На 30 септември художникът Еленко Петков навърши 71 години. Само преди броени дни обаче бе отбелязан миналогодишният му юбилей насред артистичното пространство на Отдел „Изкуство“ в Регионалната библиотека. Събраха се приятели и колеги по четка, за да съпреживеят посланията на неговите платна в изложбата „Картини от бъдещето“.
Това бе и поводът художникът да ни покани в дома си, където заговорихме не за идните дни, а върнахме лентата назад. Поговорихме и за истинските ценности в живота, през който Еленко върви по пътя на духовното израстване.
Посрещна ни с 10-годишния котарак Пират, с когото делят житейските радости и несгоди. Еленко не е художник, когото ще чуете да се самопровъзгласява за най-великия и недостижим макар убеждението, че в него живее прероденият Караваджо. Тъкмо обратното. За творческите си постижения през годините казва, че не търси признание. Не и от хората на днешното време. Убеден е, че ще получи уважение едва след заника на земния си път. „Не се натискам. Мен не ме вълнува вашата оценка!“, отговаря на въпросите защо отсъства от публичното пространство и защо негови изложби не се организират по-често. Под достойнството му е да се хвали публично. Но иска да бъде запомнен точно със своите картини, които да останат във времето. И с доброто, което е сторил някому. „Всеки човек трябва да остави нещо за идните поколения, но не кола и къща, а нещо, което ще бъде от полза. В обратен случай, направо си изгубил времето тук и сега!“, разсъждава Еленко Петков. И с раздразнение насочва вниманието към творци с по-голямо самочувствие, отколкото способности. „За да видиш нещо, трябва да имаш очи и вътрешно усещане“, казва художникът. И подчертава вярата си, че е достатъчно човек да бъде добър, а доброто се възнаграждава десетократно.
Еленко произхожда от многодетно семейство и в техния случай главата на семейството е трябвало да изхранва 7 детски гърла. Когато идва времето той да кандидатства в Художествената академия, се принуждава да се труди в столичния ТЕЦ. Работата му осигурява и прехрана, и софийско жителство, и жилище, чиято таванска стая по-късно превръща в свое ателие. В централата работи в продължение на шест години, само нощни смени след лекциите. Здравето му се влошава от адския шум на турбините, вибрациите и миризмата на масло.
В желаната специалност „Живопис“ е приет от първия път, пръв в списъка, с четири шестици и на четирите изпита. Но завидното постижение не идва лесно. За 6 места в специалността кандидатствали близо 300 души от цялата страна, включително усърдно подготвени от частни учители. На първия изпит, който продължил 4 дни по 4 часа, Еленко трябвало да рисува глава от натура. Явява се подготвен след усърдни упражнения върху немската анатомия. Пада му се обаче отдалечен макет, който не се вижда достатъчно добре. В същото време творческият процес на кандидатите лично наблюдава големият художник Светлин Русев. След края на третия ден Еленко решава, че творбата му не е достатъчно добра, за да получи пълна шестица и изтрива всичко щрихирано до момента. „Не ми беше лесно, но си казах, че щом се справям с всичко, ще мога да постигна и това да нарисувам всичко отначало само за четири учебни часа“, си спомня творецът. Именно тази му решителност и дарба впечатлили Светлин Русев, който за своя ученик е първият от големите български художници.
Днес Еленко предпочита да дарява своите платна, вместо да ги продава евтино. Миналата година дарил 23 свои картини на Художествена галерия „Проф. Илия Петров“. „Една картина мога да я рисувам и един месец, денонощно – е как ще я продам за 80, 150 или 300 лева? Ами няма да я продам! Предпочитам да я подаря и да остане за идните поколения, да знаят, че съм съществувал на тази земя, в този град! Това е моята мисия!“, развълнувано художникът споделя своята философия с намерението да направи дарение и на врачанската галерия, тъй като е родом от врачанското село Паволче. Иска да създаде и картина голяма колкото стената на стаята му, но сега няма условията за това.
Разсъжденията му преповтарят веруюто му отпреди 14 години, което тогава споделя пред Дулинко Дулев на страниците на „Екип 7“: „Една моя картина предварително на мене ми струва струва 50-60 лева – да я рисувам ли аз за 50-60 лева, или просто да не я рисувам! Видиш ли докъде съм стигнал, да си изчислявам колко ми струват картините! А ти ще ми говориш за изкуство!… А някои ще ми викат – Еленко напълни града със свои картини! Техните струват по 800 или 1000 лева, ама те си имат и заплатите, и имат право да са по-кадърни от мен! Еленко няма пари, ще продава евтино, за да върже двата края…“
А как ги свързва днес, отговаря с усмивка: „Как живея? В разкош! Имам си всичко – даже и котак имам!“ „Имането“ му се състои от телевизор, котлон, хладилник, два стола и легло. В същия апартамент твори своите картини, докато се ядосва, че държавата го е лишила от ателие, а сега е принуден да диша отровните изпарения от боите.„Нали Общината много е загрижена? Не! На общинарите въобще не им пука за хората на изкуството!“, не пести критиките си художникът. И с още по-голямо разочарование припомня времената, когато Разград е притежавал изложбен салон, чийто надпис още стои /мястото е отдел „Изкуство“, срещу ресторант „Енджой“/. „Имаше къща на художниците, превърнаха я в кръчма! Какъв град! По селата има читалища, правил съм изложба в Попово насред прекрасни условия!“, продължава да се гневи Еленко. Поводите за яд не спират дотук – макар да живее в Разград от 1981 година, никога не е получил покана да участва в пленер с други разградски творци.
А нишката, която обвързва живота му с Разград, всъщност е любовна. Докато още работи в софийския ТЕЦ, се запознава с тогавашната си съпруга. Заедно се местят в лудогорския град, за чието първо впечатление си спомня: „Като видях този град за първи път и косата ми се изправи! Тук няма да ми вървят нещата, си казах. Той е малък колкото моето село“.
Последвалите лични драми и последното влошаване на здравословното му състояние изживява сам, далеч от близки и роднини. Но със своето призвание – да твори картини и както казва „Да ги гледат хората – дори когато много от тях няма да ги има, платната ще останат!“. Затова го оставихме да следва своя предопределен път, а до вратата вече го чакаха рамкирани три платна.
Десислава СТЕФАНОВА
