Документалният филм „Хъдреллез – духът на пролетта“ изпълни читалищния салон в Мъдрево, привнасяйки духа на традиционния алиански празник. Негов автор е 28-годишният Сезер Сами – наследник на богати културни традиции и създател на изкуство в модерните му измерения.
Сезер Сами, известен с артистичното си прозвище Sezy, e млад артист и музикален продуцент. Роден в Лудогорието, но израснал в София, където живее и в момента. Завършва НАТФИЗ със специалност актьорство за драматичен театър в класа на проф. Снежина Танковска, с който печелят награди от Руския институт за театрално изкуство. Като ученик посещава театрална школа „Драмеди“ с ръководител Цвета Балийска, по-късно се усъвършенства и в курсове по операторство и актьорство. С музика се занимава още в тийнейджърските си години, вдъхновен от приятели, които работят със софтуери за композиране. Има пет продуцирани студийни албума, снима музикални клипове и участва в концерти с групата „Светата Троица“. Има колаборации с артисти като група „СкандаУ“, Иво Димчев, Марианов и Djaany. Работи като щатен актьор в Стара Загора. В момента работи и по албума на известния актьор Иво Аръков.
По време на краткия си престой в родния край за прожекцията на „Хъдреллез – духът на пролетта“ Сезер Сами отдели време да се срещне задочно и с читателите на „Екип7“.
Започвайки от самото начало на творческия ти път в НАТФИЗ, с какво ще помниш тези години в Академията?
НАТФИЗ ми даде разбиране за човешката природа в контекста на обстоятелствата. Тя е едновременно непредвидима и предвидима. Получих инструменти да боравя с емоционалността и станах по-умел в разпознаването на световете на другите. Имам още дълъг път да извървя, но имах най-добрите за мен професори и получих ценни насоки в творчеството и музиката.
Какво провокира един младеж като теб, който е в центъра на модерното изкуство, да надникне към отколешните обичаи и традиции на общността, към която принадлежи?
Първоначално не бях толкова запален по изучаването на традициите, но любопитството ми се пробуди, докато снимах филма. Започнах да капсулирам тези традиции във видео формат, за да ги запазя във времето. Знам, че много от тези обичаи имат давност, особено с технологичното развитие и разликите между поколенията. Жените, които участват в обичая, притежават уникален културен опит и житейски багаж, който няма аналог.
Какво те подтикна да заснемеш филм и защо избра точно този обичай за негова тема?
През пролетта на 2017 г. пътувах към Мъдрево с лаптоп и фотоапарат, но без конкретен план. Точно тогава се провеждаше обичаят Хъдреллез и реших да го заснема – за себе си, за роднините и селото. Срещнах Камбер Гочев – Камбо, част от организацията на празника и носител на богатството на алианските традиции. Най-силно ме впечатли носталгията в песните, които събудиха детските ми спомени. За мен добрият артист е този, който улавя мигове, които ни връщат към забравени усещания – като аромата на пролетните цветя. След 7 години един от участниците ме попита какво стана с материала и тогава реших да го доразвия. Сега, с повече опит в монтажа, създадох филм, който разказва историята на алианските обичаи и ритуали, предназначен за всички, които искат да опознаят и съхранят това културно наследство.
Какво да очакват зрителите от филма?
Нищо. Нямам желание зрителите да очакват нещо конкретно, защото очакването често носи тревожност и страх да не изгубят времето си. Филмът запечатва хора, които в конкретния момент са лишени от мисълта за бъдещето. Зрителите ще видят баби и роднини, които се забавляват по един детски и искрен начин – тук и сега. В този момент има нещо освобождаващо, макар и за кратко, докато аз бързах да заснема всеки миг.
Тoзи късометражен филм е свидетелство за традиция, която се предава от поколение на поколение. Мисълта, че може би съм заснел последния такъв празник, ме натъжава. Едва ли в бъдеще ще имам възможност отново да чуя тези песни на живо.
Какво е посланието на филма?
Традициите са жива сила, която ни учи на хармония с природата, уважение към корените и смелост да бъдем себе си.
Какъв заряд откриваш в общностните празници?
Рядко съм участвал активно в тях и не съм имал възможност да изпитам истинския дух на нито един от тях. За мен обаче битовите чествания са много повече от просто събиране – те са сърцето на общността и начин за запазване на идентичността и традициите. Празниците дават възможност на семейството и местните да се обединят, да споделят пътищата си и да се подкрепят взаимно. Празниците са пряко свързани с идентичността на общността и са част от правилата за съществуването й – особено в свят, в който сме свързани, но често разделени.
С какво се отличава алианската общност от село Мъдрево?
Алианите са загадъчна и затворена общност, която усърдно пази своите традиции и религиозни практики. Те са последователи на хетеродоксален ислям, който съчетава елементи от шиитския ислям, суфизма, древни тюркски вярвания и дори християнски влияния. Алианите не посещават джамии, а почитат светци и свещени места като текета и тюрбета, където провеждат своите обреди с песни, танци и ритуали, дълбоко символични и често мистични. Особено уникално за тях е равнопоставеността между мъжа и жената в общността и активното участие на жените в ритуалите. От религиозна гледна точка алианите са последователи на Хазрети Али и изповядват неортодоксален ислям. Те използват богата символика и мотиви с цел запазване на идентичността и родовото съзнание. Почитат светци като Демир Боба и Отман Боба, посещават светилища и практикуват тайнството на общността. Особено впечатляваща е отдадеността на жените към творчеството – изработката на чеиз, битови тъкани, миндери и шалвари, в които оставят частица от душата си. Манталитетът им е свързан със запазване на начина на живот, ориентиран към земеделие и животновъдство, и рядко допускат промени.
Житейската философия на алианите е опростена – те предпочитат да не бъдат силно повлияни от външния свят, включително технологиите, за да съхранят своята идентичност и начина си на живот. Обредите и традициите, които сме заснели, са уникални за България и носят добри послания и ценности.
Да поговорим и за другото ти сериозно занимание, свързано с музиката – какво място заема тя в живота ти?
Музиката е в основата на всичко. Баща ми слушаше непрекъснато музика от детството си – от „Modern Talking“ до „Rammstein“, от Орхан Мурат до Xzibit и DMX. Манията ми по музиката се зароди покрай него. С времето започнах сам да композирам бийтове, инструментали, да пея по клубове и концерти и да създавам песни с известни артисти. Най-много ме влече музикалното продуцентство и композиране. Имам собствено студио, където работя с хора от различни жанрове – поп-фолк, трап, RnB, поп. Без музика не мога – ако минат два дни без да пипна копче, полудявам. Не съжалявам, че музиката ме избра.
Коя е твоята музика?
Моята музика е вятърът между люцерната, кучешкият лай в далечината и птиците през пролетта – музика от живота. Тази, която ме кара да се движа, провокира болка, за да излекува раната. Знам, че звучи романтично и банално, но не знам как по-добре да го обясня. Това е музика с история, емоция и наратив. Музиката е толкова важен елемент в живота ми, че понякога изтръпвам.
С кои артисти работиш в момента?
Сега не работя с много артисти. Фокусиран съм върху албума на Иво Аръков и своя личен проект. Предпочитам да не разпилявам енергията си, тъй като интелектуалната и творческата работа са изключително изтощителни.
Какво ти предстои в творчески план?
Не знам и понякога това е прекрасно. В момента работя върху своя музикален албум.
Как си почиваш от стреса, какво те зарежда?
Най-много ме зарежда физическата работа – да помагам на баба и дядо в градината и на нивата. Забелязах, че съм сръчен, вероятно наследство от баща ми. Отскоро започнах да създавам мебели, като бюра и столове за градината. Зареждам се, когато не използвам мисловна дейност – завиждам на хората, които могат да си позволят да го правят по-често. Има особена свобода в това да поставиш живота на пауза.
Имаш ли любим израз или мисъл, която те изправя в трудни моменти?
Честно казано, нямам някакъв конкретен израз, който да ми помага в трудни моменти. По-скоро се обръщам към природата – когато нещо ме притиска и искам да избягам, търся спасение в планината или в парка. Докосвам тревата с пръсти и си казвам: „Ето, жив съм“. Това ми дава сила. Също така голяма опора са ми книгите – те ми помагат да намеря мир в хаоса.
Нади КАРАГЬОЗОВА
