Първото обучение за разказване на приказки извън столицата, водено от професионална английска разказвачка, се случи миналия месец в Разградски регион, местността Сборяново. То започна с българската приказка за жената, която толкова мечтаела да има дете, че извадила речен камък и го повила в пелени. „Това беше първият път, в който представям тази приказка на български чрез традиционно устно разказване. Абсолютната световна премиера!“ – пошегува се Мони Шийън след края на представлението. Но зрителите плачеха, потресени от спектакъла и малцина намериха сили да се усмихнат на шегата. Мони Шийън и музикантът Айвор Дейвис вече 30 години работят само с български фолклор, който действа толкова разтърсващо и на публиката в далечна Англия. Там тяхната разказваческа компания „A Spell In Time“ (www.spellintime.co.uk) се представя на най-различни места – от малки клубове до фестивали и големи зали със стотици души зрители. Понякога канят и други музиканти, а също така редовно си сътрудничат с прекрасния Лондонски български хор, ръководен от Десислава Стефанова.
Гостуването в Разградски регион на тези приказни хора и родолюбци се случи като част от проекта „Змей и самодива вместо зомби“, финансиран от Национален фонд „Култура“ и осъществен от НЧ „Напредък 1901“ от февруари до юни 2025 г.
Де е България?
След Втората световна война една българска студентка по медицина се влюбва в англичанин, който е в София с Британската военна мисия. Това е голяма любов. Тя се отказва от шанса си да стане лекар, напуска семейството си и България, за да могат двамата да изградят живот заедно във Великобритания. Там тя прекарва живота си като учителка по френски, първо в Северна Англия, а след това в Лондон. Казва се Параскева.
Нейното момиченце на име Мони израства с разказите на майка си за България и за героичното минало на дядовците си – участници в освободителното движение и в Априлското въстание. И за баба си, която можела да бае. Мони идва в Пловдив, за да учи народни танци, все още неподозирайки, че съдбата й е подготвила друго поприще, много по-значимо.
През 80-те години е ренесансът на разказвачеството в Англия. Изкуството на устното разказване пред възрастни е древна традиция, но професионални разказвачи се появяват в края на XX век. Първоначално лондонските разказвачи събират публика в една стая над английски пъб.
„Ах, това е магия! Когато попаднах при разказвачите, друг свят се отвори пред мен. Сега знам пътя! Аз ще бъда разказвачка! Чувах приказки от целия свят – от Африка, от Европа, от Австралия … и нямаше нищо от България. О, ние имаме страхотни български приказки, можем да направим нещо!“, казва си Мони Шийън.
От стаичката над английския пъб до работилницата за разказвачи
През 1993 година тя посещава работилници за разказване, които опитните разказвачи организират. Те учат начинаещите как да запомнят действието на приказката, как да навлязат в дълбочината на сюжета, как да подсилят въздействието с движенията на тялото.
Започва да работи през 1995 г. с намерението тя и Айвор да построят мост между културите. По това време в Англия повечето хора не знаят нищо за България, а и малкото, което знаят, обикновено е негативно.
„Традиционното разказване е една от най-древните форми на изкуство – дар, който се е появил, когато хората са получили силата на речта. То отразява човешкия опит за света чрез метафори, сънища и въображение. Разбира се, музиката и танцът също са част от човешкия ни речник. Те ни говорят по различен начин и отключват различни части от нас. Ето защо „A Spell In Time“ често съчетава изкуството на разказването с музиката в частност“ – коментира за „Екип 7“ Мони Шийън.
Започват да въвеждат народна музика и обичаи в разказването и това се струва ново и странно за зрителите им. „Някои хора казваха „О, разказването трябва да бъде само слово“ – имитира Айвор типичната представа за разказвач, които седи до камината и реди „Имало едно време…“. Напротив – те канят гайдар, певица, включват ритуали в спектакъла си – показват лазарки, Трифон Зарезан, заплитане косата на младоженката. Мони има много здрав усет за автентичното; изучавала е обреди, когато е учила народни танци в Пловдив, правила е обширни изследвания. Айвор пък е инженер тоноператор, има звукозаписно студио, свири на многобройни инструменти (сред които гъдулка) и е изработил уникална електроарфа. Но за разлика от арфата на древния тракийски разказвач и певец Орфей, тази арфа има усилвател, на нея може да се свири и с пръсти, и с лък, и да се прави ритъм. „Не е достатъчно музикантът да е технически добър, той трябва да може да импровизира – казва Айвор. – Казваш на някой музикант „Свири вода“, а той може да те погледне изумено, защото не разбира как да свири вода“. Така е, докато Мони разказва, нейният партньор в живота и на сцената Айвор Дейвис може да изсвири и вода, и изгряващо слънце, и маршируващи хайдути, и ръмженето на демоничен персонаж.
По това време публичната представа за разказването е доста скучна, та Айвор прави на фотошоп интересни плакати, които помагат да се повдигне завесата към българските легенди и привличат повече хора.
Още не сме показали всички български приказки, които майка ми е превела
Майката на Мони – Параскева е толкова щастлива, че дъщеря й ще бъде разказвач , че започва да превежда много български приказки, митологични и юнашки песни. През 90-те години в интернет няма нищо българско, но майката на Мони има стари книги с автентични текстове, многотомното издание с български фолклор на БАН, приказки, епични песни, легенди. Въпреки че Мони работи от 30 години като разказвач, тя казва „Още не сме показали всичко преведено от нея“.
Често ходят на представленията на други разказвачи, не да копират, но да учат. Учат се от всички хора, четат, опитват нови сценични решения. Понякога те стават нещо като посредници между нашия фолклор и английския зрител. Например организаторът на турнето на бистришките баби в Англия помолил разказваческата компания „A Spell In Time“ да направи нещо съвместно с тях. Дисонантните хармонии на бабите, тяхното пеене на интервал секунда, е странно за англичаните, така че съвместният проект с Мони и Айвор прави изкуството им по-достъпно.
Чрез Мони английското Общество за разказване (the Society for Storytelling) също кани група от бистришките баби да пеят на годишната им конференция в Лондон – напълно ново преживяване за света на разказването. „Бабите пътуваха до там с цялостна народна носия в лондонското метро, привличайки много положително внимание!“ – спомня си Мони.
През 2000 г. българското посолство в Лондон кани „A Spell In Time“ да представи България на фестивала „The String of Pearls Millennium Festival“ в Министерството на външните работи на Обединеното кралство, като по този начин богатата традиционна култура на България отново се разкрива пред Запада.
Компанията също така представя България на Маратона за разказване (Maratón de los Cuentos) в Гуадалахара, Испания, през 2012 г. По това време няма други известни български разказвачи.
Държавен изпит по разказване на приказки…
Равносметката от работата на английските професионални разказвачи в България е следната. За повече от една година Мони Шийън предлага безплатни съвети и обучение на български разказвачи чрез наскоро сформираната Българска общност на разказвачите, чрез онлайн връзка. Имала е и личен контакт с тях на първото по рода си обучение за разказвачи в Института по етнография към БАН. След столицата, ето че и Разградски регион домакинства на обучение в хижа Ахинора на 14 юни, като участниците бяха от София, Разград, Исперих, Глоджево, Попово.
Това се случва благодарение на един много навременен проект, защитен от НЧ „Напредък 1901“ пред Национален фонд „Култура“: „Змей и самодива вместо зомби. Популяризиране на българските фолклорни текстове и на древното изкуство на разказването за деца и възрастни“. Читалището създава условия разказвачи от страната да се съберат и споделят опит и приказки, а Мони и Айвор пристигат на своя сметка от Англия, за да увенчаят успешния проект с едно обучение за разказвачи и с демонстрация на изкуството си.
Завършилите обучението се обърнаха към Мони и Айвор с думите: „Вие сте родолюбци, без да живеете на нашата територия. Вие носите България в сърцето си, нещо, което много хора тук го нямат, въпреки, че българската земя им е под краката!“.
Дани КУМАНОВА
