Разград и обявяването на независимостта

Макар някои автори да смятат, че заради географското си разположение в „дълбоката провинция“, Разград винаги си е оставал „встрани“ от политическия живот на страната, сме длъжни да направим следното уточнение… Това ни най-малко не се отнася за значими събития от историята ни – сред които е и актът от обявяването на независимостта на България през септември 1908 г. Макар и находящ се географски в сърцето на Лудогорието, Разград отстои само на 66 км от Русе, на 130 км от Варна и на 110 км от Велико Търново. Близостта му до тези ключови за княжеството през знаковата 1908 г. (а и не само тогава) градове е предпоставка за динамичния ритъм на живота тук във всяко едно отношение, икономическо, политическо, културно и социално.

По време на обявяването на независимостта кмет на Разград е привърженикът на Демократическата партия Йордан Рашев (1865-1933) – четиринадесети поред след Освобождението, кметувал за кратко от 1908 до 1909 г. и заел поста от предшественика си Стоян Добрев (1849-1923).

В следващите редове, специално за читателите на „Екип 7“ проследяваме хронологично как се развиват събитията по обявяването на независимостта в национален и регионален план.

Малко предистория…

Всяко политическо събитие, малко или голямо, прилича на театрален спектакъл. Зрителите виждат само крайния резултат – добър или лош. Зад мрака на кулисите остава тайната история на представлението. Това важи с пълна сила за изключителния държавен акт – обявяването на националната независимост на България през 1908 г. Ако разгърнем нейните страници, ще открием, че пътят към държавния суверенитет е дълъг, труден и пълен с неочаквани изненади. Почти неизвестен факт е, че за първи път идеята за отхвърляне на натрапения от Берлинския договор васалитет към Османската империя се заражда сред членовете на русенските „запасни солдати“, които през октомври 1886 г. се сплотяват в патриотичното дружество „България за себе си“. В програмата си, която разпространяват из цялата страна, те записват: „І. България за българите, свободна и независима. ІІ. Величието на България чрез вътрешния ѝ порядък и развитието ѝ. ІІІ. Дружелюбно отношение с покровителите, на което всякой българин всякой път е желан“. Едно от първите дружества след русенското е сформирано веднага в Разград и е оглавено от капитан Минев.

След Февруарските бунтове (известни като „офицерски“ или „бунт на русофилите“) през 1887 г. патриотичният повик на русенци се развива с огромен размах и броят на дружествата достига около 200 – с числен състав до 1500 в градовете и до 500 в селата.

За тези събития Симеон Радев пише: „На капитан Минев в Разград се изпрати заповед да тръгне немедлено с дружината си за станцията и да се присъедини към Караджова. Капитан Маринов, който бе пристигнал в Свищов, трябваше да замине с лодка за Русчук. Всички работоспособни сили на Регентството щяха да се съсредоточат пред Русчук: в Разград патриотическата дружина „България за себе си“ се стегна за път; в Търново Ив. Халачев получи телеграма от Стамболова да събере четата „Раковски“. Взеха се мерки да се свикат запасните от селата. Цялата националистическа България щеше да се дигне на крак срещу мобилизираните сили на руския заговор.“

След абдикирането на Батенберг, новият княз Фердинанд е най-горещият привърженик за обявяване независимостта, за да се титулува цар. Целият дипломатически апарат започва настойчиво да утвърждава идеята сред политическия елит на европейските столици. Действията им се направляват лично от Фердинанд.

През 1908 г. времето и събитията започват да работят за българската кауза. В Турция е извършен младотурски преврат, на 5 септември избухва стачка на персонала на „Източните железници“. Това е линията Саранбей (Септември) – Любимец, тогавашната турско-българска граница. Правителството на Малинов нарежда български железничари да поемат управлението на гарите и да пуснат влаковете в движение. Стачката е прекратена и компанията настоява да бъде оттеглен българският персонал, но получава твърд отказ. Става ясно, че Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. Фердинанд телеграфира от имението си в Пусто поле: „Повърнете железниците!“, но правителството държи на позицията си. За тайна консултация с княза за Виена заминават Малинов и министър Андрей Ляпчев, за когото е разгласено, че лежи болен в дома си. Срещата се провежда на 14 и 15 септември в Кобургския дворец, собственост на брат му Филип. Фердинанд дава принципното си съгласие да се обяви независимостта, но твърдо отклонява настояванията на Малинов и Ляпчев да определи датата, като казва, че „ще я съобщи телеграфически по-късно“.

Решението…

На 16 септември Министерският съвет, в отсъствието на Малинов, взема решение незабавно да обяви независимостта. Към Фердинанд политат телеграми с искания да се завърне в страната и да обяви независимостта, но той отговаря рядко и не „казва нито да, нито не“. Едва на 20 септември нарежда на министрите да го чакат на русенското пристанище. Никой не знае какво е намислил князът. Някои само предполагат, че ще събере кабинета и ще отпътуват с влака към Варна, за да заседават в княжеската резиденция в Евсксиноград. Затова предупреждават да се направят нарочни приготовления на властите от населените места в близост и по трасето на железницата – в Разград, Шумен, Провадия и Варна.

В събота, 20 вечерта, министрите се качват от София на влака и на 21, неделя, по обяд пристигат в Русе. На пресата е обявено, че тръгват на агитационна обиколка из страната.

Във връзка с предстоящата изложба в Берлин на български бродерии Малинов е приет от княгиня Елеонора, но не ѝ казва истината за пътуването към Русе.

Фердинанд вече е наредил тайно на секретаря си Страшимир Добрович да потегли с княжеския влак за Русе и да носи генералската униформа, с която стъпва за първи път на българска земя. Изработена е по заповед на Стамболов и му е връчена лично от Григор Начович през август 1887 г. в Австрия. Придружена е с бял калпак, декориран с бяло перо, дълго тридесет сантиметра.

В Русе министрите научават от Добрович, че Фердинанд е пристигнал в Букурещ и се готви да потегли с кралския влак за Гюргево, където го очаква яхтата „Крум“. Зареждат се часове на трепетно очакване. Кога ще пристигне Фердинанд пръв узнава ловкият репортер на в. „Камбана“ Кръстю Станчев. Той чува, че от телеграфната станция търсят Станчев (повикването е за Никола Станчев, чиновник от Министерството на външните работи) за телефонен разговор с Румъния. Репортерът използва шанса, отива в апаратната, взема слушалката и разбира, че князът ще пристигне в 21 часа.

Точно в уречения час яхтата спира на русенския понтон. Министрите са поканени на кораба. Малинов разговаря на четири очи с княза близо един час. След това всички са поканени на вечеря, която минава в разговори за предстоящото събитие. Фердинанд е уморен и силно настинал, мъчи го тежка хрема. Решено е независимостта да се обяви със специален манифест. Малинов твърди, че Фердинанд лично му е възложил да го напише.

Точно в 2 часа официалните лица потеглят… Но дестинацията не е към Варна, а към Търново… На гара Две могили композицията на височайшия влак спира и тук сред пасторалната селска тишина, на обикновена канцеларска хартия Малинов написва текста на манифеста, който е одобрен и подписан от княза и всички министри „почти без поправки“. По-късно за авторство на манифеста ще претендират и Андрей Ляпчев и Михаил Такев. Григор Чешмеджиев смята, че документът е изготвен от тайния дворцов съветник Ритер фон Флайшман, под личната диктовка на Фердинанд и само е поднесен за подпис на министрите.

Рано сутринта на 22 септември, понеделник, търновци са вдигнати на крак от силния звук на общинския барабан и дрезгавия глас на глашатая, който съобщава, че в 8,30 часа на гарата ще пристигне князът и министрите, а народът да се събере на Царевец – „там ще става нещо“. По това време жителите на Търново са 12 649 души. Всички държавни чиновници се отправят с файтони към гарата, украсена със зеленина и знамена. На набързо изградена арка е окачен портретът на Фердинанд. Часът минава 10, никой не се появява, хората започват да си разотиват.

По това време влакът е спрял сред потъналата в буйна зеленина долина между двата мъжки манастира „Св. Преображение“ и „Св. Троица“ и министрите закусват. Към 11 часа църковните камбани на цяло Търново известяват, че височайшият влак пристига на гарата. Отново изненада – оказва се, че князът и министрите са слезли на спирката при „Трапезица“, където е нямало нито един посрещач. Фердинанд, облечен с парадната си униформа, подпирайки се с бастун, сам се запътва пеш към сгушената в подножието на Царевец историческа черквица „Св. 40 мъченици“. Министрите нареждат от Търново да пристигнат файтони.

Настъпва бъркотия. Управниците и част от посрещачите успяват да догонят княза при Владиковия мост. Фердинанд пристига половин час по-рано от министрите в църквата. Търновският митрополит Антим е на обиколка из епархията, затова тук го очакват протосингелът Стефан Абаджиев и свещениците Стефан Недялков, Петко Христов, Енчо Теодосиев, Димитър Попов. След отслужване на благодарствен молебен, точно в 12 часа по обед, при дълбока тишина Фердинанд изважда изпод мундира си листа с ръкописен текст и прочита пред всички манифеста, с който обявява България за свободно и независимо царство. Председателят на Народното събрание Христо Славейков (извикан по спешност от София) с няколко изречения помолва Фердинанд да приеме титлата „Цар на българите“. Молбата е повторена и от Александър Малинов. Фердинанд скромно отвръща: „С радост и благодарение приемам предложения от народа и правителството титул „цар български“. След това всички се отправят към митрополитската църква в града, където също се отслужва молебен. На площада са строени войсковите части на Търновския гарнизон. Фердинанд поема шефство над 18 пехотен Етърски полк, а 20 пехотен Добруджански полк поверява на втория си син княз Кирил. После всички се отправят за „Царевец“, където Малинов се качва на един обикновен стол и прочита манифеста. Местните фотографи Посталов и Нанков запечатват с две снимки историческото събитие. След това Фердинанд изпраща телеграми до султана, руския император и румънския крал, с които им съобщава обявяването на независимостта и ги моли да го признаят за цар.

Актът не е изненада, особено за Турция. На 21 септември великият везир Кямил паша приема в Цариград Константин Хаджикалчов и му разказва какво се случва в Русе и какво ще се случи на другия ден. По-късно той е приет от младотурските водачи Ахмед Риза бей и Сезай бей, които му предлагат независимостта да се извърши като че ли инициативата произхожда от султана, за да се запази авторитетът му. За да уточнят подробностите, молят да бъдат приети от Фердинанд…

Към 14 часа царят и министрите се отправят с файтони за Преображенския манастир. Там ги очаква скромна трапеза. Най-хубавото ястие, което им поднасят е нашенски „тюрлюгювеч“. Преди да започне обядът, Фердинанд отваря бутилка 100-годишно токайско вино, което е разлято в малки 50-грамови, различни по вид ракиени чашки.

На излизане пред манастирските врати ги очакват ученички от Самоводското училище, които поздравяват Фердинанд с царския химн.

В Търново царят гостува само в дома на бившия си министър Панайот Славков.

Високите гости пренощуват във влака. По обед, на 23 септември, вторник, царят приема Доростоло-Червенския митрополит Василий и Търновския – Антим.

Фердинанд се готви да тръгва за Габрово, когато се получава телеграма от околийския лекар Габровски, който съобщава, че в града върлува скарлатина. Царят трябва да пренощува или в Дряново, или извън Габрово. Фердинанд приема да отседне в Текстилната фабрика на Иван Беров. Ляпчев и Мушанов потеглят начаса за Габрово да организират нощувката.

Към 15 часа файтоните с царската свита тръгват за българския Манчестър, изпратени с топовни салюти, дадени от дошлия специално за случая Севлиевски артилерийски полк.

На два километра от града ги връхлита пороен дъжд и силен град. Духа студен вятър, като че е „декемврийски“. Кортежът е принуден да спре при Белчовата мелница, докато страшната буря отмине. Към 21.30 ч. кошмарното пътуване приключва. Фердинанд намира топлина и радушен прием в Беровия дом.

На другия ден, 24-ти, сряда, към 10 часа сутринта пристига в Габрово, посрещнат от цялото население. След около час свитата се отправя към Казанлък. На връх Свети Никола (Шипка) ги очакват жителите на село Шипка. След молебена в Руския храм (църквата „Рождество Христово“) поднасят на гостите „едно голямо прасе, на шиш печено, кожата му дебела, но нацвъкана и извънредно вкусна“. След време всички единодушно ще казват, че такова вкусно прасе не са яли през целия си живот.

Започват и първите протоколни недоразумения. Новата титла на Фердинанд е „Негово величество“, а не „Негово царско височество“. Мнозина се бъркат и го наричат по старому, с княжеската титла. Фердинанд също греши и вместо „Царицата“ казва „Княгинята“. Финансовият министър Иван Салабашев на шега обявява, че ще глобява всеки прегрешил с 10 лева.

Към 19 часа Фердинанд влиза в Казанлък. Отредено е да спи в най-хубавата къща на града, собственост на богатия търговец Тодор Шипков. Къщата, за да не се хаби, стои под ключ, а семейството му обитава малка постройка в покрайнините. Непроветреният дом лъха на застояло и нафталин, което не е по вкуса на аристократичния цар. Той не крие разочарованието си, но горчивите изненади тепърва предстоят.

За вечеря на гостите е поднесена яхния от пъстърва – „баята и безвкусна“. Отличен кулинар, Фердинанд запитва защо му поднасят старо ядене. Шипков обяснява, че рибата е готвена вчера, защото тогава са очаквали царя, а той закъснял. Било грехота да се охарчва и да се хвърлят тези все едри пъстърви.

Търпението на царя се изчерпва, когато и второто блюдо се оказва пържена риба – твърда и суха, минала през тигана ведно с яхнията. Рано сутринта Фердинанд излиза сам от къщата и тръгва да търси аптека, за да си купи капки против хрема. Оказва се, че такива не се предлагат. Обикаля надлъж и шир града и страшно се ядосва, че управата „не вземала никакви мерки за чистенето на града и за подобрението му в хигиеническо отношение“.

В Стара Загора Фердинанд приема парада на тамошния гарнизон. Войниците са „високи, стройни, с живи огнени очи, не вървят, а хвърчат“. Трогнат, той „гръмко изказва своето възхищение и похвала“, но те вместо да отвърнат по устав, започват да викат: „Урра! Да живее царя!“.

Фердинанд, който много държи на армията, приема това като грубо нарушение на установените казармени порядки.

Вечерта кметството дава в негова чест банкет. Всички големци са на трапезата. Поднася се само старо бяло вино, силно като спирт. Царят пожелава да го разреди с газирана вода. Хукват управниците да търсят вода, имало 100 бутилки, но били заключени. Кой пие вода, когато има вино?

Вечерята започва, когато му съобщават, че на улицата са събрани много хора, които искат да го поздравят. Фердинанд казва, че ще стори това по-късно. Вдигат се тостове, в които е наречен „царю честитий“, а министрите „славни велможи“. Царят, мислейки, че народът още го чака, прекъсва вечерята и излиза навън, придружен от министрите, управителя и кмета. На улицата няма жива душа. Сяда отново на трапезата силно ядосан.

На следващия ден, 26-ти, петък, посещава рано сутринта Аязмото и веднага след това потегля за Пловдив. Банкетът, даден в Офицерското събрание, е на най-високо ниво. В понеделник, 29 септември, в 9,30 часа влакът потегля за София. На гара Казичене царят слиза и се отправя за двореца Врана. Към 16 ч. тръгва с каляска за столицата. Тържественото му посрещане започва от 4-ти километър на Цариградско шосе. На Орлов мост е издигната триумфална арка.

Кметът Кирков посреща Фердинанд с хляб и сол и произнася пламенна реч. Букети, придружени с кратки възхваляващи слова поднасят на царя съпругата на министър-председателя Юлия Малинова и Екатерина Каравелова.

От Орлов мост царят продължава по „Цар Освободител“, „Левски“, „Алабин“, „Витошка“, църквата „Св. Крал“, „Дондуков“ и по „Търговска“ стига до Двореца. След час царят и царицата, министрите и генералитета приемат парада на войските от столичния гарнизон. В 21 ч. висшите офицери, начело с военния министър ген. Стефан Паприков се явяват пред Фердинанд и му декларират своята вярност към короната. В 22 ч. царят се явява пред насъбралото се множество и заявява: „От Дунава до Стара планина, от Стара планина до Родопите, в Мизия и Тракия, аз констатирам един и същ ентусиазъм. Благодаря, че идеалите на българския народ се осъществяват“. За съжаление, нашият национален идеал бе погребан след пробива на Добро поле на 15 септември 1918 г. Фердинанд видя това.

Официалният текст на Манифеста към българския народ е обнародван в брой 208 на Държавен вестник. По това време в Разград излизат следните вестници: „България“ – от 1908 до 1909 г.; в. „Гражданско съзнание“ – независим обществен, политически вестник, издател Илия Д. Кулов, излизал от 1908 до 1914 г. и в. „Зари“ от 1908 г.;

Нормално е вниманието да е насочено към епицентъра на събитията – старопрестолнината Търново. И тъй като тогава регионалните медии (нямало е Интернет, както сега, все пак!) са ползвали информация – главно от столичните си събратя „Пряпорец“ и „Нов век“, разградчани са се осведомявали на база препечатани новини за събитието, както следва:

„Още в неделя на Царевец бе издигнат разкошен павилион, който обръщаше вниманието на гражданите и ги караше, при съществующите вече слухове за готвещия се крупен акт в живота на нашата държава, да очакват това що стана.

В понеделник, рано сутринта, бе разнесена покана от местното демократично бюро, в която се съобщаваше, че със сутрешния трен пристигат министрите и гражданите се канят на събрание, на което ще се говори по политическото положение на страната и главно по последните събития. При наличността на горните слухове, заинтересоваността към въпросното събрание ставаше още по-голяма. Очакваше се нещо повече от това, що се съобщаваше.

Малко по-късно, чрез градския барабанчик се поканваха гражданите на посрещане Княза и министрите. След това, с невъобразима бързина се разнесе слухът, че в тоя ден от старата българска столица ще се провъзгласи независимостта на България. Това се посрещаше с ентусиазъм и навалици, в празнично облекло, при най-оживено настроение, търновци се трупаха на гарата. С особен трен се очакваха Княгинята, княжеските деца и председателя на Народното събрание. След дълго чакане на гарата, в 11 часа се съобщи на силно възбудения народ, че Князът е спрял на спирката при Трапезица и от там, наедно с министрите, се отправил за старата полусрутена църква „Св. 40 Мъченици“.

От всякъде народът почна да се стича към това място. В едно много кратко време около църквата и в двора ѝ се препълни с народ. Не след много, в църквата, която бе натъпкана до задушавана от народ, грамадната част от който оставаше около църквата, се отслужи молебен от цялото духовенство. После, след изпяването на „Многая лета“, при настъпилата гробна тишина, Князът, застанал напред, пречете манифеста.

Това подейства като електрически ток върху множеството и единодушни ентусиазирани „Ура!“ зацепиха въздуха. Урата се подемат от множеството, натрупано вън, и мощни овации разлюляха атмосферата. Ученическият хор със същия ентусиазъм запя „Шуми Марица“, и цялата околност се препълваше с величествен кипеж от звукове – народът ликуваше. Всичко това бе тъй величаво, тъй трогателно, щото при живо възкресения спомен от някогашното славно минало, когато тук на същото място са коронясвани чутовни български царе, извикваше сълзи.“

Из в. „Пряпорец“, 23 септември 1908 г.

Стоян КОМИТСКИ

Боян ДРАГАНОВ