Когато съм заспивала с приказките и песничката на „Педя човек – Лакът брада“, през ум не ми е минавало, че някога ще го видя и чуя на живо. Камо ли да помисля, че гласът му няма да излиза от него самия, а от човек и то жена!
Сега обаче, 35 години по-късно, говорещото човече от телевизора дойде в Разград заедно с вълшебната Слава Рачева, за да разказва приказки на нашите деца.
Именитата озвучителка, дубльорка и актриса, изиграла безброй роли в кукления театър, бе гост на Първия международен кинофестивал за деца и младежка публика, финансиран от Обществения дарителски фонд за Разград в партньорство с Фондация „Америка за България“. И бе поканена, за да покаже нещо, което прави вече близо 60 години – да говори с гласа на Педя човек или той с нейния, и да вълнува детските сърца.
Тази пролет Слава Рачева навърши 81 години. Звучи почти невероятно, но когато за първи път куклата оживява в ръцете ѝ, тя е едва на 22. Как точно се е случило това и какво ѝ дава енергия да продължава да го прави повече от половин век, усмихната и по детски истинска Слава разказа в специално интервю за „Екип 7“.
Здравейте, госпожо Рачева! Драго ми е, че Ви срещам и мога да чуя на живо любимия глас от детството си. Какво е усещането да влезеш в толкова много домове и детски сърца?
Да ви кажа, през цялото време го приемам някак особено близко. Както бих влязла при мои приятели, близки, роднини, така го чувствам. Това че хората са така мили с мен и ме помнят, малко ме задължава. Аз с всички тях трябва да бъда любезна, внимателна и наистина да се порадвам на отношението и спомените им. Намирам го за съвсем естествено, това е една частица в техните сърца. Абсолютно всички помнят вечерите с Педя човек и аз трябва да уважавам спомените им, както уважавам своите първи такива. Благодарна съм много!
Това е най-голямата награда, която мога да споделя с Вас – че съм докоснала един момент от техния живот, чувствата им, спомените им, в които присъства куклата. И аз. „И аз“ го казвам за протокола, всъщност сме заедно с него.
Просто се радвам, да Ви кажа, нищо повече. Аз съм доста обикновен, земен човек. Нямам собствен автомобил, много се движа сред хора, много пазарувам в махалата и се чувствам близка до тях, няма някаква граница. И когато ме спрат на улицата и кажат: „Дали е удобно…?“ – ами, много е удобно, защото ние сме си познати.
На какво научи Педя човек поколенията, които израснаха с него и какво загубихме от това, че бе свален от телевизионния екран?
Когато трябваше да защитаваме на няколко пъти мястото и нуждата от това предаване в телевизията през годините, съм намирала много основания – не за самия Педя човек, а за това, което чрез него е направено и трасирано. Защото всяка вечер разказите завършваха и ние знаехме, че след това трябва да си легнем, да се отделим от телевизора. Нататък, след „Лека нощ“, за малките деца повече телевизия нямаше, което е безкрайно правилно.
Мисля, че колкото и да вървят децата в руслото на съвременния свят, това правило като възпитателна мярка е много добро – да ги отделим от непрекъсната информация, която не е за тях, за техните уши, за тяхното присъствие. Да не ги смущаваме със случващото се нататък, било в предавания, било неща, които искаме да си кажем… защото възрастните, от време на време с емоция, със засилени чувства и възбуда казват много нелицеприятни и ненужни неща, които не бива да се слушат и научават от малките деца.
Малкото дете не трябва да бъде преуморявано, то трябва да бъде спестявано от много неща и да прави онова, което е само необходимо и в нужната доза. Родителите имат огромна роля и влияние за това детето да бъде в размерна среда. Размерена казвам дотолкова, доколкото може за неговата възраст и състояние да приема. Другото е ненужно, то само го уморява и го натоварва. Възприятията са дотам, докъдето виждаш, чуваш, усещаш, цялата останала информация може единствено да те отегчи.
Измислиха навремето тази хубава форма с кукла да разказваме приказките и да заместваме мама, баба и татко, които трябва да четат до безкрай. Измислиха така да я разказваме приказката, че децата да виждат своите герои и своите представи за това как трябва те да звучат и това бе много полезно за всички. Много често в театъра играем зайче, мече и т.н., които никой никога не е чувал как говорят. Но детето трябва да си излиза с усещането, че това мече е точно това, което така трябва да звучи, да се движи и да прави. Тоест, получена е една пълна представа, в която усещането на детето да се покрие с образа.
Нещата обаче много се промениха. Днешните деца живеят във век на технологии и безспорно са от едно много различно поколение. По-трудно ли стигате до тях?
За мен децата са едно богатство. Радвам се, че дойдох в това чудесно училище /б.ред. – ОУ „Васил Левски“/, което е пълно с деца. Напоследък децата доста намаляват, защото и възрастните намаляват, но е хубаво да има деца и е хубаво да се грижим добре за тях, защото те са нашето бъдеще. Иначе не мога да си представя без деца Педя човек да занимава с приказките си пето поколение вече, нали? Това малко човече, дето даже не му се отваря устата /б.ред – смее се/.
Да, поколенията се смениха, пораснаха, дойдоха други и въпреки това, виждате и тук, и малки, и големи – всички с удоволствие слушаха. Защото това е тяхното. Попитах в началото телефоните къде са, защото ние попадаме в тази среда. Не можем да се борим много, тъй като това е тяхното време. Забелязвате, мартениците вече не са с Пижо и Пенда, а със Спайдърмен. Не можем обаче да го променим. Ако го направим с нашето дете, какво ще сторят останалите двайсет около него? То ще бъде изолирано, алиенирано, от това ще страда. Не бива в никакъв случай да ограничаваме детето си, защото имаме някакви представи за по-правилно. Така го лишаваме от естествената му среда и общуване. Същото важи и за натоварването с безкрайно много задължения. То детето само си показва – не иска да свири, не иска да учи, това или онова не му е интересно. Ами тогава го оставяме толкова, колкото му е интересно, иначе после съвсем ще се откаже. И от нас даже ще се откаже.
Общуването трябва да бъде също с мярка, да го оставяме то да разказва, да споделя с нас, а не непрекъснато дидактичност с въпросите: Кога си ял? Какво ти писаха в училище? Какво стана? Как стана?. По този начин просто се разделяме с него и го отчуждаваме. После родителите се оплакват: „Той нищо не споделя с нас!“. Сигурно през цялото време не сте го оставили да сподели, вие сте говорили и сте казвали какво да е.
Детето трябва да се развива самостоятелно, а ние да му помагаме за това, което му е необходимо. Не можем да го правим по наш модел, да забраняваме. Забраната винаги действа обратно. То е отчуждено, защото сте го принудили да изпълнява вашите неща и никога не е участвало равностойно.
Сега всички сме се затръшкали как да започнем отново да четем, как да накараме децата да четат. Ами как да четат като има толкова много улеснени начини да стигнем до информацията? Останаха безкрайно малко хора, които удоволстват от самата книга, от това да влязат в книжарница, да разгледат заглавията, да намерят нещо което са прочели, нещо което биха искали да прочетат. Децата това го нямат и не можем да го изискваме в момента. Може би след време ще се случи от само себе си, когато се отегчат от всичко онова, което ние не приемаме. За разлика от много мои връстници, аз не ненавиждам фразата „По нашето време не беше така“. Да, но Вашето време! Това е много важно да се знае – че каквото правим, го правим в нашето време, сега.
Аз имам и внуци, и две правнучки, наблюдавам този момент – те също не четяха като малки, тогава излязоха компютрите и заниманията бяха съвършено други. Но много по-късно започнаха да четат и то упорито да четат. Вече имат автори, които признават и търсят, но с времето си и с израстването си.
Искаме да отучим малките от телевизията, няма да ги отучим. Полезно, неполезно, да си гледат от техните филмчета, но с мярка, с намеса на възрастния. Увлечението по всичко е вредено, то и при големите е така, не само при децата, но можем да го контролираме.
Ние трябва да учим децата. Един първокласник дойде и ми каза: „Ти вярваш ли в приказките, щото аз не вярвам изобщо“. Откъде го е чул – от мама, от тати, вкъщи. Така че не е важно само създаването на детето, а и възпитанието, наша грижа е да го научим да бъде човек.
Минали са години, а никак не сте се променили – като излъчване, като енергия, като глас дори. Как успявате да се съхраните?
Първо, са минали много години, второ, живея същия живот – с приятностите и неприятностите, нормално. Но във всички случаи с надежда, че могат да се оправят нещата. Аз дълго време бях безкрайно нетърпелив човек – да кажа веднага, да се намеся, да взема отношение. Дълги години живях с нашия баща, тъй като майка ми много рано почина, той възпитаваше и моите деца и винаги ми казваше: „Научи се малко по-кротко, да имаш търпение. Във всички случаи нещата ще се оправят, търпението на един човек е това, което го кара да изчака развитието им“. Това, разбира се, е много теоретично, нали знаете – всеки работи със своите чувства и вълнения. С времето обаче виждам колко е безкрайно бил прав моят баща. Както се случват нещата, после преспим, събудим се на другата сутрин и те изглеждат даже другояче. Даже другояче! Нещо, за което си се тормозил, не си могъл да заспиш, чудил си се каква комбинация да направиш, и изведнъж завесата се отваря и става нещо нормално и светло. Ето така не съм се променила. А и повече от 60 години работя с деца, аз трябва да бъда ведра, нормална, спокойна и усмихната за тях, няма как да им се разсърдя, никой не ми е виновен. Иначе животът ми е като на останалите – за всичко се вълнувам, включително и за това дето не трябва. Другото – от Бога!
Били сте и директор на Централния куклен театър в София. Как виждате днес театъра като институция, условията, при които работят колегите Ви? Самата публика в залите променили се?
Аз гледам от малко по-друга страна нещата. Театърът винаги ще бъде необходим и ще се търси. Въпросът е ние да променим малко отношението си. Никога театърът не е имал достатъчно пари, не сме били добре заплатени, не сме живели при други условия, заради това че са се сменили режимите или властта. Просто трябва да правим нещата от душа и със сърце. Не е клише, макар че много често и колегите го казват – аз трябва да дам всичко от себе си. За нас мерилото е залата да те слуша. Слуша ли те, гледа ли те и после да ти се радва, значи си успял.
Българинът винаги ще обича театъра, той се забавлява, той самият играе. Още от малки ни е дадено, започва от игрите на детето, в които то наподобява звука на влакчето си, прави диалог с куклата: „Сега ще дойде чичо доктор… сега ще те нахраня, сега ще те облека“.
Аз казвам даже, че кукленият театър е измислен, защото и детето сяда под масата, или се скрива зад дивана и веднага търси публика. По-хубаво е когато играе с човечето, с маймунката, с петленцето. То измисля сценария, сюжета, слага репликите, прави диалог със себе си, преправяйки си гласа и се получава театър. Има нужда от това.
Нещата които не се гледат падат от сцената. Неумолимо е. И да си го харесваш, и критики да се пишат, колкото и приятели да поканиш – един салон, втори салон, трети салон, на четвъртия вече няма да имаш публика. Всичко това ние сами си го правим.
Колкото до кукления театър, аз му вещая хубаво бъдеще, стига хората, които го правят да внимават. И както казваше нашата основателка Мара Пенкова – винаги да намират ключето към децата. Всяко представление би се приело, ако му намериш точния ключ.
Някога имаше художествени съвети в театъра, а в нашия винаги имаше педагог-учител, който правеше преглед на това, което показваме – добре ли е, кое не е добре, как да направим връзката с детето, какво би искало то да види, да научи, каквото би му било полезно.
И за театъра, и за изкуството трябва да има друго око, друга мисъл, друго усещане, само твоето не върши работа.
Как гледате на комерсиализацията в театъра и киното и на начина, по който публиката реагира?
Внуши се някак, за мен неправилно, да се казва: „Тоя е звезда, оня е звезда“. Никой не е звезда, още никой не сме видели да огрее отгоре. И най-големите, и най-любимите, нали? Не е звезда. Ако не работиш професията си, това което желаеш, обичаш и харесваш, колкото и да казват, че си звезда – все тая.
Това е въпрос на възпитание, на психология, аз бих казала и на една душевност на общността. Уважавай го, оцени го, но всичко с мярка. Не може да видиш един човек на филм, който филм не е чак толкова хубав, и изведнъж: „Участваха звездите…“. Какви звезди, извинявайте?! Но това е едно все едно някоя непрекъснато да е облечена в лоша рокля и да й казвате – ох, колко е хубава, и аз искам такава!
Малко са такива, които се открояват, а тези които получават много пари не са тук, а на друго място. Това с парите е някаква огромна заблуда и се обръща малко на печалбарство. Даже и мои колеги, които много ценя, уважавам и харесвам, като се пуснат да печелят само пари и стават … не много интересни. Не можем много да им се засмеем, нали?
На няколко пъти споменахте „мярката“. В нея ли е разковничето?
Мярката е много важна, но и уважението към останалите. За да те уважават, трябва да уважаваш. Какво пречи всички да поздравим с едно „Добър ден!“? И от това, че тя е сърдита и не ми казва „Добър ден“ на нея по-леко ли й става? Не. Просто аз преставам да ходя при нея да пазарувам, преставам да общувам с нея, защото тя винаги е крива и има някакъв проблем. Както и в моята възрастова група има хора, на които вече почти не се обаждам. Ами, не може да почва от сутринта с това какво й е станало, как й е станало, че ако аз си изредя всичките диагнози може би ще я мина някъде.
Този маниер е въпрос на такт, на мярка и на взаимно уважение. Трябва да имаш една добра, нормална душевност, да бъдеш отзивчив, усмихнат към хората, за да можеш да го получиш същото. Има толкова много неща, които трябва да ценим и да уважаваме… Ето, само наскоро – този месец октомври е такъв подарък, този ноември е такъв подарък, на който човек трябва само да му се радва, не да му е криво, че падат листата. Падат, да, есен е. Ама то щяло да се развали времето – да, ще се развали, щото е ноември.
Разбирате ли, има една истина – ако сам не си направиш удоволствието за това да живееш и да бъдеш нормален, няма кой да ти го създаде. Чувам да казват: „То не беше весело“. То на тебе не ти е било весело. Хората са си го направили. Няма такъв завеждащ веселието на всичко и всички.
Ето, една такава среща като днешната за мен е шепа лекарство, то е едно особено чувство, че от време навреме си нужен. Винаги ще има огорчени хора, но все пак се намира някакъв ручей. Животът е много ценен, не можем да осъзнаем дори какво имаме. Но ако си представим накъде сме се запътили, както казваше един колега – много на тъмно ще бъдем и никой не се е върнал да разкаже…
Нека да имаме малко вяра. Не може да бъде все лошо, даже и като си болен се надяваш, че ще оздравееш и се стремиш към това. Вчера прочетох за двама старци дето чудели защо предаванията, в които говорят за болести, се наричат все „Здраве“. Ами, точно заради това.
Много надежда и вяра носите в себе си, изглеждате щастлив човек.
Знаете ли, все чувам да коментират този или онзи как се наредил. Нищо не се е наредил, той има същите мъки, същите вълнения, но в друг план. Само че един го вади на всички да го покаже, друг не го показва. Няма такива безметежни щастливци по земята. Даже и в Америка, дето младите все я дават за пример – е, на, сега и на президента им ще му искат импийчмънт, и там не е сигурно.
Човек трябва да бъде доволен с по-малко, за да бъде щастлив със себе си. Е, при нас може би се изчерпва до плащане на сметките, но пък като платиш и ти е много по-спокойно.
Те са много дребни нещица. Съвсем не искам да минавам за някакъв мислител, който си налага нормите, но така трябва да се успокояваме. Навремето освен да съм търпелива и спокойна, баща ми казваше: И, Славче, да знаеш, че и на всички им се иска това, което и на теб ти се иска“.
С времето разбрах, че много нужда няма да се похвалиш какво точно си направил, защото с други очи те гледат хората. Почват да питат кой те нареди, как те направи еди-каква си. Много често ми се задава този въпрос – как стана, че Вие сте гласа на Педя човек. Толкова обикновено и просто стана, че чак човек не може да го допусне.
Бяхме така в репетиционна зала с двама-трима колеги, без работа, седяхме. Влезе един човек от телевизията, много непознат за всички ни и каза: „На мен ми трябва един малък мъж!“. И аз, както си стоях и му рекох: „Ами аз съм малкият мъж, щото играя всички момчешки роли“. „Я да те видя“ – каза той. И аз ставам, тогава без токчета, същата бях, е, малко по-слабичка, и чувам: „Ами ти ставаш“. За какво се оказа, че ставам – мога да бъда под масата до чичко Филипов, ставам да се събера под масата. Дадоха му куклата, готова вече, нашата художничка Милка Начева беше я направила. Записахме песничката на композитора Димитър Вълчев и по текст на Мики Спасов и Методи Христов, тогава редактори в телевизията. И ето така стана – просто на шега. Нито кастинг е имало, нито някой ме е наредил.
Казаното от Педя човек много лесно стигаше до ума и сърцата на децата. Ако днес трябва да им изпратите едно кратко послание, какво би било то?
То би било към всички – обичам Ви! Усмихвайте се повече, животът е хубав. Винаги ще успявате, когато се радвате и уважавате другите. Иначе – до нови срещи, както е казал Педя човек.
Мила КЮЛЮМОВА
