Утре в Регионалната библиотека ще бъде представен новият роман на писателя Владимир Зарев „Чудовището“. Владимир Зарев е известен на разградската четяща публика. Той е главен редактор е на списание „Съвременник“. По-известни негови романи са: „Денят на нетърпението“ (1975, 1977), „Процесът“ (1984), „Хрътката“ (1987), „Хрътката срещу хрътката“ (1990), „Лето 1850“ (1988), „Разруха“ (2003), „Поп Богомил и съвършенството на страха“ (2004), „Светове“ (2008) и трилогията „Битието“ (1978), „Изходът“ (1983) и „Законът“ (2012). Романите му се превеждат на много европейски езици, а „Разруха“ става бестселър в Германия и САЩ. През 2013 г. ТВ7 пуска сериала „Дървото на живота“, екранизация по романа „Битието“. В Разград живее и работи голямата му дъщеря Неда, с която разговаряме.
Г-жо Зарева, какво е да си дъщеря на известен национален и наднационален писател като Владимир Зарев?
Гордо, трудно и предизвикателно!
Гордо, защото е изключително приятно (въпреки че е напълно нечестно!) да се идентифицираш до някаква степен с чужди умения и заслуги.
Трудно, защото, за да се съизмериш с подобна ерудираност и талант, изисква сила, смелост и голяма доза вяра в самия себе си.
А предизвикателно, защото летвата е достатъчно висока, така че цял живот да се стремиш да я достигаш.
Кой е най-яркият ти спомени от детството и юношеството ти с баща ти?
Забавното при нас двамата е, че когато аз съм била много малка, той също е бил много „малък“. Говоря чисто възрастово и съотнесено към ролята му на баща. С него истински се сближихме в периода на юношеството ми, когато бях изпълнена с възторг и любопитство към всичко, а той имаше търпението и желанието да ми разказва и показва.
Един от най-ярките ми спомени е, когато бях на 15 години и заминах с него и дядо ми Панталей за Париж. Двамата бяха поканени от българското посолство по работа, а аз извадих небивал късмет, че ми предложиха да ме вземат със себе си.
От дете съм живяла в чужбина, но в Париж човек получава по-осезаемо усещане за принадлежност към Света. А благодарение на баща ми, който знаеше града наизуст, ние го обходихме с шеметна скорост, но изключително подробно за няколкото дена, които имахме.
Музеят на Роден беше кулминацията на моето преживяване там! Помня как татко ми разказа за художника, който е почти самоук, но въпреки това става родоначалник на импресионизма в пластичните изкуства и за техниката му на творене, в която формите буквално излизат от материала, а после влизат обратно в него. Но мен не ме грабна толкова известната му склуптура „Мислителя“”, колкото една фигура на крещяща жена, наречена от твореца „Бурята“. Стоях дълго пред нея поразена. От материала, все едно захваната с косите си за него, излизаше само главата на жена с широко отворена уста, затворени очи и болезнено опънати черти на лицето, която видимо крещеше.
Когато се върнахме в България, дълго не можех да дойда на себе си от емоции. В желанието си да ги изразя някакси, да се освободя от тях, един ден аз откраднах за няколко часа магарето на съседите в Бистрица, вързах го в нашия двор, за да ми служи за модел, взех парче глина и направих скулптура на женски кентавър – с тяло на кон и глава на жена. Жена, която крещеше. Мисля, че татко още пази някакви останки в кабинета си на лошо изпечената в кухненската ни фурна фигура…
Какви мисли предизвиква в теб най-новият роман на бащата ти „Чудовището“?
Улавям както в заглавието на романа, така и в самото му послание, една дълбока метафора.
Ако се замислим, понятието ЧУДОВИЩЕ съдържа в себе си думата ЧУДО. Двете са диаметрално противоположни по значение, но същевременно са крайните точки на един и същ континуум. ЧУДОТО, в неговия широк смисъл, е изражение на нашата светла страна – на човешката чистота и откровеност, на духовността, творческото начало и любовта. ЧУДОВИЩЕТО е негов контрапункт, който олицетворява нашата тъмна страна, заедно с всичките обитаващи я страхове и низки чувства като егоизъм, алчност, насилие, вулгарност. Великият швейцарски психолог и психиатър Карл Густав Юнг нарича тази тъмна страна „сянка“. Според него, окончателната човешка себереализация не се случва нито ако човек избере да е предимно добър (светлата страна и добродетелите на ЧУДОТО), нито ако избере да е предимно лош (тъмната страна, сянката, или самото ЧУДОВИЩЕ).
Окончателната човешка себереализация се случва само тогава, когато човек избере да бъде ЦЯЛ. А за да стане цял, е необходимо не само да опознае из основи и двата противоположни полюса, но да ги приеме, да ги сдобри помежду им и да ги интегрира вътре в себе си.
Главният герой в романа, писателят Симеон Станимиров, е прекрасно олицетворение на това да си ЦЯЛ от позицията на натрупания житейски опит и мъдрост и тази метафора за мен е важно и основно послание в текста.
А ти откога живееш в Разград, как попадна тук и защо реши да останеш?
За пръв път стъпих в Разград през 2012 година. Дойдох тук по работа, но останах по сърце. Тук срещнах настоящия си съпруг Младен, избрах емоцията пред рациото и реших да остана. До ден-днешен не съжалявам за избора си, въпреки че много мои приятели и роднини все още не могат да се начудят как от София съм се преместила да живея в Разград, при все, че всички „нормални“ хора правят точно обратното!
Е, последствие разбрах, че сериозна вина за това мое решение има и вашата Момина чешма – сякаш умишлено никой не ми каза какво ще ми се случи, ако пия вода от нея…
Димитър ПЕТРОВ
Аман от графомани с тази комунистическа фамилия.