Типично за нашите ширини, отбелязването на която и да е историческа дата се посреща или с „осанна“, или с „разпни го“. Така в навечерието на 10 ноември, всеки от височината на собствената си камбанария, ще обяснява колко добре живеем или колко по-зле от някога. А всъщност живеем посредствено, както посредствено се управлява и държавата ни. На всичкото отгоре тя, Посредствеността, има способността да се възпроизвежда първо от горе надолу, след което започва отдолу нагоре. Става благодарение на харесването ѝ от голяма част от тоя, на които се предлага, тъй като от тях започва да се иска по-малко мислене /ако не и хич/, по-малко усилия…Абе, от всичко по-малко с изключение на верността и послушанието. Към което привикват дори тия с по-големите възможност, но по някакъв начин са на хляб при Посредствеността и са разбрали истината, че от нея на по-умен не бива да се правиш. Защото Посредствеността обича по-посредствените от себе си, но обратното – не. Дължи се на способността ѝ да приема желаното за реална действителност и всяко съмнение, че не е така, надува егото ѝ като балон пред спукване. Така онези, които представляват някаква институция в държавата, не знаят какво точно да правят и най-често в безхаберието си сътворяват дела от рода на „леле-мале“. И ако се роди след това някакъв процент на недоволство сред народните маси, Посредствеността веднага идва на бял кон за да покаже колко е справедлива. След което тия от институцията престават окончателно да си вършат работата пред опасността пак да бъдат „поправени“. Всъщност го правят от страх, защото страхът е другата основна черта на Посредствеността. Най-вече тя се страхува някой да не наруши посредственото ѝ спокойствие, изградено вече на основата на приемане на желаното за действително свършено от нея.
Характерно е, че в училище, от граматическия урок за личните местоимения, Посредствеността успява да запомни само това за първо лице единствено число. Което ѝ дава увереността да смята, че Слънцето е започнало да изгрява с нейното идване и ще залезе, не дай си боже, с отиването ѝ. Така местоимението „АЗ“ става непреодолима бариера пред необходимостта за здравословни реформи в редица сектори на обществения живот. Защото тяхното туберкулозно заболяване не може да се лекува единствено с пропагандно наливане на пари, извадени често от поредния многомилионен заем. Години наред това ме е учудвало как и защо не може да се разбере. Докато най-после един приятел ме успокои, че от това Посредствеността просто не се интересува. След което сам прозрях, че тя се интересува най-вече от властта като власт с всичките ѝ придобивки. Така наблюденията ми върху скоро проведените местни избори вкараха в главата ми куп все кощунствени мисли. Като: как биха реагирали заразените вече от посредственост гласоподаватели, ако им се предложи политическа сила, чиято първа точка в програмата ѝ предвижда строг и бърз съд за слепите пастири, довели ни сред камънаците на времето? Ще одобрят ли последователите на Посредствеността идеи като: премахване на дупедавството от външната ни политика, преразглеждане на статута на НПО-тата, финансирани отвън…Най-вече ще подкрепят ли премахването на всичко търговско и комерсиално от образованието ни, здравеопазването, културата като цяло? За да спрат неграмотността, подигравките с човешкия живот, духовното ни обезличаване. Или: ще поискат ли да се сложи край на либералната глупост да се вземат пари от работещия и се раздават на хора, които и не мислят с нещо да бъдат полезни на обществото… За останалите си кощунствени мисли ще премълча по разбираеми причини.
В своя дневник небезизвестният политик и банкер Атанас Буров отбелязва преди близо сто години: „…Парата е символът на властника в България. Той иска пари, пари, пари…Иска злато, злато, злато… Иска къщи, къщи, къщи… И не за своя сметка – а за сметка на партията си, на държавата си, на народа си…“.
Ще се намери ли днес някой много умен човек, който да докаже, че вече не е така? Дано се намери и още един такъв, който да си спомни има ли след толкова години Парламент с 240 законодателя поне два закона, които дни след обнародването им да не са променяни, преработвани, допълвани…Въпроси, които само при споменаването на датата 10 ноември пораждат други питания от рода на: наистина ли най-добрите избираме? Или: как всъщност ги избираме кандидатите за власт? Като тук ще ви посъветвам да погледнете преференциално избраните общински съветници от последните избори в някои избирателни секции от Разградска община. Макар че в сравнение с други, по-големи общини, Разград сигурно е цвете по този показател. После се позаинтересувайте доколко избраният съветник го знаят в населеното място и изобщо дали са го виждали. Дето ми вика един мой мургав познат: „Бате, ако всеки месец има избори, ще ти подарявам социалната си помощ!“.
Да, посредствеността във всичките ѝ образи, няма партиен цвят и това е ясно. Както е ясно и на все още останалите мислещи хора, че когато посредствеността е начело на нещо, рано или по-късно това нещо се превръща в нищо!
Иван ДЖЕБАРОВ
