Сутринта на 24.02.2022 г. в 06.00 часа, по програма „Хоризонт“ на БНР чух за навлизането на руската армия в пределите на Украйна под кодовото название „Специална военна операция“.
Като потомствен русофил и славянофил /само по отношение на култура и история, в никакъв случай не и като подкрепа на авторитарни и недемократични политически режими!/, останах втрещен от това братоубийствено нападение на Русия, последвано от окупация на чужда територия и безброй жертви.
Спомних си покрай това обаче и за двама наши съселяни от Пороище и роднини, чиито наследници са ни братовчеди и днес живеят в сражаващата се за своята независимост Украйна.
Първият, Анастас Петров Андреев, е роден през 1890 година и пристига в тогавашната Руска империя през септември 1913 г.
Разбирайки, че моят дядо Христо Василев Цанев – Мичев (03.10.1886 г. – 15.11.1985 г.), се подготвя да замине като градинарски работник, го замолва да го вземе със себе си. Двамата започват работа в околността на град Симферопол, намиращ се в полуостров Крим. За нещастие, водата, с която поливат растенията се оказва прекалено солена и газдата (собственикът) обявява фалит в края на август 1914 г. Христо и Анастас изпадат в непредвидена безизходица. Финансовите им средства стигат за билети до пристанището на град Рени. На морската гара в Одеса се запознават с газда от с. Джулюница, който е наел земя за зеленчукова градина край град Екатеринослав.
Така отново двамата поемат, но вече по-навътре в Украйна. В съветско време този град е наречен Днепропетровск. За съжаление днес двата града (Симферопол и Днепропетровск) са окупирани от Русия.
През лятото и есента на 1915 г. произвеждат богата зеленчукова продукция, но през октомври Царство България се включва в Първата световна война на страната на Централните сили.
Изпреварващо Русия ни обявява война.
Анастас отказва да се завърне, подписва специална декларация за лоялност и създава семейство, което се установява в град Харков.
В годините на НЕП (1923-1929 г.) находчивият, пресметлив и трудолюбив пороищенец успява да се наложи на местния стоков пазар. Градската управа му предоставя под наем, т.е. да арендува 50 декара земя, които превръща в образцова зеленчукова и овощна градина.
Но за негов „късмет“ през 1930 г. започва болшевишката колективизация. Разкулачен е и назначен за бригадир на неговата дотогава градина, но вече в колхоза…
Семейството му има три деца – Петър, Андрей и Наталия.
През август 1941 г. при първоначалното отстъпление на Съветската армия безследно изчезва големият им син Петър.
По време на немската окупация на Харков през есента на 1942 г. вторият им син Андрей е изпратен насилствено като гастарбайтер в Германия, където му се губят следите.
През ранната пролет на 1946 г. семейството на Анастас е депортирано (изселено) във Ферганската долина в Средна Азия. Него го правят отново бригадир, но вече на няколко малки селца (кишлаци), които обикаля на кон. Населението (киргизи, таджики и узбеки) бива научено на българско градинарство.
През 1956 г. се провежда ⅩⅩ конгрес на КПСС, на който Хрушчов за първи път разкрива какви престъпления е вършил Сталин, наричан гальовно от управляващата болшевишка олигархична плутокрация „бащица на народите“.
След 11 години пороищенската фамилия Андрееви пристъпва свободно по улиците на любимия им град Харков, който много пъти са сънували в далечния Киргизстан.
Две зими изкарват в бракуван жп вагон, след което получават т.нар. Комуналка, т.е. съветско комунално жилище. Това са 3-4 етажни блокове, където две или три семейства ползват заедно общи кухня, баня, пералня, сушилня и тоалетна, а всяко семейство е разполагало само с две стаи за живеене.
През 1969 г. Анастас се обажда в Пороище. Пише писма до по-малкия си брат Киро и до дядо ми Христо. През 1973 г. семейството на дъщеря му гостува на роднините в Разград и в селата Голям извор и Пороище. През 1980 г. роднините на Анастас са известени за неговата кончина на 90-годишна възраст.
За съжаление, след разпада на Съветския съюз през декември 1991 г. бяха прекратени всякакви връзки с неговите наследници. Като последно знаем, че имаме роднини, потомци на Анастас Андреев, в гр. Батайск, намиращ се в Ростовска област и в град Харков.
Интригуваща е житейската съдба на Иван Николов Хаджижеков (1885 г.-1978 г.). Той се ражда като третото дете в семейството на Екатерина и Никола Хаджижекови, които отглеждат 10 деца – 6 момчета и 4 момичета.
След отбиване на воинския си дълг в 19-ти пехотен полк, баща му го устройва да учи бъчварския занаят в Разград, където се докосва до социалдемократически идеи, което отчасти определя и по-нататъшната му житейска пътека.
През лятото на 1914 г. стъпва на американска земя. Чрез Агенцията за разпределение на новопристигащите заселници завършва специализиран курс по топлотехника. Започва да работи като механик-техник в една Транстихоокеанска компания, чиито параходи са се движили по трасето Лос Анджелис-Сан Франциско-Япония.
Увличащ се по левите идеи, той се включва в редовете на Американската социалистическа партия. Изявява се като профсъюзен деец в щата Калифорния. Членувал е в синдикалния съюз „Индустриалните работници на света“.
През 1922 г. Иван слиза на пристанището във Владивосток. Като левичар-социалист доброволно се озовава в Съветска Русия, запленен от тази идейна утопия, за да строи социализма, а след това и комунизма. Стъпил на съветска земя, чрез Транссибирската жп линия се придвижва до украинското Запорожие и се установява в тогавашния гр. Александров. Тук създава семейство с украинката Наташа Яковлевна.
Наскоро след пристигането му любознателния, трудолюбив и ученолюбив пороищенец след петгодишно обучение във вечерна и задочна форма завършва машинно инженерство.
Като съветски гражданин и член на Комунистическата партия придобива новото си име Иван Николаев Хаджиевич и като такъв е участвал в строителството на много заводи и пускането им в експлоатация в Урал, Западен Сибир и Поволжието до 22.06.1941 г., когато нацистка Германия напада Съветския съюз. Веднага е прехвърлен в Украйна за бързото демонтиране на тамошните военни заводи, за тяхното извозване и пускане в производство в Казахстан.
Справя се с всяка възложена му задача, което е най-добрият атестат за неговите административни и организационно-професионални способности.
От 1956 г. заживява за постоянно в Запорожие и дълги години до пенсионирането му е бил заместник генерален директор на „Ростсельмаш“ – най-големия завод за комбайни и трактори в СССР.
Лично Никита Хрушчов на няколко пъти след 1946 г. го е канил да заеме поста зам.-министър на промишлеността на Украйна. Той е отказвал, като се е мотивирал с напредналата си възраст и недоброто здравословно състояние на съпругата му.
След половинвековна емиграция се завръща през лятото на 1965 г. в родното Пороище. Тогава разбира за трагичната съдба на по-малките му братя Христо и Марин – полицейски служители. Христо е убит през 30-те години от атентатор комунист в София, а Марин, който е бил шофьор в полицията, е застрелян около 9 септември 1944 година във Варна, въпреки че е нямал никаква вина и не е участвал в някакви незаконни или репресивни действия.
Иван и живият му брат Стефан отиват в архиерейството в Разград и пожелават да се отслужи заупокойна панихида за починалите им братя в селския храм „Свети Атанасий“.
Местният свещеник Иван Захариев провежда църковната служба на високо ниво, което е направило голямо впечатление на всички присъстващи. Дълги години в селото ни след това се коментираше, че ако Иван Николов не бе дошъл от Съветския съюз, това не можеше да се случи, поради провежданата тогавашна антирелигиозна (атеистична) пропагандна политика.
Иван Хаджижеков и Наташа Яковлевна имат син Владимир. Той завършва висше военно артилерийско училище и се пенсионира като полковник от Съветската армия. По линия на тогавашния Варшавски договор на няколко пъти посещава България, за да участва в съвместни бойни маневри.
Като току-що завършил курсант, с първо офицерско звание, Владимир се оженва за рускинята Женя. Те имат само една дъщеря Наташа, кръстена на баба си. След години семейството на внучката им Наташа се изселва в руската столица със син Александър.
През 1978 г. роднините от Хаджижековия род получават тъжното известие, че техния родственик се е поминал на 93- годишна възраст.
Като за последно се знае, че синът му Владимир Иванов Николов-Хаджижеков живее като военен пенсионер в град Горловка, в Донецка област (Донбас), където в настоящият момент се водят ожесточени братоубийствени сражения между два славянски и православни народа.
Христо Василев – АНТИМОВСКИ
