От всички улици в квартала нашата беше най-права и най-широка. Тръгваше от опушената кръчма на бай Спиридон Мезгела, протягаше се между двата реда огради, за да се изгуби на поляната, която оформяше началото или края на града.
Малко преди последните къщи, почти в средата на улицата, издигаше корона огромен орех. Кой го беше садил, кога го беше садил – не помнеха и най-възрастните. Надебелял от листа, за нас, децата, той служеше и за скривалище при жмичката, и за сянка през лятото. Единствено по средата на септември отстъпвахме широкия му дънер на жените. Те слагаха до него два продълговати камъка, изваждаха между тях език на запален огън и в един станал отдавна общ казан, завираха буркани с туршия. Нея есен обаче, към която често се връщам, Спиридон Мезгела без малко не провали зимнината на цялата улица. Не се разбра откъде я бе довел, но една вечер сред масите в кръчмата разкърши снага гиздава, макар и недотам млада вече танцьорка. Появи се и местен пенсиониран гайдар, чийто хонорар беше по халба бира на ден. Тоз час мъжете зарязаха традиционното вардене край казана, хвърлиха брадвата, с която биеха цепениците и гърлата им ожадняха за чаша питие. От своя страна жените запретнаха с яд ръкави, сплотиха се в негласно антимъжко сдружение. Така най-неочаквано и съвсем нежелано, сред двете воюващи страни се озовахме ние, децата. Сложихме си по една шапка невидимка и за разлика отпреди, накацвахме колкото си може по-тихо по клоните на ореха. Триехме там очи от тичащия нагоре дим, слушахме как гайдата се опитва да приглася на дайрето на танцьорката, след което през прозореца излизаше хор от доволни гласове: „опа…опа…“.
Така бурканите щяха да се сварят без участието на мъжете, ако един ден, малко преди залез, по издълбаните от дъждовете рани на улицата, не изтрополя каруца. От мястото, на което висях, забелязах впрегнато в нея дребно конче , вървящ до него мустакат селянин. После чак открих седналото на седалката кестеняво и както ми се стори, слабовато в лицето и снагата момиче. Селянинът не знаеше, че влиза в бойно поле, рече като наближи „ха добър ви вечер“ и взе да отпуска хамута на кончето. Додето майките ни отворят уста за отговор, той отметна покривалото на каруцата, показаха се там няколко щайги с ябълки. Хвърлихме си шапките невидимки, заслизахме един подир друг на земята.
– Хубава реколта стана тая година! – каза тогава дошлият, а очите му обходиха засмяно всички подред. – Прибрахме за зимата що прибрахме, та викам: я да продам малко.
Онова, което беше в кръчмата, неочаквано се спъна и за минута или две замълча. Буля Христовица, която тази вечер изпълняваше длъжността „дежурен наблюдател“, изтича до полуотворената ѝ врата и като се върна, обади, че нещата са наред. Мръсницата си почивала заедно с дайрето, мъжете бистрели политиката и дори не я поглеждали. Това спря подготвените клетви на жените, сърдитостта по лицата им избледня.
А селянинът отново каза:
– Хубави са ябълките, хубави! То дето се вика, не е толкоз до парите, ама що, мисля си, да гният в зимника. Много плод се народи, много нещо…Пък и съседът като завикал: „Вземи и от моите, пък и Марето със себе си вземи до града…“
– Че не е ли твое момичето? – попитаха като една тогава жените и лека полека любопитството им взе да пристъпва към селянина, каруцата и седналото там девойче. Невидими оттук, дайрето и гайдата издуха като балон кръчмата, зарязали явно политиката, мъжете прибавиха своето „опа…опа…“. Погледнала с половин око натам, буля Христовица изпусна от името на всички едно „Чумата да ви тръшне“, като този път краката ѝ дори не се сетиха, че са част от дежурния наблюдател. Отиде до каруцата, сама огледа ябълките.
– То – все тъй притеснено поде пак селянинът, – и на съседът са добри плодовете. Трайни са. Вземи, вика, тъкмо да поразходиш Марето…Хубавелка ни е то инак, послушно, ама все боледува, от село навън не е излизало…
И други от жените пристъпиха към плодовете. Едри и червени бяха ябълките, ни натъртено, ни изгнило имаше по тях. Редно беше обаче да се поразровят отдолу и минути наред няколко ръце правеха само това. Нещо, което накара буля Христовица окончателно да пренебрегне дежурството си, да облегне гърди на каруцата и замилва с ръка стоящото там момиче. Почувствало се от това свободно, дайрето рече на гайдата „ха сега“ и улицата почна да оглушава от двата си края. Казанът вреше над силния огън, димът задуши короната на ореха, свали долу и малкото останали в нея малчугани. Наредихме се всички от едната страна на каруцата уж заради ябълките, докато очите ни залепнаха на момичето. Две женски ръце още погалиха косите му, смениха ги нови две. Бръкнах тогава в пазвата си, подадох му извадени оттам шепа набрани орехи.
– Вземи! – промълвих смутено повече от него. – Пресни са. Вземи.
Всъщност орехите изглеждаха още зелени, неразпукали както трябва кожуха си. Но дори и такива, ядките вътре бяха добри, сочни, затова и времето на варенето на туршиите, беше и време за тяхното обиране. Тази операция се ръководеше от бабите ни – в тези дни те ни обуваха панталони с дълбоки джобове, а ризите ни запасваха тъй, че пазвите им заприличваха на същински чували. След което всеки един от нас тичаше към ореха носещ на дупето си по една бабина плесница със заръката: „И да не се връщаш без орехи!“
– Вземи, де! – настоях още по-упорито и почти наврях отворената си шепа в лицето му. Това явно му хареса, защото взе орехите, а очите му се засмяха с благодарност. Усетих как иска да ми каже нещо и сигурно щеше да го стори, ако едно безпомощно притеснение не спря думите на самите ѝ устни. Озърнах се неловко и забелязах как селянинът бе извил глава и внимателно ме следеше. Първата ми мисъл бе да избягам, щях и да го направя, ако неочаквано момичето не бе доближило длан до рамото ми.
– Здравей, момче! – извика ми тогава селянинът и разсипа наоколо добродушен смях. – Как си, момче? Как си?
По традиция, нашата улица раждаше предимно момчета. Десетина недорасли кавалери сумтяха сега завистливо зад гърба ми, издули с юмруци джобовете си, подстригани ниско до един. През това време майките ни притичваха всяка до своята си къща, носеха чанти за ябълките. Задрънча обесен на един клон кантар, тръгнаха през таса му по-малки и по-големи купчини плодове. Улисани в търговията, отначало никой не забеляза как момичето скочи на земята и търколи в краката си шепата орехи. Беше обуто в гуменки и колкото да удряше с пета по тях, хлъзгавата им обвивка бягаше по прахоляка, криеше се из тревата край оградите. Взех един камък, подложих отдолу друг и прасс-прасс – счупих ги набързо. Момичето отдели ядките, забелязах как за втори път се засмя щастливо пъстротата на очите му. Погледнах кавалерите зад нас – бяха ни обърнали сърдито гръб и един по един започнаха да увисват отново под върха на дървото. Селянинът все тъй пъргаво играеше с мерките на кантара и зашетали около него, жените сякаш забравиха поредното си поражение от войната с бай Спиридоновата кръчма. Разтваряха устата на чантите си, пускаха вътре ябълките, пускаха и по една добра дума за вида им. Сред всичко това се обаждаше гласът на мустакатия селянин, за пореден път обяснявайки доволно:
– Защо да гният, думам си, в зимника. Да ядат децата, да растат…Пет кила ли искаш, булка? Готово!
Така, докато отново отклони погледа си и отново го спря върху мен. Още една шепа орехи бяха отишли в устата на момичето и освен очите му, се беше засмяло открай до край и лицето му. Селянинът изглежда видя това и като ме повика с десница по близо до него, рече ми високо:
– Как си, момче, как си? Е тази голямата ябълка е за тебе, ама ще ми изпееш една песен. Бива ли?
– Бива я! – отвърна вместо мен майка ми и побърза да прибере ябълката. Улицата застина в любопитно очакване и без да му мисля много, надух гърло с един научен в училище куплет .
– Пфу, машала! – цял ухилен каза селянинът, а майка ми, която минаваше за добра певица, закърши ръце като след станала беля:
– Ох, божке, той песен ти иска човека бе! Спри!.. Ей на, и бурканите взеха да се пукат!…Тичайте, мари!…
Бурканите бяха на Сийка Топалката и като се тюхна шумно, тя се хвърли да спасява туй, което все още беше останало. Че туршиите се бяха преварили, стана ясно на всички, но в бързината Топалката забрави, че казанът е горещ и едва не ощави ръцете си. Спусна се и мъжът, запомага. Никой не чу как от бай Спиридоновата кръчма изскочи тумкането на дайрето, повъртя се самотно наоколо, след което отлетя накъде през клоните на ореха. Десетината накацали там момчурляци зашаваха нещо в заговор, секунда след това почнаха да ме замерят със закачки:
– Хей, певеца! – викаха едните – Я подкарай пак някоя…
Докато другите добавяха, че е по-добре да пропея, когато сложат в казана нашите буркани. Което пък накара предните пак да завикат:
– Почвай де…Ало, певеца…Хайде…Ла-ла-ла….
Тъкмо да им отвърна с един камък и нещо топло легна спиращо на рамото ми. Обърнах се, този път момичето бе сложило там дланта си и за втори път видях как притеснението размърда безгласно устните му. Пресегна се после, подаде ми няколко неголеми ябълки. Тъй както си бях наумил, замахнах и изпратих една вместо камъка в клоните. Изглежда някой я хвана, защото се чу оттам смях, лакомо хрупане. Хвърлих втора, после още една…Момчурляците заръмжаха настървено, но това, което единствено чух добре, бе звънливият смях на момичето. Посочи ми една от пълните в каруцата щайги, свалихме я и двамата най-старателно я изпразнихме в шумящите над главите ни листа. Не разбрахме кога ни бяха забелязали, но жените замръзнаха изумени по местата си и само една от тях, явно майка ми, уплашено простена: „Оле-ле…“ Ако в този момент селянинът не се беше обадил, сигурно щеше да се втурни към мен със заплашителни юмруци. Но селянинът се обади и каза:
– Здравей, момче! – и гласът му излъчваше такова спокойствие, че не само майка ми, а всички жени размразиха снагите си и отпуснаха надолу ръце. Щото селянинът пак каза:
– Я, момче, я иди вземи една торба, че да ти я напълня. От най-червените ще ти дам…! Ха де! Тичай!
Минута след това той прибра кантара, почна да запряга кончето. Едва сега видяхме, че слънцето е паднало зад поляната и по улицата боязливо почва да пълзи вечерният сумрак. Не чухме коя от майките ни първа се досети да го попита, но когато мъжът спомена от кое село е, всички ахнаха, защото дотам имаше двадесетина километра и с това крантаво конче я стигне до полунощ, я не. Няколко опушени глави се събраха до езика на огъня, поумуваха малко, подир което буля Христовица му рече:
– Ти, човече, ще останеш да пренощуваш тука! Я що врати сме. Къде с това дете? Хайде у нас!
След тези думи женското сдружение без малко не загуби единството си. Всяка една заобяснява, че нейната къща е най-удобна и с най-много стаи, затова този пътник… Намесиха се и някои от момчурляците, задърпаха в четири посоки момичето. Селянинът загуби ума и дума, заотстъпва смутено назад.
– Бре хора…Бре хора…– повтаряше само и незнайно защо разперваше големите си ръце – Чакайте бре, хора! Е де е то! Близичко е…Чакайте!
Олелията стигна върха на ореха, търколи се по наклона на улицата и без малко не събори кръчмата на бай Спиридон. Дайрето там млъкна, мъжете излязоха войнствено и застанаха в светлината на огъня. Огледаха навъсено каруцата, огледаха отгоре до долу стопанина ѝ.
– Кой си ти бе?! – попитаха сетне и оня се спусна да обяснява откъде е, каква реколта набрали и как съседът поръчал да разведе малко щерка му, защото тя… Жените обаче прескочиха всичко това и набързо разправиха колко хубави ябълки донесъл, колко евтино им ги дал и как като истински мъж помогнал да свалят казана. Само че по тъмно не бива да тръгва на път. С болнаво дете е. Стаи много, къщите на по два, на по три етажа… Но селянинът беше запрегнал вече кончето и дума не даваше да се чуе за оставане. Замахна с камшика и след хлопащата каруца тръгнахме за изпроводяк ние, децата. Едно подир едно, наредени в колона от двете ѝ страни. Бъркахме в пазвите си, вадехме шепи орехи и тихо пълнехме с тях скута на момичето. Останала зад нас, брадвата заби мъжки по цепениците, разсипа се доволно женски смях…
След два дни туршиите бяха сварени. Месец подир това бай Спиридон уволни танцьорката, спря хонорара на гайдаржията и затвори кръчмата. На следващото лято отсякоха ореха, асфалтираха улицата. От онази есен ми остана само споменът, все по-често и по-често навестяващ ме. Тогава обувам късите си панталони и почвам да се качвам и слизам по хлъзгавите клони на стария орех. И ми се иска да дойде отнякъде някой засмян човек и добродушно ми рече:
– Здравей, момче! Как си?
