Ицко ФИНЦИ: Бях на площада в Разград при влизането на Съветската армия, а вкъщи се говореше, че свършва страхът за евреите

В историята на българското кино своите незаличими следи са оставили редица актьори. Самото споменаване на имената им извиква в съзнанието култовите роли, които са изиграли на театралната сцена и на телевизионния екран. Сред тях е и прочутият артист Ицхак Сами Финци. Той е познат на представителите на по-възрастното поколение с многобройните си роли в български и чужди филми, сред които „Преброяване на дивите зайци“, „Вилна зона“, „Щурец в ухото“, „Господин за един ден“, „Сиромашко лято“, „Патилата на Спас и Нели“, „Миграцията на паламуда“ и с участието си в театрални представления.

Носител е на редица престижни награди за най-добър актьор, за мъжка роля, получава и отличията „Аскеер“ за цялостно творчество, „Заслужил артист“ и орден „Стара планина“ – I степен. Миналата седмица обаче актьорът посети Разград, за да стане част от Първия международен кинофестивал „Не на шега“. По време на артистичното събитие първокласниците от ОУ „Васил Левски“ гледаха късометражния филм „Райска ябълка“, в който Ицко Финци озвучава… говорещо дърво! Той разговаря с малчуганите, които проявиха жив интерес как се играе дърво. А ние се срещнахме с актьора, за да погледнем към „седмото изкуство“ през очите на главното действащо лице в него.

Особено ми е приятно да се срещнем по повод на Първия международен кинофестивал за детска и младежка публика „Не на шега“ в Разград. Разбрах обаче, че това далеч не е първото Ви посещение в града и дори част от детските Ви години са преминали в игри по разградските улици. Разкажете ни, какви спомени таите от тези времена?

Моят баща – Сами Финци е роден в Разград. Тук е расъл, учил и изглежда е живял тук, докато е станал може би 20-годишен и след това е тръгнал към София. Там той се е оженил и се е свързал с майка ми. Аз съм роден в София. Случи се така, че имах нужда от рождения акт на баща ми и го получих от Разградския държавен архив. Покрай това жената, която издаде документа, после по имейл ми изпрати един спомен за баща ми. Той е бил активен, изглежда, в младежка комунистическа организация. Расъл съм край един романтичен човек с много широки възгледи, с много голяма любов към изкуството, към театъра. Как точно натам се е насочил? Той е имал трима братя и две сестри. Най-големият брат Леон Финци е бил функционер и един от основателите в русенската организация на РМС – Работническия младежки съюз. Мисля, че той е влиял на всички свои братя и сестри. Те са били ляво настроени, млади хора със социалистически мечти. Леон забягва, защото е преследван, през Румъния и заживява в Париж. Другият брат също заживява във Франция още 1925 година. Моят дядо е бил амбулантен търговец, знам от баща ми. Пътувал е из селата около Разград. По време на войната, когато в България идват нацистите и България трябва също да провежда антисемитска политика, всички евреи са изселени от столицата по различни провинциални градове и баща ми по някакъв начин измолва да бъде изселен, ако може в Разград – неговият роден град. И тогава аз и сестра ми, и майка ми, и баща ми пристигаме през 1943 година в Разград. Това е било едно принудително изселване. Трябвало е за три дни да се приготвим, да скрием това, което можем, от мебели и други – да ги изоставим и да пристигнем тук с няколко куфара. Тогава отсядаме при един братовчед на баща ми – пак Финци, за когото помня, че имаше магазин за железария на главната търговска улица. Ние живяхме при тях един месец, а след това вече родителите ми са намерили някаква квартира на ул. „Борисова“. Тя е главна улица, шосе, което, помня, водеше към земеделското училище. Обаче два месеца по-късно, поради забраната евреи да живеят на главна улица, моите родители са намерили друга къща. Улица „Тунджа 10“, помня добре, че това беше адресът. Сградата пред двора на самата улица беше Комисарството по еврейските въпроси. Ние живеехме в двора, Александър Минчев се казваше собственикът на тази къща. Той, изглежда, е бил предприемчив човек. Имаше магарешка каручка и неговата съпруга ме водеше в табаната, т.е. работилница за обработка на кожи, която се намираше недалеч от реката. Реката се казва… Лом! Ето, тези неща сега ми изплуват. По реката, по реката, вървеше черният път с каручката. Тя (неговата съпруга, бел. авт.) ми даваше аз да карам магарето и това беше голямо удоволствие – да управлявам сам юздите, да му подвиквам. Каручката беше шарена, изписана, беше малка, но жената беше доста пълна, запълваше цялата задна пейка. А пък аз отпред на капрата бях нещо като файтонджия. Вкъщи идваха хора, които са се познавали с моя дядо, коготото аз никога не съм виждал. Един такъв селянин дойде от село Калфа дере, което после се е наричало Телец (сегашното Балкански, бел. авт.). Той ме взе и с каруца с два коня се возихме до това село и там живях една седмица. Това ми е единственият селски живот от детството, който съм имал. Тогава научих разни селски неща – всички заедно ядат около маса ниско долу, всички се хранят от една купа, слагат оцет в гозбите, а майка ми не слагаше. Това беше къща, в която се месеше хляб за цяла седмица и се печеше вкъщи. Цяла фамилия живееше заедно, слуги и ратаи имаше. Имаше много стара баба, коне, жребец, който яздехме с връстник от фамилията. Веднъж паднах от него, но нямаше нищо фатално. Имаше прасета, люцерна, крави помня. Имаше голяма каруца, която можеше да бъде като сандък, а можеше да бъде и с ритли – да се удължава, за да се товари сено, возил съм се на сено отгоре. Всичко това за мен са били екзотични неща, защото съм роден в центъра на София.

Какво още си спомняте за лудогорското градче?

Година и половина живях в Разград. Тогава бях десетгодишен. С града са ми свързани разни неща. Например, навлизането на Съветската армия в града. На осми или девети септември минаваха камиони с партизани. Аз присъствах на площада при тогавашното кино, читалище, където пристигнаха първите пет коли с червеноармейци. Това беше голямо събитие, или поне за мен беше, тъй като вкъщи се говореше, че като дойде Съветската армия, свършва страхът за евреите. Няма вече да ги гонят, няма вече опасност да ги изгорят, да ги пращат в лагери. Вкъщи се знаеше, че някъде евреите попадат в концентрационни лагери, където стават страшни неща. Така че, когато Съветската армия идва, идва спасението, освобождението. През града започнаха да минават потоци, по главната улица в града вървяха колони с техника. Минаваха танкове, оръдия, едри товарни коне с войници върху тях, каруци. И ние, момчета от махалата, зяпахме. Понякога спираха и ние се молехме да ни вземат да се возим на техните автомобили. И аз съм се возил… Така че, тук е дошло спасението, празникът. Месец след това се върнахме обратно в София и заживяхме в същата къща.

Спомням си и че зимно време се спускахме по един хълм с шейни. Много стръмно беше и никъде другаде не съм се спускал по такава пързалка. Тук аз и приятели си бяхме направили кръжок. На всяко събиране някой изнасяше реферат. Аз изнасях за Слънчевата система – Слънцето и деветте планети около него.

Откога не сте идвали в Разград? Преди години сте гостували с Първоаприлския концерт.

Доста отдавна. Това е било след 80-та година, може би 82-83 година. Преди демокрацията бях солист и дирижирах оркестъра в една пиеса. То е концерт – представление. Нарича се Първоаприлски концерт. Направихме го за първи път през 1980 година в София – зала „България“, с Николай Бинев, Рашко Младенов и Тодор Колев. Всеки имаше свои номера, все едно концерт на артисти. И симфоничен оркестър свири. След това Сашо Владигеров организира в различни градове симфонични концерти и ние четиримата гостувахме на тези оркестри със същата програма. Помня само, че беше зима първия път, като дойдохме с този концерт в Разград. По едно време нещо нямаше влакове и имаше малка опасност да останем в града още дни. Чимширов се казваше диригентът, който ме покани два сезона подред да дирижирам Разградския симфоничен оркестър сам. И аз доведох веднъж приятели музиканти да станат смешни концертите. Много съм благодарен на този господин Чимширов. Той ми каза само, че вторият концерт е бил по-слаб от първия. Това беше след демокрацията, първите две-три години може би.

Сега обратно в малкия град Ви връща кинофестът за деца…

Аз съм поканен тук, защото участвам във филма „Райска ябълка“. Там съм Гласът на дървото. Това е един анимационен филм и Калина Вагенщайн, която е организатор на кинофестивала, ме покани да се появя пред детската публика. Аз съм играл в доста детски представления, филми. Случи се така, че играх в три детски представления по приказки на Валери Петров – „В лунната стая“, „Меко казано“, „Морско синьо“. Когато бях актьор в театър „София“, известната режисьорка Маргарита Младенова, която е сред създателите на новаторската Театрална работилница „Сфумато“, в три поредни сезона направи трите приказки, в които участвах. Тези представления хем са детски, хем и възрастни много идваха да ги гледат. Случи се така, че участвах в един много забавен филм за деца. Сега с Елизавета Боева, с която живеем отдавна, имаме съвместни филми, аудио-визуални медийни продукти. В интернет имаме страница – „Филизи 33“, където тя подготвя цикли лекции за класически автори, живописци от класиката, писатели, художници – сегашни и някогашни. Вътре има игри, маршрути на места, свързани с велики творци. Нашата мечта е с всичко, което правим, да посветим децата, младите хора, пък и по-възрастните във високите постижения на класиците. Искаме да събудим у децата понятие за висок вкус, за хармония, кое е красиво, защо. С това никой не ги занимава. Нека да бъдат модерни децата, но нека да знаят кое е прекрасно. Лиза пише студии, които аз чета. Записваме и откъси от литературни произведения. Усещаме, че последователите на страницата се увеличават и това ни дава надежда, че има полза от това. Направихме един филм, който се занимава с личността, скрита зад името Шекспир – „Уилям Шекспир. Най-известният човек, който никога не е съществувал“ . Той не е, ние сме убедени, този, роденият в Стратфорд, а е един граф, който се е скрил зад името на един актьор от Лондонската трупа на театър „Глобус“, който се е казвал Шакспър. Името му е било преиначено на Шейкспиър, което значи „разтърсващо копие“. Лиза го разказва в своя научна книга, намери доказателства за този граф и ги публикува. Освен това пътувахме два месеца по места, свързани с този граф, и заснехме филм. Тя го режисира, монтира, по неин сценарий е, а аз съм в главната роля. 6-8 години траеше това наше занимание.

Каква е главната разлика между създаването на филми за деца и за по-възрастна аудитория. Как се задържа вниманието на малчуганите?

Едно от заключенията ми беше, че не трябва да се преструвам. Колкото и преувеличено да бъде това, което правя, трябва да го правя с много вяра и като че ли е истинско. Винаги съм се дразнил, когато гледам представления за деца, където актьорите се преструват много, за да бъдат забавни и занимателни за децата. Винаги ми се е струвало, че трябва да съм много искрен, убедителен и вдаден в това, което права. Ако съм така съсредоточен, детето не може да не се зарази от това. А да не бъда услужлив и разлигавен. Много от възрастните се разнежват пред децата, разглезват ги. Винаги съм смятал, че трябва да си верен и правдив. Колкото и преувеличено да е това, което правиш, ти го правиш преувеличено, за да бъде занимателно, обаче не се подмазваш на децата. Ето, например тази вечер (по време на прожекцията, бел. авт.), виждам, че децата са далеч по-будни, по-енергични, по-бързо реагиращи, отколкото, ми се струва, е било преди.

Вие сте известен сред представителите на по-възрастното поколение. А какво е отношението на по-младите?

Забелязвам следното нещо – на улицата ме спират възрастни хора, които знаят стари филми, които ги гледат и сега. И се случва, че ме спират и млади хора. Аз леко се учудвам и от малкото разговори, които имам, разбирам, че обикновено това са хора, чиито родители са се погрижили да им внушат, когато сега прожектират филми: „Вижте това сега, това е хубаво!“. Тези хора имат много добри спомени отпреди и искат да принесат върху децата си своето понятие за добро и за хубаво и своите харесвания. Има такива, но те не са много. Сега са се променили оценъчните понятия – кое е хубаво и кое не.

Говорейки за младежите, за тях сигурно е интересно да разберат къде се крият корените на името Ви – Ицхак, което има библейски произход. Какво означава то и може ли да се каже, че е предопределило съдбата Ви?

Според Стария завет, Авраам, Исаак, Яков са родоначалниците на еврейския род. Исаак на иврит се произнася Ицхак и баща ми решил, че трябва да ме кръсти Ицхак. А моят дядо се е казвал Исак, което е опростено и по-лесно произносимо име. Ицхак означава „човек, който се смее“, защото при майката на Исак, съпругата на Авраам в Библията, дошъл ангел и й казал, че, въпреки че е на близо 90 години, ще забременее и ще роди. Тя умряла да се смее, но наистина родила и затова кръстила момчето Исаак. Едва ли името ми предопределя съдбата ми. Аз не вярвам в тези неща.

Кога беше първият път, в който се усетихте на сцената като у дома си?

Това не става, то е станало на отделни места в пиесата. И аз съм се питал как да стане. Не знам дали е добре да се усещаш на сцената много удобно. Защото то не е интересно за гледане. Когато ти си много удобно, дали това не значи да се самолюбуваш? Това не струва. Стигал съм и до това. Примерно, свършва представлението и аз казвам на режисьора „Там се усещах много добре!“. Той ми казва „Там беше най-кофти. Ти се самолюбуваш нещо“.

Можете ли да определите през какви етапи преминавате в актьорската професия?

За първи път се заемам да обобщавам, но мога само да кажа, че от роля на роля, от режисьор на режисьор, защото за мен е имало значение с какъв водач работя, съм имал късмета да попадам на много интересни личности. Учил съм се от съдържателни хора, задълбочено отнасящи се към своята професия, и съм ги следвал. Влизал съм в търсачески състояния и съм имал любопитството да сменям стилове, похвати, предизвикван от откриватели. Силни думи, казани по този начин, обаче знам, че е така. В началото на професията усещах, че като изляза на сцената и нещо се смеят, че съм смешен. Смехът ми даваше куража, че това, което искам, става. После дойде време, в което си казах, че не искам да съм смешен. Исках да разбера не мога ли да бъда драматичен, да стигна до трагика, да предизвикам състрадание, дълбоко преживяване. Помня момента, в който разбрах, че аз мога да играя мъжествен човек. Аз дълго време считах, че не е интересен човекът, който не се съмнява в себе си. Предпочитах да играя смешни хора, хора слаби, лутащи се. Обаче хора самоуверени в живота – аз винаги на такива се присмивах. Каква е тази демонстрация на спокойствие и на всеможене? Казах си, че това не го мога. Театърът е нещо лъжовно. Когато си зрител, изведнъж това, което става на сцената по един мистичен начин, става лъжлива истина, някаква особена. Аз, който съм на сцената, знам, че то е лъжа. Но дойде момент, в който усетих, че самото ми стоене на сцената за публиката ме прави друг – не този, който аз се мисля. Открих, че ако застана като мъжествен човек, публиката ще ме приеме като мъжествен. Това е лъжа – аз не съм мъжествен, мъжага, пич. То ми дойде може би и от киното. То има свойството да излъже, че ти си това, което е по сценарий. Камерата те е погледнала по такъв начин, че излъгва публиката, че ти си друго. И тогава ти си позволяваш и ти да лъжеш заедно с камерата. За първи път се опитвам да изразя това, което досега никога не съм се опитвал да обяснявам. Имал съм и други такива открития. Например, дали, когато заплача на сцената с това мога да заразя публиката. Когато ти се разплакваш, ти можеш да бъдеш жалък и публиката да не се трогва. Става лигаво. Разбрах, че ако искам да трогна публиката, трябва да бъда човекът, който силно преживява и не си дава да заплаче. Занимавало ме е много в професията кое предизвиква съчувствие у публиката, как да тръгне след теб, да е с теб, да я водиш, да съпреживява. И кога е истински смешно. Аз бях учил, че смешно според марксистко-ленинската естетика е, когато един образ има противоречие между поведението и съдържанието – той е глупак, а се държи като велик. Като го знаех това, започнах да разбирам, че трябва да се държа величествено, надуто, като всезнайко в най-комичните ситуации. Това е една 62-ра част от всичко, което ме е занимавало в професията.

Вашите роли в театъра и в киното са запомнящи се за зрителите. Вие самият коя роля ще помните за цял живот? А коя е тази, която чакате цял живот?

Аз помня много роли, не е една. Има една – с едно, друга – с друго. Както е при любовите. Не чакам вече, не. Аз бих искал да ми предложат някаква роля в киното, но каква да бъде – аз не знам. Искам да се изненадам.

Как се възпитава у публиката висок вкус към изкуството?

Грях е, разбира се, да вкарваш публиката в лош вкус, да усещаш, че тя се смее на плоски неща. Голямо е изкушението да се продадеш на публиката, да слезеш до нейния вкус. Става дума за масовата публика. Понякога се забравяш – заради смеха, който ще чуеш отдолу, и ти слизаш ниско. Това е непростимо. Това също много ме е занимавало – как да участваш в такова произведение, което хем да се харесва на по-широк кръг публика, но да е с висока стойност. Това е вечното търсене, вечният стремеж – колкото може повече публика да имаш, но не, защото си се продал на низките страсти, изисквания, а обратно – ти издигаш публиката до високото ниво. Сега, когато гледам, да речем – американски филм, който много се харесва, аз всъщност виждам, че това не струва.

По време на актьорската Ви кариера работите с други популярни артисти. Разбрах, че първата Ви среща с Коста Цонев е свързана с кандидатстването Ви във ВИТИЗ. Какъв спомен е останал от любопитната случка?

Изпитът във ВИТИЗ някога беше доста по-опростен отколкото сега. Трябваше да знаеш стихотворение, басня и кратък разказ. Казваш ги на сцената и след това някой от комисията ти задава условие за етюд – значи още театрално упражнение. Те ти казват някакви обстоятелства – как ще постъпиш? Сам си на сцената с въображаеми партньори. След като си казах произведенията, ми зададоха: „Ти сега искаш да влезеш във ВИТИЗ, обаче портиерът не те пуска. Какво ще направиш?“. Имаш 2-3 минути да помислиш навън и да го изиграеш. Докато чаках, Коста Цонев – студент в четвърти курс, който обявяваше явяването на отделните кандидати на сцената като конферансие, ми каза: „А, знаеш ли какво да кажеш – кажи, че си син на един от членовете на комисията. На Сърчаджиев, режисьора“. В първия момент си казах „Не, няма ти да ми подсказваш!“ В последния момент обаче реших, че това ще изиграя. Долу, в комисията, смях.

Освен като актьор, Вие се изявявате и като музикант. Имате съвместен проект с музиканта и композитор Георги Дончев. Чрез актьорската игра или чрез музиката се изразяват по-лесно чувства, мисли?

Случи се така, че аз посещавах джаз клубове и се сприятелих с джазови музиканти. И той беше между тях. Той е син на мой приятел – композиторът на театрална и филмова музика Кирил Дончев. Той обича спонтанните появи, без преструвка и предварително нагласяне. Излизаме пред публиката, няма да се уговаряме нищо. Знаем отделни парчета, как ще го изсвирим – ние не знаем. Имаме акордеон, пиано, цигулка, виола, контрабас и започваме. Измисляме ли някое парче, или пък свирим старо парче – ние не знаем. Това е концепцията. Мъчим се да остане такова, обаче без да искаме се повтаряме. Не можем да бъдем девствени. Когато усетя, че съм успял с някое музикално парче, виждам, че както с музика можеш да се изразиш и да заразиш, с нищо друго не можеш. Това не е лесно – да застанеш пред публиката и да не знаеш какво ще правиш след малко, но да знаеш, че си й интересен. Аз съм учил цигулка от малък. Събират ми се пет години уроци по цигулка. Започвал съм, спирал съм, но пет години уроци два-три пъти седмично. После сам съм искал да свиря с хора пред публика и полека-лека натрупах опит.

Освен актьор и музикант сте и почетен член на Съюза на журналистите. Как се случи така?

Играл съм роля на партиен функционер веднъж в киното. То е на един народен представител. Братът на Антон Страшимиров – Тодор Страшимиров е бил журналист и народен представител. Той е бил комунист. Държи критикуваща реч и след това го разстрелват на улицата. Дадоха ми ролята в „По дирята на безследно изчезналите“. Тъй като Тодор Живков хареса филма, Съюзът на журналистите предприе акция. Двама-трима от този филм, които играхме положителни герои, бяхме провъзгласени за почетни членове на Съюза на българските журналисти. Привилегии нямаше, можех да почивам в почивната станция на журналистите, но не отидох.

През 2009 година издавате книгата „Мотоциклетът, Ромул Велики, Наивист, Пак тогава, в Сао Пауло, Какъв съм за Питър Брук?, Бобо и други четива“. Да очакваме ли ново литературно произведение?

Може би, да. От „Филизи 33“ ще издадем, имам нови написани неща. Имам желание да изнеса в Разград едно литературно четене на нови мои разкази. Това съм го правил вече в други градове. Между произведенията свиря на пиано неща, за които се говори в разказите. Това са разкази за мене си, неща, които са се случили с мен.

Публиката Ви познава в различни образи – актьор, музикант, писател. Но Вие самият как бихте се определили?

Аз мисля, че ме е водило в живота желанието да опитам нови неща, неизживявани. Много пъти изживявам нещо, за което не съм подозирал, че ще дойде, а то идва.

Десислава СТЕФАНОВА