Едва ли има малко градче в България, в което освен традиционния луд не се набиват на очи и няколко художници. Така е поне от 100 години. Живеят сред нас такива едни хора, на които се гледа със смесени чувства. Разбираемо е – те са по няколко във всяко градче. Най-много по един на хиляда. Драскат там нещо, работно време нямат, не са по реда като всички.
При соца, по празници, се вкарваше повече съдържание в дейността на подобни субекти. На манифестации се носеха лозунги с послания към народа – за преизпълнение на петилетните планове, за вярност към Партията и СССР, за осторожност към нездравите елементи и западната пропаганда. Обикновено се съединяваха няколко кадастрона с телбод и се пишеше с червена боя. Престижно беше обаче да се опъне червен памучен плат на дълги летви и художници с бяла боя да нанасят крилатите фрази. Те се подаваха от местната партийна организация, но се спускаха „от горе“.
Спомням си, в моето детство баща ми пишеше лозунги в двора на тогавашното ТКЗС. Слагаше ги между два стола и рязко, без линия, нанасяше белите черти върху червения плат. Имаше нещо магическо в този замах. Майка ми пък, служителка в съвета, имаше колега – чичо Петър Белев. Работеха в една стая на две насрещни огромни бюра. Старите исперихчани сигурно го помнят. Един попрегърбен стар добряк, който рисуваше прекрасно. Макар че в тогавашната Община работеха само 18 служители, той винаги намираше време да ми показва как се рисуват агънца, зайчета, котета, крави и магаренца. Рисуваше ги само с няколко черти, но аз веднага ги разпознавах. За секунди нахвърляше рисунъка и задаваше въпрос с поглед Назовавах с крясък нарисуваното животно и помня, че така се прехласвах от възторг, че докарвах майка ми до лудост. От позициите на днешния ден си мисля, че той беше един истински Пикасо.
Нека не забравяме, че талантът избуява, само ако попадне в подходящата почва, а има и нужда, като семенцата – да го наториш. Такъв един роден талант живял на неподходящо място и време беше Чокоя. През 60-те и 70-те години на миналия век беше пазач на Текето. Рисуваше с каквото му падне и на каквото завари. Нямаше понятие от бои, платна и техники. Рисуваше, защото вероятно нещо от вътре го притискаше и не можеше да не го прави. Като студентка, през 1973 година случайно попаднах на негови картини – измачкани, без форма, някои на амбалажна хартия, изцапани, омазани. Но човекът рисуваше това, което виждаше и го правеше по много особен начин. Силно бях впечатлена от една рисунка на манастира, която е пред очите ми и днес. Беше нарисувал сградата на Текето и в средата й глава на мъж с много големи очи. Около главата, като лъчи, тела на мъже и жени с протегнати към нея ръце. Така съм запомнила тази картина – слънце от човеци. Никой нищо не пази от Чокоя. Вероятно не са го вземали насериозно – някакъв си там самораслек.
Виждала съм Чокоя с един друг самоук художник в Исперих – фотографа Благо Ибришима. Всъщност той се казваше Борис Ибришимов, но се подписваше под картините си с Борис Пей Ибришимов. Родом беше от Ямбол, но интерниран в Главиница, а по-късно му разрешили да се засели в Исперих. Ако питате защо Пей, ще отговоря така – свиреше на много инструменти. На първо място китара и оттам насетне кавал, акордеон, дървена окарина и накрая гъдулка. Ходеше винаги с накривено кепе, от което се показваха няколко къдрици. По това време снимките бяха черно-бели и той ги оцветяваше по някакъв начин. Имах и негова картина доскоро. За съжаление, художниците от това време рисуваха често на хартия и с времето рисунъкът се похабяваше. Обичаше пасторалните сцени и старите български къщи. Няма негови наследници в Исперих, но той още е в съзнанието на хората, живели в близост до него като интересен, работлив и талантлив чешит. Как ли се е чувствал близо 15 години далеч от родното място? За селището беше полезен не само като художник и фотограф – предаваше му градски вид и доза благородство.
По това време много плодовит художник копист беше Лазар Йорданов. Той беше първи братовчед и приятел на баща ми и вече съм запознавала читателите, които хранят почит и уважение към вестника, с личността му. С една дума – той правеше копия, и то едно към едно, на руски художници – Шишкин, Айвазовски и Суриков. Ако се чудите защо само на руски, ще Ви отговоря на секундата. Само постери на руски художници се издаваха в ония времена. За един копист е важно колко голяма и добре отпечатана е картината, обект на вдъхновението му. Сигурно исперихчани си спомнят, че когато откриха, по времето на соца, сградата на АПК в центъра на града, всички картини по коридорите бяха копия на Лазар Йорданов. Тук му е мястото да задам и въпрос – къде са днес тези картини, кой ги прибра, съхраняват ли се? Истината е, че Лазар Йорданов беше една от най колоритните фигури на Исперих – живописец, артист, режисьор, музикант, препаратор и лютиер. Да припомня на забравилите, че правеше цигулки за Русенската опера. За радост, внукът му Георги Деков също е художник и е уредник в съответния отдел на музея в Исперих,
През 60-те години на исперихския художествен небосклон се появиха още двама художници – Желязко Данаилов и Йордан Андреев.
Ще почета първо Желязко, защото си замина твърде млад. Някои помнят, че беше аранжор на витрини към Наркооп през 60-те и 70-те години. Беше завършил някакви курсове. Известно време работеше като художник към Общината. Вероятно си спомняте голямото пано на стената към ритуалната зала и библиотеката в Исперих. Прави го Желязко заедно с художника Ангел Ангелов от София. Паната на първия етаж в Гимназията и пред входа на завода за фаянс още стоят. Те са негово дело. Като член на СБХ участваше в много изложби и беше преди всичко пейзажист. Като всички художници на свободна практика се бореше с вятърните мелници. Малко продаваше и много подаряваше картините си. Днес може да се направи самостоятелна изложба, ако се съберат подаръците му в Исперих. Беше и отличен дърворезбар и хубавото е, че синът му Иво също се занимава, като хоби, с дърворезба. Какво бихме правили в Исперих и без другия му син – Юли. Той е единственият, който слага рамки на картини и гоблени в селището.
Оставих за последно художника Йордан Андреев, защото е между нас и знам, че няма да се почувства пренебрегнат. Учител по професия, член на СБХ, до пенсионирането си художник в Общината. Правил е самостоятелни изложби в Разград и Исперих. Даровит човек и отличен педагог. В защита на тезата ще кажа, че синът му Милчо Андреев преди години спечели първа награда на международно изложение на живопис в Париж, а днес се занимава със съвременно изкуство в Единбург, Шотландия. Хубаво е да знаят исперихчани, че имат такъв съгражданин, за когото ми се иска да напиша нещо специално по-нататък.
Ще добавя само няколко изречения за небезизвестния Здравко Батембергски, който е почти на 90 години /да е жив и здрав!/ и е първи не само сред исперихските художници, но един от най-добрите в национален мащаб. Можете да го видите из исперихските улици, изправен като младеж, с бодра крачка и трепкащ живец на лицето. За него всички знаят и много е писано – за плодотворното му и колоритно творчество, за търсенията му и нестихващия стремеж да направи нещо неповторимото. За мен тепърва предстои разглеждане и оценяване на творбите му и аз лично не се наемам да го направя.
Знам, че в Исперих има и други художници, но днес говорим само за старите художници и тези, които си заминаха и ни оставиха едно усещане за цветен, шарен, вълнуващ живот. Хубавото е, че един софийски художник – Емил Иванов се засели в града и произвежда чрез курсовете си млади художници, които печелят престижни награди и превръщат рисуването в професия. Трябва да сме благодарни на топлия вятър, който го довя при нас. Има и професионални млади художници от града, които в повечето случаи работят извън селището. Не мога да не напиша името на Мирослав Йотов. Но искат или не, още в детството, те са поели от тази енергия, която старите художници са оставили чрез някое малко портретче или пейзаж, някоя дърворезбована иконка или поизбледняло от времето стенно пано. Поели сме тази енергия и всички ние. Колкото и да не ни се вярва, те са ни оставили една идея по-отворени очи за красивото и нуждата ни от него.
Чувствам се облагодетелствана, че познавах всички тези хора.
Милена НИКОЛОВА
Браво Милена че ни подсети за творителите на красотата в Лудогорието за поклонниците на Аспарух.
Познавах ги поклон пред светлата им памет.
Творбата ти е удивителна възхищението е от нас от Истанбул.