Навършиха се 80 години от края на земния път на журналиста и човека, борец за един по-добър и по-извисен Разград.
У доста хора живее поверието, че някъде на небето е записано кой колко години ще живее. Тази информация не се дава приживе никому.
Поверията идват от миналото. Вероятно и някогашните хора са мислели по същия начин. Едва ли това се е отнасяло за Григор Попов – човек здраво стъпил на земята, една от тези личности, с които е бил забележителен Разград до 1944 година. Но неговият живот прекъсва неочаквано /а може би напълно очаквано/ на 28 март 1945 г., на 66 години.
Бих искала да разкажа, въз основа на факти и предположения как се стига до този край.
Наследствеността му е била много силна. Родителите му – Никола Икономов и Станка Николица Спасо-Еленина, достигат до почтена възраст преди да свърши животът им. Още повече като се има предвид, че по принцип по тия времена животът на хората е бил обикновено по-кратък.
Има един много сериозен епизод в живота на Григор Попов, документиран и във вестника, който издава, „Разградско слово“. След началото на 1929 г. той е нападнат много сериозно от пневмония и плеврит. По това време е нямало още антибиотици, така че пневмонията обикновено е завършвала трагично за болния. Но военният лекар д-р Недю Ангелов трябва да е бил много добър лекар, помагал му е с посещения всеки ден у дома и фелдшерът Пеко Ценков, навярно е изиграл роля и силният организъм на Григор Попов и става така, че той оздравява. През това време вестникът излиза, благодарение на далновидността на редактора да се обгради с добри сътрудници.
Какъв живот е водил, изпълнен с лишения и мизерия, при издаването на вестника, говори единствено откровението „Как се създаде „Разградско слово“ /19 октомври 1936 г./. В него той пише, че трудно се носи тежкият Голготски кръст, че студени зимни дни той е прекарвал без зимно палто и здрави обуща, че гориво за единствената печка вкъщи са били вестници /колко могат топлят вестници?/. Това не е оплакване, а просто тъжна констатация каква е цената да издаваш провинциален вестник. Силният организъм на Григор Попов преодолява всички тия трудности.
През 1942 г. Разград устройва може би единственото в България тържествено честване на журналист – на 30-годишната обществена и 20-годишната журналистическа дейност на Григор Попов. Юбилярят получава около 250 поздравителни телеграми и писма от цяла България. Обществеността на Разград му засвидетелства голяма почит и благодарност.
Но идва 1944 година. На 2 септември Григор Попов издава последния брой на „Разградско слово“. По този начин слага достоен край на едно дело, продължило 22 години. Предполагал е, че при новите условия в страната не ще му позволят да издава вестника си. Този достоен край обаче не може да не е бил тежък удар за редактора на един от най-дълго излизалите седмични вестници в страната.
Идват и две неочаквани негативни събития, които Григор Попов изобщо не е заслужавал. В преломни моменти особено се развихрят долни и недостойни елементи. И става така, както в процеса на Народния съд в София срещу журналистите, писателите и публицистите, където „народният обвинител“ изказва „великото“ обвинение, че с печата се убиват хиляди хора. А дали печатът убива хората, или хората убиват печата? По-скоро печатът може да бъде убит, както става с „Разградско слово“ и неговото принудително спиране.
Но какво става всъщност по-нататък? Някой бдителен разградчанин донася където трябва, че Григор Попов е буржоазен редактор. Съветските войници, които отишли да направят проверка в квартирата, видели, че в стаята му имало само връзки вестници /получавани на разменни начала от колеги от страната/, пригодени за легло. Един от тях не издържал и възкликнал: „Какъв ти буржоа, това е пролетарий!“…
Пред застрашителната сила на пушките застанал човек, който никога не е държал пушка в ръце, защото е бил против войните. Да, той участва във войните – Балканската и Първата световна – но като професионален артист, какъвто е бил по това време. И пред застрашителната сила на пушките той не е можел да не мисли тревожно не за себе си, а за семейството си, за двамата си сина, които са имали съвсем малки деца. И най-вече – за България!
Второто събитие е също много тежко за Григор Попов. На клади се изгарят /както в хитлеристките времена през 30-те години в Германия, когато са горили книги/ броеве на „Разградско слово“. Защо? Вестникът е бил независим, харесван и обичан от разградчани и от колегите му от Съюза на провинциалните професионални журналисти в България, които неведнъж са препечатвали на страниците на своите вестници материали на Григор Попов и на негови сътрудници. За това събитие /кладите/ синът му Ангел Попов е разказвал на дъщеря си Теменуга Иванова.
Тези клади не може да не са имали убийствено влияние върху Григор Попов. Да изгарят делото на живота му. Кое сърце би издържало подобно нещо?
Идват до него и други вести. Разград е бил малък град и всичко се е научавало. Освен това Григор Попов е познавал като общителен човек, какъвто е бил, и като редактор сигурно поне половината град. Та не може да не е научил как някои заможни занаятчии са били насила заставени да се разделят със златото си, което не се е внасяло в банката, а е било поделяно между извършителите на такива деяния.
Идва и Народният съд, в който освен палачите и убийците са били съдени и осъдени на смърт с пресилени обвинения известни разградчани. И веднага след произнасянето на присъдата са били убити. Между осъдените са били и двама от най-активните сътрудници на „Разградско слово“. Заради няколко статии, чието съдържание е било преувеличено. Това е било косвен удар пак срещу Григор Попов.
Да не говорим за шумотевицата, за митингите, за прекаленото уголемяване деянията на съдените.
Всичко това не е можело да не повлияе на Григор Попов. Той е разбирал, че неговият свят, неговото време вече не съществува. А новото време му е било чуждо и невъзприемчиво с методите си. И така от преживявания, от размисли и тревоги не за себе си, а за семейството си и за България се стига до датата 28 март 1945 г., когато свършва земният му път. За да започне, макар и след години, неговото безсмъртие.
Кръстих написаното от мене реквием, основан на факти и предположения. Истината никога не ще узнаем. Няма от кого или от какво. От съвременността знаем обаче, че дори за по-малко тежки преживявания човек може да получи инсулт или инфаркт.
Остава светлият образ на журналист и човек, борец за един по-добър и по-извисен Разград. Остава написаното. Остава „Разградско слово“ – най-високият връх на разградската додеветосептемврийска журналистика. Остава романтичният образ на последния мохикан в разградския периодичен печат за тоя период. Остава и един национален журналистически конкурс с неговото име – творческо гнездо за създаване на бъдещи млади журналисти.
Това е безсмъртие!
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
