В настоящата публикация, специално за читателите на „Екип 7“ представяме малко известни факти, свързани най-вече с житейската одисея на Мариола Станчева – дъщеря на Устабаши хаджи Станчо Драгошинов – строител на разградския храм „Св. Николай Чудотворец“.
За историята на църквата в града ни е писано много. Въпреки това, името на основния строител Станчо Драгошинов е потънало в забвение. Повечето данни за него се свеждат до фактологията, че през 1860 г. разградските еснафи го поканват да преустрои и доизгради „черквата“… Затова нека първо да кажем няколко думи за живота и делата на майстора. Роден е около 1810 година. в Русе. Баща му Данаил Драгошинов, родом от Трявна, е бил изкусен дърворезбар и дюлгерин. Станчо поема бащиния занаят и бързо се прочува. Строи черкви и резбова иконостаси в Плачковци, Стражица, Стара Загора и накрая се установява в Русе. Тук достроява черквите „Св. Троица“ и „Св. Георги“, издига Ени ханам /Ломската баня/, джамията Джебит, турската казарма и др.
През 1860 г., по покана на разградските еснафи, изгражда в Разград църквата „Св. Николай“. Вдига хотел „Дачия“ в Гюргево, работи в Букурещ и Измир. Покрай занаята си става близък с прочутия държавник Мидхат паша, който винаги се допитва до него, когато трябва да вземе решение по строителните въпроси… В Цариград ремонтира джамии и държавни сгради. Посещава Божи гроб и става хаджия. През 1876 г. го сполетява голямо нещастие. В дома му избухва пожар и в пламъците загива съпругата му Радка Вълчева…
Динамичен и драматичен живот… Драматична е и житейската одисея на Мариола Станчева – дъщерята на Устабаши хаджи Станчо Драгошинов /другата му дъщеря е Стоянка Хаджи Станчева – съпруга (от 1863 г.) на Иван Ведър – основоположника на масонството у нас/.
Мариола Станчева е родена Русе на 12 януари 1847 г. Тя е третото дете на дюлгеринd. Впечатлявала със стройната си фигура и красивото си изразително лице. Получава високо, за времето, образование в Букурещ. Владее отлично немски, гръцки, румънски, руски и турски езици.
на масонството у нас, и съпругата му
Стоянка – втората дъщеря на хаджи
Станчо Драгошинов.
През 1865 г. в Русе идва Драган Цанков, назначен за учител в Мъжкото класно училище, но преподава и в Девическото класно училище. Скоро е издигнат за главен учител и по негово давление Девическото училище става четирикласно, каквото просъществува до Освобождението. Мариола Станчева преподава близо четири години в това училище. Чаровната и интелигентна учителка участва активно в културния живот на града.
Със завидна решителност, отхвърляйки смело патриархалните условности, се включва в театралните приключения на брат си – метежния русенски журналист, драматург и политик Тодор хаджи Станчев. Именно той за първи път, запознава русенци с магията на театъра. Превежда сръбската повест „Ружица от Елограда“ от Кристоф Шмид и я побългарява и драматизира като „Повестта на Ружица“. На 27 декември 1870 г. я поставя в салона на хотел „Ислях хане“. Уникален фактът е, че за първи път, на българска сцена, се появява жена – Мариола Станчева, която изпълнява ролята на София. Партнира й Яни Франгя в ролята на Ружица.
Представлението се радва на огромен успех. Вестник „Право“ помества кратък радушен отзив и дава ласкава оценка за изпълнението на Мариола Станчева и Яни Франгя. Че оставя ярко впечатление с играта си красноречиво говори едно писмо от Иларион Драгостинов адресирано до Т. х. Станчев, в което се казва: „… Настоятелството след като размисли много, не намери други по-способен, който да играе по-сполучливо ролята на Крум Страшни от Вас, а ролята на Цветана от Госпожица сестра Ви…“.
Мариола играе в още няколко театрални постановки.
През 1875 г. се омъжва за Деметер (Димитър) Петрович, чиновник в русенския клон на Австрийското дунавско параходство. Хърватин по произход, роден в Бая през 1841 г., той е бил известно време втори капитан на „Радецки“. При авария на корабна турбина, Петрович загубва едното си око и е изпратен на брегова служба в Русе. Наема квартира у Мариола и скоро двамата стават семейство.
От това време е семейната легенда, че Петрович дал идеята Ботевите четници да се качат на „Радецки“, преоблечени като градинари, скрили оръжието си в големи брашовски сандъци. Сензационната версия се обяснява с факта, че Петрович отлично познавал капитана, екипажа и навигационните умения на крайбрежното плаване. Твърди се, че идеята е предадена на Ботев чрез по-малкия брат на Мариола – Иван Станчев, шестият син на майстор Станчо.
За съжаление твърдението, че Петрович е подсказал на Ботев как да мине реката, не е подкрепено с конкретни доказателства, а само добавя още един щрих към голямото бяло петно в историята на Ботевата чета – на кому принадлежи идеята Дунава да се премине с „Радецки“.
През зимата на 1877 г. Дунав замръзва. Налага се един от австрийските параходи да бъде освободен от ледената прегръдка. Петрович, който ръководи разчистването, се подхлъзва и пада в студената вода.
Заболява от пневмония. Лечението му във Виена, продължава близо година и завършва трагично. Мариола е бременна и два месеца след смъртта на съпруга си ражда момче, което кръщава Димитър. Богатата й бездетна зълва Емилия Фридрих се опитва да обсеби сирачето. За да запази детето си, Мариола напуска Австрия и се завръща в България. В Русе се запознава с младия политически емигрант – хърватинът Франц Гец и през 1875 г. се омъжва за него. На следващата година той изчезва без вест и следа. Мариола учителствува и плете, за да изучи сина си, който следва машинно инженерство в Германия.
Опитва се да получи парична помощ или стипендия за сина си, но получава равнодушен чиновнически отказ.
Димитър се оказва способен инженер, говори немски, руски, турски, но се увлича в политиката, като клони по лявата идея. С независимия си характер, става неудобен за властите, както преди Девети септември, така и след това. Умира в София през 1953 г.
Мариола живее бедно и самотно в къщата си на улица „Артилерийска“, зад тогавашния Военен клуб. Прехранва се като шие и дава стаи под наем. Умира на 23 октомври 1920 г., изпратена от неколцина жалостиви съседи. Погребана е в старите русенски гробища /Парк на възрожденците/. Името й е вписано в Пантеона на възрожденците, но нищо не говори на съвременниците. Дано вече не е така.
Боян ДРАГАНОВ
Стоян КОМИТСКИ
Бел.авт. Благодарим за предоставената ни информация на проф. Йордан Ведър – пра-пра внук на Иван Ведър. По-подробно за масонството в Разград – вижте в статиите на проф. Пламен Радев „Невероятната съдба на българските масони от Разград“, публикувани в „Екип 7“ на 4 и 6 януари 2016 г.
Любопитни данни от историята на храма
Храмът „СвНиколай“ е изграден през 1860 година от майстор Станчо Данаилов.
На 6 януари 1879 в празнична литургия в църквата за първи път участва хор, с което се поставя началото на хоровото пеене в Разград.
През 1903 храмът е преустроен на площ от 590 квадратни метра и с камбанария със съдействието на предприемача Иванчо Кулев. Централният купол в наоса е проектиран от арх. А. Карамалаков от Велико Търново и изпълнен от предприемача Бюлбюл Димитров. През 1923-1924 г. е извършен основен ремонт на църквата по проект на полковник инж. Антон Пентиев, направен от предприемача Стефан Калчев. Стенописите са от периода 1933-1934 година и са творение на най-големите художници на тогавашната иконопис – проф. Стефан Иванов, Георги Желязков и Илия Пефев.
Храмът не е прекъсвал дейността си и продължава да я изпълнява и днес.
След построяване на църквата, около 1863 г. до дървеното клепало е закачено и желязно, което е изработено от ковашкия еснаф и е подарено на църквата на еснафския им празник Атанасовден. По-късно, в камбанария с отворен сводест покрив са поставени три камбани, две от които имат релефни образи на Св. Николай Чудотворец и надписи.
Първата, най-стара и най-голяма камбана тежи 400 кг. Поставена през 1875 г. след настояване пред турското правителство, след като е престояла в Русенската митница цели две години. На втората по големина камбана има три успоредни опасващи надписа:
– първи надпис: „Храм „Св. Николай Чудотворец“;
– втори надпис: „Благовествуй земля радост велию, пойте небеса божию славу“;
– трети надпис: „Отлята в завода товарищества П. И. синове в Ярославе. Весъ 25 пуда зпуда“
Средновековна стела, вградена в южната стена на църквата с надпис: „Тази камбана е излята с издивението на църквата „Св. Николай“ в Разград. 30 ноември 1906 г.“
С помощта на дарители през 1862 г. е изработена дърворезбената украса на църквата от прочутия възрожденски майстор Генчо Кънев. В следващата 1863 г. Захари Цанюв и синът му Цаню рисуват осем големи иконостасни икони, а през 1885 майстор Антон Станишев изработва иконостаса. Четири от тях са със запазени дарителски данни – „Св. Андрей Първозваний“ – дар от състав Абаджийски през 1863 г., „Св. Атанасий Велики“ – дар от състав Железарски през 1868 г., „Св. Пророк Илия“ – дар от състав Кожухарски през 1863, „Св. Спиридон Тримитунски Чудотворен“, дарена от състав Чехларски през същата година. По същото време е направен и владишкият трон, дело на неизвестен майстор. През 1842 г. в Разград работи поп Иванчо Зографин, който допринася към църковното богатство от 45 малки икони за почти всички празници през годината.
При ремонта на църквата от 1924 г. са укрепени и ремонтирани кубето, прозорците, вратите, покривът, троновете за сядане на миряните, изработен е мозаечен под пред олтара, подменена е голяма част от каменния под, сложени са олтарни входни еднокрили врати, направена е каменна настилка около църквата. Шест мраморно боядисани стълба крепят цялата сводеста постройка. Интериорът е обогатен с два стъклени полилея, с образа на Бог Саваот и молитвата „Отче наш“ около него в купола.
През 1946 г. в лявата страна на притвора се прегражда параклис на името на Св. вмчца Варвара, където се служи през годината през по-малките празници. През 1955 г. самоукият художник П. Карбонов рисува евангелски сцени на стената му. През 1949 г. лекарят д-р Георгий Лободовски подарява на храма дървен Голготски кръст, поставен до левия преден стълб в храма. През 1955 г. Петрана Ганчева Върбанова подарява на църквата иконата „Св. Богородица с Младенеца в ръце“, поставена до десния преден стълб в храма.
Също ценен недвижим имот на църквата е библиотеката, основана след Освобождението. Църковната библиотека притежава книги от най-различни автори, с различно съдържание. До 1944 г. библиотеката е получавала и изданията на списания, вестници и книги на някои епархии. Сега редовно получава „Църковен вестник“, „Духовна култура“, издания /годишници/ на Духовната академия и много синодални издания.
