Първото значително събитие в новата политическа история на България след Освобождението /1878/ е актът на Съединението. През 1885 г. българският народ прави първата категорична стъпка за пълното си обединение. Очакванията от Освободителната война се разминават с окончателните резултати – новата българска държава е ограничена до малко васално княжество, а Южна България под името Източна Румелия е обособена като автономна провинция в границите на Османската империя. Македония и Одринско са оставени под османско владичество.
Българският народ е принуден да се съобрази с несправедливите решения на Берлинския конгрес, но той не се отказва от мисълта за национално единство. Управляващите среди също не са чужди на съединистката идея. Търсенето на начини и средства за осъществяването ѝ е съпроводено и от импулсивни начинания, които усложняват политическата атмосфера до 1885 г., когато в Княжество България започва интензивна подготовка за провеждане на Съединението по революционен път. Пряко участие в акцията имат и част от въоръжените сили на областта. Създаден е Български таен революционен комитет /10 февруари 1885 г./ по инициатива на Захари Стоянов, който става и негов председател.
През нощта на 5 срещу 6 септември 1885 г. към Пловдив се промъкват въстанически отряди. На 6 септември 1885 г. актът на Съединението е факт! Българското правителство е изненадано, но го приема, а княз Александър Батенберг издава официален „Указ на обединението“. С изключителен ентусиазъм българският народ посреща новината за историческото събитие. За кратко време е извършена мобилизация и са съсредоточени войски на южната граница, тъй като оттам се очаква настъпление на турската армия. Проведени са държавноадминистративни, военни и финансови мероприятия, които целят физическото съединение, преди то да бъде признато официално от великите сили.
Актът в Пловдив на 6 септември 1885 г. не е въпрос само на отношенията с Турция. Тъй като той нарушава решенията на Берлинския конгрес, засяга в определена степен и интересите и престижа на Великите сили. От друга страна, балканските държави също посрещат с тревога Съединението, тъй като то е крачка към разрешаването на българския национален въпрос. Завързалият се възел от противоречия определя т. нар. Българска криза /1885-1886/, чиято кулминация е Сръбско-българската война. Неочаквано за Европа тя завършва с категорична победа на младата българска армия.
Излизащият по това време в Русе в. „Славянин“ дава богата информация как разградчани посрещат вестта за Съединението и се обявяват в защита, като създават Комитет за събиране на помощи и на два пъти сформират доброволчески дружини, които по различно време заминават за участие на фронта. На проведения на 7 септември 1885 г. митинг в Разград гражданите обявяват, че „имотът и животът им е на разположение на Негово Височество и правителството му“. Князът е помолен да вземе покровителството „на нашите братя тракийци“ и е провъзгласен за княз и на Тракия.
На 15 септември е образувана чета от 54 души, която заминава за Търново, откъдето ще продължи за Ямбол. В средата на октомври четата е насочена към Пловдив. По същия ред след нея са изпращани доброволчески групи по трима или петима, снабдявани със средства от градския съвет. Всеки българин, жител на Разград, способен да носи пушка, е въоръжен и излиза на упражнение от три до пет пъти седмично. Складовете, казармите, ковчежничеството и „други постове“ са заети от опълчението и се водят „най-коректно“. Онези, които според закона са преминали възраст, също се поставят на разположение на святото дело. Те също „отиват с радост както на упражнения, така и на караул“.
На 11 октомври 1885 г. е съставен Комитет за събиране на доброволни помощи, в който влизат председателят на Окръжния съд Б. Ханджиев, окръжният училищен инспектор Анание Явашов, околийският лекар д-р Д. Макри и търговците Цанко Марков и х. Иванчо Кулев. За два – три часа са събрани 4 000 лева. „Всякой с радост записваше не по-малко количество по 50 лева, а записвания от 150 лева не бяха рядкост.“
Вестникът продължава да сипе информация и в броя си от 29 октомври , където отново става въпрос за „деятелността на тукашния комитет и готовността на тукашното население“ да се жертва за святото дело. Освен дрехи, чорапи, антерии, ботуши и калпаци, комитетът събира около 10 000 лева. На 21-22 октомври той снабдява още 41 доброволци с ботуши, калпаци и облекло, с пари за разноски и билети до Русе и изпраща депутата Гани Чернев, който е член на комитета, с първата група в Русе, за да закупят необходимите военни дрехи. Така е сформирана четата, която се състои от ученици на горните класове на реалната гимназия и учителите, които им преподават. Трогателно и славно е изпращането им на гара Разград. Доброволците, окичени с цветя и венци, играят хоро на широкия тротоар пред гарата. При пристигането на влака, от него слизат и доброволците, идващи от Шумен и също се включват в хорото. Възторжени викове „Ура!“ и „Да живей България!“ ги изпращат.
„Като гледах сам славното изпращане на речените и юначни момчета, нажалих се, само обстоятелствата са гдето тези доброволци бяха длъжни да отидат да защитят отечеството ни и да пролеят кръвта си за него, не против турците или против друг някой народ , а против съседната нам братска по кръв и по вяра държавица, която за своето освобождение не малко се е борила, а сега заслепена и ушаматена иде и се опълчва против нас, таман когато ний имаме работа на друго място. Срам! За настоящето поведение на Сърбия; срам! За нейните водители и за нейния коронен мъж!“, пише в. „Славянин“.
Анание Явашов в своята книга „Разград. Неговото археологическо и историческо минало“ дава сведения, че от събраните помощи , след като вече са екипирани пешите и конни доброволци, остава една сума от повече от 20 хиляди лева. От нея 4 хиляди са предадени на разградското читалищно настоятелство за изграждане на читалищно здание, а останалата сума е предадена на Окръжната комисия, за да бъде употребена за строителство на окръжна болница.
Съобщава се, че и на турското население в Разград е разрешено да състави чети в случай на война в Сърбия, тъй като то има желание да образува конни чети. Но липсва информация за създаване на подобни формирования.
От селата също са събирани доброволни помощи. На Димитровден Разградският комитет се разделя на три отделения и обхожда по-големите села. Така са събрани още около 10 хиляди лева. „Населението с неизказан ентусиазъм тича да принесе своята лепта“. Милиционерите усилено се обучават – „с радост отиват на обучение по три пъти в неделята и мнозина са готови да тръгнат в защита на отечеството, щом пукне първа пушка“.
И в началото на ноември продължават да се записват доброволци за войната със Сърбия, „трогнати от любов към отечеството“. Между тях са съдебният пристав П. Чомов, помощникът му Илия Десев и финансовият помощник Александър Зорзанов. Така има основание идеята за формиране на още една доброволческа чета.
След известието за превземането на Пирот в църквата е отслужен молебен, на който присъстват много граждани. Трогателна реч произнася учителят Р. Радославов, който подчертава, че „правдата на българския народ ще възтържествува“, че „българите знаят високо да ценят своята свобода и строго пазят честта на отечеството си и достолепието на своята народност“.
В с. Кеманлар /днес Исперих/ по инициатива на тамошните чиновници на 8 ноември 1885 г. е учреден Кеманларски околийски комитет, който също организира ентусиазирана акция за събиране на доброволни пожертвувания и за организиране на доброволчески чети. Още през първия ден са събрани около 600 лева, а след това членовете се отправят по селата на Кеманларска околия. На свое извънредно заседание изпращат специално възвание до кметовете и кметските наместници в околията, в резултат на което е събрана сума около 3 хил. лева, както и дрехи. Всичко е изпращано до Разградския комитет, а оттам – по предназначение.
Очевидно е, че ентусиазмът, възторжените идеи и патетиката се превръщат в ежедневие, а българите за пореден път са единни пред „многоликата и многостранна унищожителна опасност“. Европа е стъписана от резултатите от войната и преобръща своите възгледи и оценки по източнорумелийския въпрос. Сключеното на 9 декември примирие между Сърбия и България предвижда до края на годината армиите да се оттеглят в границите преди войната, а мирният договор ще бъде подписан след два месеца. След дълги преговори и много примирия на 5 април 1886 г. с подписването на т.нар. Топханенски акт окончателно е признато Съединението при съгласието на Великите сили.
След сливането на двете структури България има 23 окръга, 840 околии, 70 града, 4684 села. Общата ѝ територия обхваща 96 345 кв. км, а населението ѝ наброява 3 070 988 души. На извънредна сесия на Четвъртото обикновено Народно събрание българското правителство демонстрира и конституционното съединение, като на заседанието присъстват и депутати от Източна Румелия в противоречие със споразуменията, които санкционират административното различие между двете области, които в парламентарен смисъл трябва да останат разделени.
Историците определят Съединението като „голямото начало на малкото българско княжество“. Актът е доказателство за политическата зрелост на народа ни, успял да го осъществи успешно, въпреки позициите на Великите сили. Той е едно наистина и изцяло българско дело и завоевание. Акт, който в политически смисъл не се повтаря никога вече в българската история.
Нели НИКОЛОВА
Б.ред. Статията е част от подготвения за печат сборник с материали за военната история на Разград и района.
