Тихомир Върбанов с плаха стъпка прекрачи към грамотата, която директорът на ПГТС „Христо Смирненски“ му връчи като благодарност за дарената военна каска за къта на Българската армия в гимназията. Характерът му отговаря на името – той е тих и спокоен и днешната му работа като охранител в училището по нищо не подсказва за военното му минало.
Тихомир Върбанов е участник във военната мисия на българския батальон в Камбоджа през 1992/1993 година. Това е единствената призната от ООН за завършена. 32 години по-късно мъжът пази спомена за мизерията, мръсотията и покъртителните условия, при които живее местното население, а и в каквито пребивават самите те през първите три месеца от своя престой там – без вода, но с прогнили палатки и килограми консервирана храна, която се разваля при непоносимите тропични постоянни температури в порядъка на 38 градуса.
За да се озове на това далечно и опасно по онова време място, в което властват безредици, размирици и гражданска война, Тихомир е принуден от живота, както самият той определя. Възпитаник е на същата гимназия, в която понастоящем работи. Изучил се е за автомонтьор и шофьор, а на трети септември 1976 постъпва в казарма. „Помнят се тези дати“, споделя мъжът.
Работил е в някогашното Държавно автомобилно предприятие, през 1981 година се жени, раждат му се две момичета… Животът го завърта, в началото живеят при родителите на съпругата му, но съжителстването на различни поколения не ги устройва, местят се в общинско жилище в „Орел“, теглят заем, за да си го купят и…. се появява офертата за Камбоджа.
С две деца, притиснат от живота и със заем, който ще изплаща до пенсионирането си, Тихомир „прегръща“ предложението да замине за кралството в Югоизточна Азия. „Приех заради парите“, не крие Тихомир. Като наемен войник заплащането му е било 480 долара, достатъчно, заедно с работната му заплата, за изплащането на жилището.
„Не ме беше страх“, продължава своя разказ той. Подтикнат към идеята от свой съсед, накрая остава сам, защото инициаторът се отказва, когато прочита статия, че заедно с мъжете ще пътуват 400 оловни ковчези. „Каквото е писано на човек, това ще стане“, смята за житейската предопределеност Тихомир, който е 34-годишен към момента на заминаването си.
Подава документи за позицията на шофьор, която се оказва изключително предпочитана. „За 800 места кандидатстваха близо 5000 души“, обяснява той. И уточнява, че развоят на събитията се е стекъл противно на очакванията, че задачата на шофьорите ще бъде по-лека. Заминава в школата за запасни офицери във Враца, където за 40 дни преминава обстойни медицински прегледи и физическа подготовка. В батальона се запознава с останалите доброволци от Разградско – трима от които са от Исперих и двама от кубратски села.
Целта на контингента е да разоръжи враждуващите страни и кралството да се подготви за избори след близо 37 години гражданска война. Тихомир е част от първата мисия, продължила девет месеца.
През април 1992 г. към Камбоджа първи заминават 40 души от България, които посрещнат техниката, преди основната група войници. В началото, когато Тихомир и останалите мъже от първа рота, командировани на виетнамската граница, са принудени да се къпят с помощта на помпи, той през ден изминава разстоянието от 480 километра, за да пълни водоноската. „Дупки до коляно, по 30-40 сантиметра, почти няма асфалт, а червена пръст… Три месеца живяхме в страшна мизерия, палатките изгниха отдолу заради непрестанните порои. Нямаше коли, а мотоциклети и велосипеди, които спираха да се движат заради обилните дъждове. Нямаше канализация, а облаци от мухи и огромни комари, които се шегувахме, че могат да ни вдигнат чаршафите“, разказва спомените си Тихомир. В тези години още няма мобилни телефони и мъжът пътува до столицата Пном Пен, за да се обади на своята съпруга от телефонна кабинка. Заради петчасовата разлика я буди още в ранни зори, за да разбере, че невръстните му тогава дъщери не спират да плачат за баща си. Но и за да остане разочарован, че обещаната премия така и не се изплаща.
Масовото недоволство на наемните войници от лошите битови условия и липсата на пари предизвиква бунт. След визита от Министерство на отбраната настъпва промяна – мъжете вече разполагат с бани, столова и редовни премии.
Остават обаче обирите, нападенията, престрелките, всеобщият смут и хаосът. По време на едно от нападенията на червените кхмери загинали трима българи, сред които и момче от Разград, а шестима били ранени. Те били атакувани в ден, когато получили заплатите си, допълва Тихомир. Там всеки носел автомат, а стрелбите били периодични. „За един ден събрахме планина от оръжия“, си спомня още Тихомир. А който си го предавал – получавал лична карта.
Освен да се погрижат за разоръжаването, целта на изпратените доброволци била да охраняват провизиите, изпратени от ООН – предимно ориз и олио. „За да няма свидетели, убиват дори персонала и после продават стоката“, допълва своя разказ мъжът. И с умиление си спомня за сълзите на местно момче, на което дал четвъртинката си къшей хляб. „Стоеше встрани, майка му беше учителка по френски с месечна заплата от осем долара, а баща му загинал като войник“, обрисува случката Тихомир. Самият той успял да овладее кхмерския език и да комуникира с местните, още го помни и пази тефтерчето си, в което записвал непознатите думи.
Освен десетките албуми, които пазят живи спомените за онези конфликтни времена, за тях напомнят наградите и медалите, закупена картина от камбоджански художник и… белегът от куршум в десния крак на Тихомир. Дупката в плътта му извиква въпроса за цената на човешкия живот, но той е категоричен, че не съжалява за своя избор: „Животът е много сложен, когато те притисне, няма къде да избягаш, рискуваш всичко! Не съм отишъл за слава“, подчертава участникът във военната мисия в Камбоджа. Единствено се разкайва, че е послушал жена си и не е подписал втория договор за още шест месеца. Лейтенантите израстват до генерали, а той се прибира у дома, защото „мъчно и болно ми беше за децата“.
С парите Тихомир изплаща жилището в „Орел“, семейството си стъпва на краката, децата порастват… Днес мъжът посреща учениците в същата гимназия, която завършва – едва ли с мисълта, че един ден ще държи американски автомат в ръцете си за отбрана. Той обеща на учениците да разкаже за преживяното в Камбоджа и за историята на бойната си каска, която повече му създавала неудобство заради екстремно високите температури. Коронавирусната пандемия осуетила плановете му за екскурзия до Камбоджа преди четири години, но един ден иска да се върне в азиатската държава, за да види с очите си кардиналната промяна в инфраструктурата, на която се диви в социалните мрежи.
Десислава СТЕФАНОВА
