Ерата на Рачо Димитров в завода за фаянсови плочки на Исперих

В малките селища, макар и с непрекъснати преходи от едно към друго събитие, животът е видим. Трудно е нещо, волно или неволно, да се пропусне – научава се! После се позабравя с годините, докато някое събитие или човек изведнъж ти го припомни. Някога, бедуините в дългите си преходи през пустинята спирали често, за да дадат време на душите си да ги настигнат и да не забравят вече отминалото. Ще върна уважаемия читател в това отминало, но вълнуващо, по-скоро разтърсващо време на преход от края на ХХ век. Време, в което динамиката на обществените отношения беше толкова силна, че душите се объркваха и трудно намираха пътя си. Мога да предположа какво си мисли младият читател за тези римски числа, но да ме извини! Това време не е толкова отдавна – още има живи, здрави и мислещи свидетели на тези дни. Те са малка част от историята на селището, на държавата, на света, а както казва Маларме – „Светът съществува, за да се превърне в книга“. Ще допълня: затова и се пише, за да остане, да живее…

Ще потопя за кратко читателя към споменатото вече време, което за повечето хора беше оцеляващо, а „ориентираните“ бяха малко. За много от тях днес то все още е несбъднато, за други объркано, ирационално. Беше време, в което социалните пластове бързо станаха мобилни. Приспособиха се опитни и дееспособни ръководни кадри на БКП, но в старата партийна номенклатура се чувстваше дефицит на визионери… почти чувам как някои от читателите вече се размърмориха. Същевременно новите реалности катализираха амбициите на способни, но отхвърлени в миналото образовани, квалифицирани – ербап хора. Някои се ориентираха в тогавашната джунгла на частния сектор. Но други търсеха заслуженото си място в големите държавни предприятия на отречения социализъм. И за едните, и за другите беше изтощаващо трудно, но това бяха хората на инициативата, на действието.

Върнах времето назад, а то има тази способност да връща и хората, оставили белези на присъствие. Без колебание минавам към конкретното с надеждата, че ще възбуди интерес не само в типичната за нас българите прослойка – критикарите. Неизбежно е, но дано са по сдържани!

Ако споменете където и да е в България град Исперих, винаги се намира някой да каже: – „Оооо да, да – знам го! Там има завод за фаянсови плочки!“. По-малко се сещат за Тракийска царска гробница, обект на ЮНЕСКО, но това е друга тема!

Веднага изписвам трите имена на един човек – Радослав Петров Димитров и предусещам как се надига интересът на исперихчани и започвам да внимавам в думите. Някой, по някое време, съвсем по делиормански, го нарече Рачо Димитров и така си остана, така и днес го помнят. Името му се свърза завинаги с това интересно, сложно време на бунт, на „голямата екскурзия“, на разпад на т. нар „развит социализъм“, на рухване на системата.

През 1972 година е взето решение да се строи голям завод за тухли и за плочки в България. Посоката е била към Кюстендил, такова е било и желанието на местното ръководство, но старите рингови пещи на повече от 150 години не били аргумент в тяхна полза. Решението в крайна сметка е за Исперих, а и обществена тайна беше, че Пенчо Кубадински /член на Политбюро на БКП/, който е родом от Лозница, е „побутнал“. Исперихчани помнят това време на ентусиазъм и големи надежди. Почти всички предприятия в града изпращаха свои служители и работници в помощ при построяването на завода. Някои исперихчани дори далновидно насочваха децата си към обучение, свързано с функционирането на бъдещия завод.

През 1978 г. заводът е построен, а Радослав Димитров е назначен като главен инженер. Въодушевлението на всички е голямо! Работи се с желание, с мерак! Изпратени са четиридесет души на специализация в Шумен – в завод „Хан Омуртаг“. Сключен е договор с италианска фирма за доставка на техника и технология. Изпратен е технически персонал на обучение в Италия. На 20.03.1980 г. в присъствието на италиански инженери и технолози пускат пещите на пълна мощност: първа пещ за бисквитно изпичане, следва втора пещ за глазурно изпичане. Подчертавам, че подготовката за пуска е била перфектна, за да се зададе пълната мощност на завода!

От 1980 до 1985 г. Димитров не е в Исперих. Началник на производството е в стъкларския завод в Плевен. Дъщеря му, която днес живее в Разград, е приета в музикалното училище. Междувременно в завода в Исперих възникват проблеми. Има висок брак и явна нужда от реорганизация. Отново ще спомена името на Пенчо Кубадински – в типичния за времето стил той извикал на тържество в Лозница инж. Димитров и с леко изкашляне се обърнал към него с думите: „Рачо, ти тоз завод в Исперих ще го оправиш ли?“. И така, Димитров се върнал в Исперих да оправя завода… така обещал! Първите три дни огледал всяко ъгълче в завода. Задава си непрекъснато въпроси относно несполуките в завода и сам търси отговорите. Заминава дори в Италия, за да ги търси и там. Високият брак принудил банката да реже от заплатите 20%, което не се посрещало с разбиране и добри специалисти напускали. На риск премахва тези удръжки и започва да привлича стари кадри, които се насочили в други заводи на града. Свързва се с един прекрасен човек, тогавашен директор на банката – Боян Николчев. Изслушва мърморенето му, че има разряд по таблици и не става така, но…успява.

Може да си голям инженер, но си нищо без специалистите, без създаването на екип, който да усещаш като пръстите на дясната си ръка. Инж. Димитров дипломатично назначава за началник на цеховете средни техници. Тази идея се оказва работеща. За една година успява да селектира колектив, който възстановява фирмата и я издърпва от дъното. Млади, образовани, интелигентни и отговорни специалисти и работници, които заедно с него нямат работно време и почивни дни. Почти усещам умилението от спомена в някой от четящите в момента: инж. Стоянка Василева, Валентин Косев, Никола Радев, Валентин Стоянов, Евгени Семов, Валентин Добрев, инж. Ердоан Гавазов – началник производство, инж. Недко Цонев, инж. Румен Ватев, инж. Дарина Ковачева, Емин Еминов, Метад Исмаилов, който научава италиански, за да опознае пещите „Сакми“ до съвършенство. Още – Никола Пенчев, Илия Денчев, Йордан Петров – Пекито, Христо Ангелов, инж.Сайко Сайков, Иван Енчев, инж.Димитричка Георгиева, инж. Фикрет Мехмедов, Фикрет Бейтулов, Белгин Сюлюш, Тодор Калеев… Има много други, които заслужават да бъдат споменати, но са минали 44 години и дано приемат извинението на инж. Димитров. Тези специалисти разглобяват всички машини и с резервни части подменят там, където е необходимо. За 3 месеца почти фалиралата фирма започва да работи на 50-60%.

През 1987 г. започва износ за СССР и инж. Димитров вече се чувства директор. Но ето ти катаклизъм – „голямата екскурзия“ през 1989 г. От 1300 работници 900 са турци. Инструкцията на Областното ръководство на БКП е да се уволняват турците от всички предприятия, което би било фатално за завод с непрекъснат цикъл на работа. Инж. Димитров успява да се споразумее с партийното ръководство и разумът в тези смутни времена надделява. Директорът запазва завода. Прави график на отпуските и непрекъснатият цикьл е съхранен.

През август 1989-та границата към Турция е затворена, но в завода все още работят около 450 работници турци. По японски маниер, обява по телевизията, че заводът предлага добри заплати и жилища за семейства на мястото на заминалите турци. За мъжете – технически лица, за жените – на поточните линии. Така се обновява съставът, но често се налага работният ден да стига до 12 часа. Някои от придошлите остават в Исперих, но се налага да платят по-късно жилищата си.

За съжаление, в началото на 1991 г. огромният съветски пазар е изгубен. Всички опити за възстановяване са безуспешни. С голяма доза късмет обаче и за радост на целия завод инж. Димитров случайно и на подходящо място се запознава с германеца г-н Швик, който е служител на високо ниво в японската фирма „Митцубиши“ в Дюселдорф. Без да влизам в детайли по случая, инж. Димитров заминава за Дюселдорф, където Швик му представя трима от най-големите търговци на плочи и дори става гарант. Започва огромен износ за Германия – 2 мил. кв. метра, 7.5 мил. марки оборот. Невероятно! Какъв успех! Г-н Мураками – мениджър на европейския офис на „Митцубиши“ го кани на Коледния бал в Дюселдорф през 1992 г. Всичко това не е случайно. Младите специалисти и спазването на технологичната дисциплина са фундаментът. Позволяват да се издигне производството на фаянсови плочки в Исперих на високо ниво, равно по качество с чешкото и немското производство. Позволяват още постепенно да се завоюват много пазари на Запад. Започва износ за Англия, Белгия, Финландия, Канада. В Кипър приемат второ качество, а в Арабските страни и трето. Плочките на Исперих се продават! Търгува и с Холандия и когато го канят в холандски склад вижда, че там плочките са опаковани като козметика. Впечатлен е силно и връщайки се в България, намира турски търговец, който му предлага красиви опаковки на производствена цена. Обяснението е, че турската държава заплаща 18% от стойността на износителите на турско производство. В крайна сметка някъде по това време покрай завода град Исперих придоби известност, която се допълва от обекта на ЮНЕСКО в близост до града – Тракийска царска гробница.

Проблемите по това време, както и днес, са с работниците. Виетнамците, които идват в завода, се оказват лоши работници , но молдованците работят съвестно. През 1997-98 г. плочките на Исперих държат 40% от пазара в Кишинев.

Всичко това позволява социални придобивки и това беше известно в града. Винзаводът в Плевен продаде почивната си база на морето в курорта Бяла и заводът в Исперих осигури безплатна почивка на работниците си. Не знам как ставаше, но исперихчани извън завода също се възползваха. В завода функционираше стол, кафене, хранителен магазин. За нощните смени се осигурява чай, кафе, мляко. В отдел „Преси“, за всеки ред плочки над нормата се заплаша допълнително. Всеки месец се излъчва ударник и наградата е екскурзия в СССР. Такова време – такива екскурзии! През 1990 г. е премахнато обединението /имаше тогава такива стопански обединения по браншове – б.р./ и заводът става самостоятелна фирма. За подобряване на качеството и мотивацията е създадена схема на заплащане, която се оказва перфектно работеща. За 1000 плочки първо качество се дават 13 лева на работниците.; за второ качество – 7 лева, а за трето – 3 лева. От това бракът пада от седем на четири процента…

През летните месеци на поляната до хижата в резервата от завода се организираха забавления. Изсипваше се народ от целия окръг. Канеха се популярни актьори и певци, а заводът поемаше разходите. Време, в което един инженер се чувства като специалист и ръководител и което е по-важно усеща, че харесва хората си и те му отвръщат със същото. Има такива златни периоди в човешкия живот – периоди на победи, така необходими, за да сме щастливи. Инж. Радослав Димитров, наречен и запомнен от исперихчани като Рачо Димитров, имал сериозни основания да се чувствал щастлив в Исперих през тези 9 години. Неслучайно на тържеството по случай запалването на първата пещ един работник – Рафет искрено му казва: „ти си моя баща“. В културата на турците в Лудогорието това е голяма чест и не се раздава лесно!…

Ако някой иска да попита инж. Димитров дали помни Исперих като щастлив период от живота си, може да го направи лично. Той си е същия – приветливия и почтителен полуисперихчанин Рачо Димитров.

Сигурна съм, че хората от завода, четейки тези редове имат какво да си спомнят и да допълнят. Ще е повод да се разговорят за това време и ще им стане приятно, хубаво. Нека споменат и Рачо Димитров, а той ще ги чуе, защото още с умиление и почит носи усещане за тях.

Милена НИКОЛОВА