Най-четеният автор Мария Лалева: Написах последната си книга, защото е време да върнем човешкото на човека!

Мария Лалева е сред най-четените български съвременни автори. Родена е на 17 юли 1969 г. в Благоевград. Родът ѝ по бащина и по майчина линия е от Македония. Баща й е служител в местното МВР и я научава да обича книгите и четенето. Майка ѝ е учител, а по-късно и директор на училище в града. Завършва средното си образование в Езиковата гимназия в Благоевград с френски език, в студентските си години учи икономика в София. През 2016 г. започва да се занимава с писането на сценарий за филма и продуцирането на „Дамасцена“, който излиза на следващата година. През 2013 г. излиза първата й стихосбирка: „Личен архив“, която претърпява ново издание през лятото на 2018-а. Тогава излиза и втората й стихосбирка – „Не съм ви ближна“. Всяка от стихосбирките й достига до близо 5000 тираж. Излиза и трета – „Благословете Юда“ (2019). През октомври 2018 г. е завършен и излиза от печат романът „Живот в скалите“, който се превръща в бестселър на годината, макар да се продава само три месеца. Книгата присъства постоянно в класациите за най-продавани книги вече пет години и достига тираж над 220 000 екземпляра – феномен за българския книжен пазар. Мария Лалева печели престижната награда „Жена на годината“ на списание „Грация“ в категория „Култура“ за 2019 г. Следващите две години се отдава на писането на „Пасиансът на архангелите“, който гони по успех първия ѝ роман. Книгата излиза през есента на 2021 г. и става бестселър на 2021 и 2022 г. Следващата година и двата романа продължават да присъстват в седмичните класации топ 10 за най-продавани заглавия.

Сред наградите й е още Топ 100 на „Хеликон“ за най-продавана книга 2019, Топ 50 на „Хеликон“ за най-продаван български автор за 2019 и 2020, най-продавана книга на десетилетието според класацията на „Хеликон“ и единствен български автор в топ 10.

Днес Мария Лалева предстои да се срещне с разградските читатели, за да представи третия си роман – „Пътища от огън“. Събитието ще се проведе от 18 часа в залата на хотел „Централ“. На него авторката ще сподели повече за литературния си път, а в следващите редове можете да се докоснете до вътрешния й свят и същността й, която разгръща в споделените мисли.

Новият Ви роман „Пътища от огън“ отново засяга темата за любовта, както и предишното Ви заглавие „Пасиансът на архангелите“. Този път сюжетът преплита и нишките на войната – вътре в човека и извън него. Какво Ви подтикна да повдигнете подобни философски въпроси?

Този роман е доста странен – става въпрос за войната, защото в момента е голямата, актуална тема в световен мащаб. Искаше ми се да видим какви въпроси задава войната и какви отговори си дава човек. Войната не е главно действащо лице в романа, не е главната тема. Но до такава степен лимитира сюжета и го превръща във въпроси и отговори на фона на противоборството, конфронтацията, форсмажора. Тогава светът задава съвсем различни въпроси и човек си дава абсолютно различни отговори от тези, които би си дал в мирно време. Войната формира съвсем различни съдби и затова ми се искаше да присъства като фон, но не и като централна тема. По някакъв начин успях да я изолирам само като една нишка, не да й дам дотам главна роля. В този роман има много по-важни неща. Първата и централна тема е любовта, човечността и способността да проявяваме милосърдие, милост и разбиране – към себе си и към своите, и към чуждите.

Означава ли това, че актуалността на съвремието Ви провокира да повдигнете тази тема?

Не. Темата и сюжетът са писани още през 2018 г., преди първия ми роман „Живот в скалите“. Но сега си намери формата, причината да се появи на бял свят и всичките лица, през които искам да изведа основните теми и послания в романа. Едва сега се роди и този герой, който сглоби и слепи всички парчета на пъзела, за да може сюжетът да бъде цял и да прилича на моя книга – да има нещо мистично, да има духовност и духовен учител, който да превежда думите на небето на човешки език.

Какво определя настоящия момент за подходящия?

Никога не знам защо. Вярвам, че думите, сюжетите сами си идват и историите сами те намират. Не мисля, че авторът, когато пише, като мен, той търси думите и сюжетите. По-скоро е обратно – настройваш се на определена честота и тогава се появяват точните герои с точните думи и ситуации. По-скоро пътят е обратен – вярвам, че темите намират тези, които пишат, не обратното. Ние живеем с мисълта, че контролираме и създаваме абсолютно всичко. От една страна, наистина е така, ние сме творци, автори на реалността, в която живеем. Но от друга страна, имаме много подсъзнателни и несъзнателни процеси, които текат в нас и според мен те са решаващи, когато се създава произведение – дали пиеса, филм, книга, театрална постановка, песен… Няма никакво значение каква е формата, когато става въпрос за литература, изкуство, кино работи повече интуицията и подсъзнателната настройка на автора.

„Пътища от огън“ пое на литературно турне из страната. Как Разград влезе във Вашето полезрение, за първи път ли гостувате в Лудогорието?

Това беше работа на пиарите и организацията на турнето. Досега не съм била в Разград, а отдавна имам покани и от Регионалната библиотека, и от Търговище, и в Шумен. Все не можех да стигна до тези градове и приоритетно още през първия месец на турнето зададохме този регион като дестинация.

Тук е изключително чисто, има едно спокойствие и ред, които си личат в улиците, в заведенията… Още не съм обиколила съвсем всичко, но в свободния си ден се разхождах из околността, за да усетя енергията на това място. Пуснах снимки и казах, че тук ми е вълшебна Добруджа, а всички ме поправиха. Истината е, че това е границата – има я енергията и аз изключвам географията, когато имам чувство за вибрация. Няма значение, тук просто е българска земя и тя е много красива!

Какво могат да очакват почитателите Ви от предстоящата среща?

Както винаги – много емоции. С читателите сме си изградили много специална връзка без значение дали се познаваме и дали сме се виждали, или не. Тези, които са чели моите романи, знаят, че те са емоционални, философски, духовни, с много вътрешен диалог. „Пътища от огън“ е много по-динамична от предишните две книги и обикновено срещите ни протичат с много емоция и много взаимна обич между мен и читателите. Ако с нещо искам да остана в съзнанието чрез думите си в романите, това е с крайната честност, начинът, по който изграждам сюжетите, пиша и се отнасям към хората около мен. За мен това е най-важно, а какво ще се получи – това е Божа работа!

А Вие с какви нагласи се отправяте към нея?

Като към всяка среща, която ми е за първи път на дадено място. Очакванията ми са за топлина, взаимност, много емоции и честни въпроси. Обикновено се настройвам да говоря малко повече, защото хората питат и за предишните романи, не само за новия. Преди всяка среща истински се вълнувам все едно ми е за първи път и се притеснявам. Това, че много говоря, обикновено подвежда хората. А истината е, че аз съм много притеснителна. Трябва ми време да се събера преди среща, за да мога да се настроя. Обикновено усещаш енергията на хората в мига, в който се изправиш пред тях.

Защо един специалист по икономика се обръща към литературата?

Може би съм била специалист по литература, който се е объркал да се занимава с икономика. Не знам точно. Това бяха времена, когато учехме, за да имаме професия, беше задължително. После разбрах, че цифрите не са нещо кой знае колко страшно, но не се моето нещо. И се върнах там, където всъщност винаги съм била – при изкуството. Дълги години свирех на пиано и пишех тайно. Реших да се върна към тази страст, която винаги е бушувала в мен и на която вътрешно винаги останах вярна. Така на бял свят излезе първата ми стихосбирка, втората, роман, още една стихосбирка, още един роман, сега трети… Междувременно бях сценарист и изпълнителен продуцент на филм. Когато човек си стъпи на пътя, нещата започват да се случват, човек си го усеща с кожата! Очевидно това е бил моят път и сега вървя по него. Колко дълго – никой не знае. Знам, че ако не ми се пише, ще спра да пиша. Вече нищо не е на всяка цена и изобщо вярвам, че в този живот нищо не е на всяка цена. Когато оперираш амбициите, тогава започва най-сладката част от живота.

Кое Ви подтикна да се обърнете към прозата, след като стартирате литературния си път с три публикувани стихосбирки?

Това е въпрос на настройка, никога не е самоцелно решение. Имах няколко разказа и един от тях се превърна в романа „Живот в скалите“. Както го бях написала, доби продължение и след това му промених формата, разширих го, появи се баба Анастасия, която е толкова митично-мистична фигура. Никога не съм писала само поезия, пишех и проза. Не знам дали от другите разкази ще се родят романи и дали някога ще издам сборник с разкази. Не съм го усетила, значи още му е рано или никога няма да му дойде времето. За мен няма задължителни неща. Вярвам, че не мога да пиша бързо и през година-две да издавам книги. Не пиша на всяка цена, защото „трябва да хвана вълната“. Не живея с мисълта за състезание, оставила съм живота да се случва абсолютно спокойно – и моят, и този на другите хора. Давам пълната свобода да изживяват нещата такива, каквито ги чувстват в момента.

Веднъж ме попитаха дали съм щастлив човек. Доколкото живея с мисълта, че нищо не е на всяка цена и че имам относителната свобода да го играя честно тоя живот, то ако това е формула за щастие, сигурно съм щастлив човек.

Открадвате сърцето на читателите още с дебютния си роман, но заглавията Ви не са хит за ден. Представянето Ви в Разград също привлече многобройна публика, което дори наложи промяна на локацията…

Това е най-голямата класация. Класациите са просто едни бройки. Да, целият цивилизован свят така мери успехите на книги, филми, постановки, това е мерило за успех на дадена книга или филм. Но мен ме интересува как реагира човекът, защото той е пресечната точка на вниманието ми, обичта и интересите ми и изобщо човекът като абсолютно събирателна единица на всички вселенски стихии, на цялата мъдрост и на живот. Защото няма как да си представим живота без човека. Затова пиша за войната – по време на война човешкият живот губи стойност, а той всъщност е най-върховната стойност, няма друг начин Божественото да се прояви в нормалния материален свят. Затова е добре да се замислим какво правим с този живот, не просто собствения си, а на всички.

На какво отдавате своя неоспорим успех сред читателите?

Не знам, честно! Никога не съм могла да разбера. Аз имам различна представа за успех, защото слагаме успеха в етикет, в полето на състезанието. А животът е всичко друго, само не и състезание. Литературата е всичко друго, само не и състезание. Изкуството не може да бъде състезание! В спорта се надбягваме и надскачаме, но спортните термини са неприложими на територията на изкуството. То е чувство, идеи, форма, красота, хармония, думи, емоции… Това са неща, които няма как да сложиш на пистата. Затова не боравя с представата за успех в този смисъл.

В какво лично за Вас се изразява успехът? И до каква степен социалните мрежи, където споделяте свои цитати, играят роля за него?

За мен успехът означава нещо много лично, то е насочено към мен самата. Успех е да се изправиш след удар. Успех е да съблечеш свой предразсъдък и да не го допуснеш повече в дните си. Успех е да се справиш със свой страх или травма. Успех е все повече, с всеки изминал ден да живееш с чувството за любов като начин да възприемаш света. Успех е да играеш ролята на фар, който свети най-вече първо за себе си. Успех е да не реагираш негативно на грозни думи и да изпиташ съчувствие към този, който се е самонаказал да изпитва такова негативно нещо и да го е допуснал в душата си. Успех е тогава, когато човек расте в красотата и в доброто. Това е успех за мен. Затова гледам да не се вписвам в социалните и обществените категории за успех. Колкото човек се занимава по-малко с останалите и повече със себе си, този свят ще върви на добре. Затова все по-рядко влизам във фейсбук. Там всеки втори пост е на някого, който се занимава с някой друг, само не и със себе си. Дъвчем едни хора, обикновено с ирония и насмешка, с некрасиво чувство. Гледам да не присъствам в територия, в която има малко любов или ако присъствам, да съм точно това, което съм избрала да бъда. Понякога искаш да подсетиш другите, че всички красиви думи са в тях, а те са избрали другите думи. Това формира енергия около самия човек. Едно е да кажеш нещо наистина красиво още от сутринта, различно е да се събудиш и да започнеш да плюеш – без значение кого и за какво. Да, има неща, за които трябва да се говори и не са красиви в нашето ежедневие, но това не означава, че трябва да се потопим в тази енергия. Едно е да отбележиш некрасив факт и да дадеш решение, друго е да се раздадеш само в това да го обрисуваш по най-грозния и черен начин.

Социалните мрежи са изключителен капан за умове. Въпросът е да разбереш границата, до която ти ги ползваш и да не прекрачваш тази, в която те започват да те ползват и да те манипулират. Това е една много тънка граница! Развива се много сериозна зависимост, ако се поддадеш. Затова аз изглежда, че присъствам там, но със съществото си не присъствам изцяло. Има неща, които остават скрити и които са лично мои. Ако мога да ги покажа, се стремя да е по най-красивия начин, да не изневерявам на себе си. В общи линии – каквато съм във фейсбук, такава ме виждате вие, такава ще ме видите в сряда и такава ще ме видят абсолютно всички, такава ме виждат вкъщи и приятелите. Когато човек не си позволява да играе прекалено много образи и не се приема особено насериозно, тогава той общува много леко със света, не му се налага да лъже, да влиза и излиза от образ. Маските са нещо излишно, защото времената са прекалено наситени, за да си позволяваш да носиш толкова много товар върху себе си. Всеки носи отговорност за себе си, за собствената си душа, карма, отношения и връзки с останалите, а всички ние носим отговорност за света, в който живеем. Като се огледаме настрани, виждаме колко много сме се провалили и колко малко любов сме допуснали. Затова написах последната си книга – защото е време да върнем човешкото на човека, да му върнем усещането и вярата за това, че той може да създава реалността с любов, че може да общува, да се среща и разделя с любов. Хората има какво да научат един от друг, това, че сме различни, не ни прави задължително врагове. Нашите различия са покана към другия да споделяш различието си и да обогатяваш и другия, и себе си с тази пълноводна река от енергия, която тече между хората. Трябва да осъзнаем, че всичко е енергия. Убедила съм се, че насила никого не можеш да събудиш, защото всеки се събужда сам. „Когато ходиш сред спящи, казва Юстина от „Пасиансът на архангелите“, гледай да стъпваш тихо“.

По какъв начин изглежда „върхът“ за Вас?

Върхът е днешният ден! Няма вчера, няма утре, днешният ден е върхът! Ако човек живее с мисълта, че катери към върха, пък там трябва да се задържи – това е такъв бич върху психиката, такова самоизтезание! Много отдавна се отказах от амбициите – това са неща, които вълнуват до една определена възраст или до определено ниво на себеосъзнаване и духовност. Оттук нататък всичко това е излишно. Върхът е голямата победа над теб самия, над собствените ти догми и предразсъдъци. Всяко разширяване встрани, всяка крачка в това разширение е върхът! Върхът не е нагоре, а когато разширяваш кръгозора си и способността си да обичаш, приемаш и прощаваш – това са стъпала на любовта. Аз така си представям върха и няма вчерашен, от който да слизаш, или утрешен, към който се катериш. Днешният ден, днешният миг – това е твоят връх!

Бихте ли отправили специално послание към почитателите Ви в Разград?

Няма нещо специално, различно от това, което казвам обикновено. Така завършвам всички мои срещи и хората в сряда ще го чуят – вярвайте, че човек е великолепен, че вие сте великолепни като замисъл и неограничени възможности, които притежавате да създавате красота. Цялата магия на този живот е да обичаме всичко, което сме, всичко, което правим и всеки, когото срещаме. Никой не среща нищо друго и никого другиго от това, което е необходимо за израстване на душата му – дали е добро, или лошо, е втори въпрос. Понякога да срещнеш враг или предател е най-голямото стъпало, което може да изкачиш и да скочиш в пътя си, защото срещата ще те е научила на много неща. Тежките срещи, тези които ни разтърсват и болят, са силно кармични.

Десислава СТЕФАНОВА