска, Балбунарска (дн. Кубратска), Тутраканска, части от днешна Силистренска околии. И за моя изненада, очаквана или не, най-лошите ми предчувствия се потвърдиха.

Сред многобройната кохорта на облагодетелствали се през мътните времена, се открояват масоните Иван Ведър и Захари Стоянов, Стефан Стамболов (!) и ред други по-първи люде – офицери, лекари, членове на околийски и общински управи. Като водачи на тази своеобразна листа се оказаха тандемът на руският надзорник за сградите на армията Николай Фьодорович Тализин и т.нар. „исполин на руската дипломация в Русчук и Цариград“ Христо Карагьозов!

Още в една от първите архивни папки, която проучвах, и която съдържаше само 269 архивни (двойни) листа, „изскочи“ името на ищеца срещу Русенската община, руският щабс-капитан на българска служба във Военното министерство, Николай Фьодорович Тализин. За несведущия читател съм длъжен да поясня някои факти от бурната дейност на това лице още от първите месеци на „времената“ руска окупация.

Пред Върховния касационен съд на Княжеството, чийто член е известният русенец Иванчо хаджи Пенчович, руският представител, член на Военното ведомство, поручик Тализин, иска касиране на решение на Русенския апелативен съд от 13 октомври 1879 г. (все по-това време, както и в предишния случай) за недостатъчно заплащане стойността на „раздържавените“, т.е. разграбени изоставени руски дървени бараки след войната. Подробности за него дава оповестеното решение в Държавен вестник (ДВ., 1881, г. III, 14 март 1881 (събота), бр. № 16, с. 126). Колкото и на някого да се стори скучно, препредавам го отново почти дословно, тъй като отново характеризира руската алчност при безхаберието на оторизираните власти за опазване на имуществата.

„….Върховний Касационен Сѫдъ, по Гражданското отдѣление, въ слѣдующий съставъ: Гаврийлъ А. Маравеновъ, членове Иванчо Пенчовичъ и Николай Михаиловски, при секретарьтъ Димитрий К. Поповъ и въ присѫствието на испълняющий длъжностьта на прокурора Антона Т. Теохарова, слуша въ едно открито сѫдебно засѣдание, доложено от члена Николай Михаиловски гражданско дело № 221 по описътъ на Българското военно Министерство, с Русенский Градский Съвѣтъ за 20,000 фр.[франка] отъ усвоение на седемъ бараки… Поручик Тализинъ съ прошение отъ 29 септевр. [септември] 1879 до Русенский окрѫжен сѫд, иска от Русенский градский съвѣтъ 20,000 фр. отъ седемъ бараки, оставени слѣдъ отхожданието на Рускитѣ войски въ полза на Българското Военно Министерство, и които Русенскийтъ градски съвѣтъ съборил и материала имъ усвоилъ.

Руссенский окрѫженъ сѫдъ, като разглѣдалъ дѣлото и зелъ въ съображение: че спорните бараки по напредъ принадлежели на Русската окупационна армия; че слѣдъ отхожданието си Императорската Русска армия подари на Българското Военно Министерство, военний материалъ, оръжие, а не на гражданските власти, съ заочно решение отъ 13 окт. 1879 год. № 397, постановилъ: Руссенский градский съвѣтъ да заплати 20,000 фр. на Българското Военно Министерство за поменатите бараки:

По апелативната жалба на Руссенский градски съвѣтъ, Руссенскийтъ апелативенъ сѫдъ, като разглѣдалъ сѫщото дѣло и зелъ въ съображение, че искътъ 20,000 Фр. е преувеличенъ… отменилъ решението на Руссенскийтъ окрѫженъ сѫдъ и съ pѣшение отъ 2 юлий 1880 г. постановилъ: Да заплати Руссенскийтъ градски съвѣтъ 7000 фр. за 7-тѣ бараки на Българското Военно Министерство и сѫдебнитѣ разноски 444 франка….“

Та във въпросното проучване на нотариалните актове не само „изскочи“, ами се наби и като трън в окото не само с характерното си фамилно име тогавашния поручик, по-късно щабскапитан Николай Тализин, а и с обема и многобройността на реализираните от него сделки по придобиване на имоти.

Само в периода между 30 май до 7 юни 1880 храбрият руснак придобива 3 къщи в регулираните черти/план на гр. Русе, ниви, лозя и градини с трайни насаждения в русенското землище и няколко околни села, в т.ч. и в Разградско и Тетовско с обща площ близо 1000 дюлюма. Да припомня, че тази мярка за повърхност, „дюлюм“, е около декар, или по-точно 919,3 кв.м. За разнообразие в „портфолиото“ му са прибавени и две воденици – в Кацелово и Тетово. За сведение: една от закупените от него ниви в една от най-плодородните земи от 94 дюлюма/декара е „взета“ почти на безценица, за 113 ср. рубли или за 418 франка! Лозе от декар и четвърт е „закупено“ за 60 франка! Две трети от земеделските земи са закупени от изселили се, или канещи се направят това, турци. Навсякъде обаче в актовете е записано, че продавачът, „доброволно и ненасилно“ продава имота си! Хайде холан, дали може някой днес да повярва на това!? Даже и да си внушим, че за пред държавния „регулатор“ и съда се вписват изкуствено занижени цени, или поне по данъчната оценка на съответния имот?

Най-обща сметка за „инвестираните“ суми от „славния“ капитан варират между 5 и 7 хиляди франка. Това не само засили сигурно „нездравото“ ми любопитство, ами направо ме настърви да разчепкам по-издълбоко нещата около личността на руския херой.

Разравяйки различни военни справочници за оставените на българска военна служба руски офицери след войната 1877-1878 г., успях да „локализирам“ въпросното лице. До 1 март 1882 г. той служи като надзорник по сградите към новоизградената част на българската войска „Въсточний военний отдел”, или казано по-простичко Източната военна бригада, включващи военните дружини на Разград, Русе, Елена, Севлиево, Търново, Свищов и някои сапьорни подразделения и понтонери. Една част, изградена по руски тертип и с главна насоченост да съдейства в борбата с разрастващото се недоволство на турското население останало в българските земи и подклаждащо съпротивата срещу княжеската власт с разбойничество и диверсионни действия.

Стъпка по стъпка, следвайки следите, се озовах сред „потайностите“, поне за някои, сред папките във военно-историческия архив в Търново, от които става ясно, че Тализин е отзован с гръм и трясък от България, а срещу него се води дългогодишно следствие за злоупотреба със служебни суми от касата на „Восточния военен отдел“. От 1879 г. военно-следствените органи водят преписка за откритите в касата на Русчукския областен (окръжен) военен началник незаконно придобити постъпления в размер 8814 рубли. Не без „съдействието“, пардон от рекета и изнудването, над турското население и за отлагането от въведената задължителна, редовна военна служба.

И не си мислите нали, че въпросното лице върши сам това? Знаете ли кой е първи свидетел в над половината му от т.нар. „имотни сделки“. Това е Христо Карагьозов, гавазинът в руското посолство в Цариград и консулството в Русчук, който се изживява като „бодигард“ на Княз Батенберг! В следващите 1884/1885 г. родственикът му, Никола Карагьозов изкупува на свое име, или като поставено лице, близо 1/2 от обработваемата площ в землището на с. Тетово, тогава в днешната Разградска област.

На всичко това, за което се постарах по-цветущо да ви разкажа по-горе, турците имат една точна приказка: „гьон суратлък“! То че и корупция, че и рекет, има и през турско, има. Както имаше и през новата ни история, че и през комунизма. Но май са си прави хората, като казват: „имаме светлия пример на недалечното минало“. Дали обаче днешните управници, които пак ние си докарваме на главата, се поучават от уроците на историята, също е очавадно видно!

Официозът на възстановената българска държавност „Държавен вестник“ документира десетки укази, призовки, присъди, в които, за своя чест, младата българска съдебна система отстоява на безмерните руски претенции.

Защо ние, българите, през изминалите вече над 140 години се оказваме толкова неблагодарни към „освободителката“? Отговорът на този простичък въпрос формулира още през 1879 г. бъдещият министър-председател Константин Стоилов: „Ако на нас непрекъснато ни се напомнят разходите по нашето Освобождение, искайки в замяна вечна покорност, това не е братство. Нека изчислят и представят сметката. Може и с лихвите. Ние ще се разплатим и ще затворим въпроса“.

Уви, нито сметката е приключена, нито руските претенции до ден-днешен не престават! Не без „помощта“ на предателите на българщината!

Красимир Г. КЪНЧЕВ