Настоящата 2019 година преминава под знака на отбелязването на няколко бележити годишнини, свързани с живота и делото на наши културни и просветни дейци. Най-емблематична сред тях е 100-годишнината от рождението на големия писател Николай Хайтов (1919- 2002). На малко наши съграждани е известно, че през октомври 1963 г. (след 16-ти) Хайтов пребивава два дни в Разград – по повод на постановката на неговата пиеса „По земята“. Тя се играе в ДТ „Антон Страшимиров“ и той с нетърпение чака премиерата ѝ.
Пиесата на Хайтов се играе в Разград един сезон, постановчик е Стефан Пенчев, който по това време е и директор на ДТ „Антон Страшимиров“.
На 15 ноември 1963 г. Хайтов отбелязва в дневника си: „А сега за впечатленията от Разград. Премиерата на „По земята“ премина прилично. Почерпихме се след това с актьорите…“ и подчертава със съжаление: „но нямаше я добруджанската овча пастърма…“. Всъщност – няколко дни преди идването си в Разград – Николай Хайтов, заедно със съпругата си Жени Божилова, е в Толбухин (днешен Добрич) – от 9 до 13 октомври – за репетициите на „Заключена пролет“. За там той говори, че всеки ден обядват с Жени „леко запечена овча пастърма…“ и отбелязва: „Ако някога някой намисли да ме хваща в капан, може спокойно да го направи с половин килограм от произвежданата в Толбухин овча пастърма – както постъпи режисьорът Борис Тафков…“. Именно за тази овча пастърма съжалява в Разград Хайтов…
В столицата на Лудогорието народният писател посещава и археологическия музей, като отбелязва със страстта на археолог: „Стомни, нагиздени с обеци от бронз – не бях виждал в други музеи подобно нещо. Уж корави тези господа Римляни, но ето, че не са били никак равнодушни към красивото. Смайваща е съвършената хармония на стомните, кюповете и паниците от „могилните селища“ три-четири хиляди години преди Христа. По-късно керамиката загрубява. Дошли са варварите и трябва да минат нови 1500 години, докато се оправи и постигне естетическото равнище на по-цивилизованите стари поселения, макар, че това равнище в нашите земи не е в пълната си мяра постигнато от никого. После идват славяните – и те със своята керамика – груба, чуплива и първобитна в сравнение с керамиката отпреди 6 000 години – отражение на едно грубо общество, живяло в самостоятелни враждуващи групи.
Сто години археолозите у нас вадят от земята запазената от миналите времена керамика, картират я, картотекират я, сравняват, описват, без някой да я използва в достатъчна степен за да опише ония редуващи се върху сцената на предисторията общество: да изведе закономерностите в смяната на изродилите се върху нашите земи цивилизации. Такова археологическо съчинение никой досега у нас за съжаление на е създал…“.
Но най-интересни и живописни са спомените от непринудена среща с чудак на жп гарата в Разград. Тъй като текстът от дневника на Хайтов е пасторално натурален, го представяме в автентичния му вид – без да го пресъздаваме и преразказваме:
„На гарата в Разград срещнах един едър, благолик, живописен мъж с големи крака. Седеше си и търпеливо чакаше – трябваше да има около 70 години, с кротки сиви очи. Попитах го за къде ще пътува, отговорът беше изненадващ: „До интендантството в София“.
– Какво ще търсиш там?
– Обувки. Ще си поръчам обувки.
На забележката ми, че тука също се продават обувки, обясни ми, че краката му са номер 49, а такива обувки в Разград не идват. Когато бил войник, правели му ботуши по поръчка, а сетне сам си е правил цървули. Сега обаче не ще цървули, защото го вземали на подбив. Втора жена имал – изоставила го, макар че във всичко й угаждал. Много я молил, накрая му казала, че може да се върне, ако той се обуе като всички и купи двор, че да има какво да й остави, ако се гътне да умре. Отишъл Друми в мината, сетне в напоителната система, изкарал пари за двор, но тъкмо да й го припише, научили синовете и дъщерите му какво е намислил и завели дело пред съда, да го обявят за малоумен: да не може да прехвърля градината.
Попитах го защо си не намери друга жена, ами се е хванал с тая сметкаджийка.
„Че има ли жена да не с сметкаджийка? – изпъшка Друми. – Която и да е, ще иска двор. Жените не взимат мъж като мене за бог да прости. Пък и друга не ща! Вярно, че е серт, ама бяло ѝ е месото, не е като на другите“.
Обясни ми след това, че имал петнайсет кокошки, свиненце, запасил се е с леша, фасул и орехи, но няма кой да му свари манджа и му е студено сам.
Докато разговаряме, чуди се къде да си дене ръцете – големи и те, както и краката. Питам го защо не си пусне мустаци.
– Мислил съм, ала не смея – довери се той. – Да ме не емнат присмехулниците: „На тоя му не стигат големите крака, сега пък и мустаци. Незнайно нещо е акълът на жената, само в едно еднакви са всички – двор, та двор!
– Такъв кротък човек си, все ще се намери някоя да те хареса…
– Жените не харесват благите мъже, другарче. Колкото си по-разбойник, по те харесват, ала на мене урсузлукът не ми е даден. Не зная и с децата какво да правя, дето ме правят на луд. Нито сън ме хваща, нито яденето ми слади. Като им казвам, че не мога да живея сам, все едно ми отговарят: „В старческото сме ти намерили ваканция“. Иди се оправяй!…
Хората около нас се разшаваха и аз се приготвих, но Друми не мръдна, оказа се, че си е купил билет за по-късния влак, защото е по-евтин. „На добър ти час!“ – изкозирува той.“…
…Друми от Разград с големите крака би бил достоен герой от втория том на „ненаписаните“ „Диви разкази“ на Николай Хайтов…
Стоян КОМИТСКИ
