Днес е денят на 100-годишнината на нашия дядо и баща на баща ми. Събираме се рода да го почетем. Той си остана да живее там в малкото четириетажно блокче с два входа в крайното кварталче на входа на града. Навремето на това място е била къщата на прадядо, който е роден в нея, а тя е била на неговия дядо. Било хан, а те ханджии. През 1957 година моите родители, заедно с дядо, построиха нова къща пред старата. Между двете къщи имаше голямо дърво. След като пораснах, съм играл из клоните на това дърво, после отлетях да уча в други градове и така се завъртя животът ми, далеч от родната къща. После се върнах и установих недалеч от родното място в съседен жилищен блок.
През 1982 година събориха къщите и построиха малко четириетажно блокче с два входа на мястото им. В междублоковото пространство бе останало дървото, непокътнато и остаряващо като дядо. Под кичестата и величествена корона на дървото имаше беседка с маси и пейки. Малко настрани от него шаренееше детска площадка, която се пълнеше с малчугани и млади майки. Светът се бе променил откакто дядо се е родил през 1916 година. Бяхме навлезли в първите месеци на 2016 година и наближавахме краят на април – рождената дата на дядо. Снегът се бе стопил, а природата набъбваше и пращеше по всички свои шевове. Соковете бушуваха и кипяха в жилите на дърветата и тревите. Надигаше се зелена вълна и обземаше неусетно света.
Направихме рождения ден на дядо скромно с много пожелания и малки подаръци. Събрахме се по обед в апартаментчето на първия етаж, почерпихме се за здравето на рожденика, снимахме се. После излязохме в беседката на слънчице, разговаряхме и похапвахме плодове и сладки под дървото. Около нас и нашите деца подскачаха внуците, а ние бяхме внуци на дядо. Смяхме се и си разказвахме случки и истории от минали времена свързани с родовата история. Дойдоха даже журналисти от местния вестник и записаха кратко интервю със столетника. Той говори за времето преди войната, за войната, в която участвал в Сърбия, и за годините на текезесето.
– Имаше война – казваше дядо, – но тя свърши и си отиде. После правихме ТКЗС, родиха се предприятия, заводи и те си отидоха. После дойдоха години на отворени пътища извън страната. По тях заминаха много хора. Ето, например Генко, внукът на моя братовчед дядо Геньо и баба Цана, замина точно на 10 ноември 1989 година в Канада и не се върна вече.
Дървото над нас шумеше от пролетния ветрец и птици се боричкаха и пърхаха из зеленото пространство. Тогава дядо се сети за дървото.
– То е посадено когато съм се родил – каза той. – Връстници сме. Върнал се тати от Тутраканската битка в късната есен на 1916 година. Бил заедно с полковник Антон Дяков, когато го убили край Добрич. Разпуснали 19-ти полк за седмица да си видят роднините. Дошъл си през една тъмна нощ и не излизал от къщи много дни. Тъкмо и аз съм се бил появил вече на белия свят. Но година преди това, докато 19-ти пехотен Разградски полк бил на изчаквателна позиция в село Топчии, преди да тръгне за Тутракан, дядо се връщал в Разград няколко пъти да види жена си, така се случило и моето зачеване. Връстник съм на Тутраканската битка. После в едно много ранно утро тати посадил дърво в моя чест пред къщата и пак заминал на война. Този път през октомври 1917 година бил изпратен на Македонския фронт заедно с капитан Христо Бърдаров.
Дядо спираше да говори и гледаше в пространството, сякаш виждаше картините на своите разкази. После продължаваше:
– Преди да тръгне, казал на мама, че това, което оставя, ще живее сто години. Но не уточнил детето ли, дървото ли? Заклел майка ми, че ако се наложи да бяга с мен, да изкорени дървото. В корените била скрита тайната на дълголетието. Накарал я да го повтори три пъти: Тайната, тайната, тайната… От това щяло да зависи оцеляването ни. Целунал ни, заминал и никога не се върнал вече. Оставил костите си в Мокра планини край Охрид след героична битка през октомври 1917 година.
Така говореше дядо и се смееше като показваше ту дървото, ту себе си.
– Слава богу и двамата с дървото сме на крак все още. Добре, че не се залежах, че да съм в тежест на близките си. Откакто се помня, все това дърво виждам. Понеже сме на края на града, но на главната улица, на входа на Разград, покрай нас с дървото през 1941 година минаха немците, през 1944-та руснаците. През март 1945 година покрай нас мина военна колона войници и военен камион, пълен с подсъдими. Караха ги от Русе в читалището в Разград да ги съди народният съд. През 1959-та дойде цирк „Буш“. През 1962 година мина огромен препариран кит, поставен на камион върху прицеп. Чудо невиждано. Казваше се Голиат. През 1965 година минаха космонавтите Павел Беляев и Алексей Леонов. През 1968-ма мина огромна колона, дълга километри бронирани коли и танкове на път през за Русе и Дунав мост, а оттам за Чехия. През годините от 1975-та до 1985-та лятно време оттук минаваха върволици коли с чехи, поляци, унгарци, немци за Варна и Златни пясъци, идващи пак от Дунав мост. Често спираха да пият вода или до тоалетна вкъщи. Някои оставаха да преспят у дома. През 1989 година оттук си заминаха нашите съграждани и добри комшии турците в така наречената Голяма екскурзия. След 1990-та също оттук заминаха много мъже, жени и деца, пръснаха се по света и не се върнаха. Наскоро, преди десетина дни, обратно по същия път покрай нас минаха военни камиони и бронирани коли на НАТО, идващи от Румъния и Русе, носещи се на изток към морето. Двамата с дървото видяхме много неща, въпреки че стоим на едно място. Така сме свикнали, че не можем един без друг. Разбираш ли! Дървото стои и аз стоя. Може би трябва да има в живота и такива, дето стоят на едно място, за да се върти светът около тях…
Така се шегуваше. Всички се смеехме с неговото дърво. Мина рожденият ден и всеки пое по пътя си. Ние на работа, децата и внуците заминаха, кой в големите градове, кой в чужбина. Аз по стечение на съдбата останах да живея наблизо до дървото и дядо в съседния блок. Наглеждах го. Баща ми беше починал преди години.
Един ден служебният ми телефон звънна и ме уведомиха, че е станал инцидент. Както си седял дядо пред блока на пейката в беседката под голямото дърво, към 10 часа сутринта се счупил огромен клон и паднал. За нещастие го ударил по главата. Така си останал, с премазана глава под дървото. Съседите го внесли в апартамента. Отидох бързо на място и повикахме лекар. Докато се суетяхме около пострадалия и разпитвахме за случилото се, чухме шум на резачка. Бяха от Гражданска защита от службата за „Аварии и бедствия”. За около час отрязаха цялото дърво, за да не стане инцидент с децата от детската площадка. Така за един ден от тоя свят си заминаха дядо и дървото, заедно като близнаци дошли едновременно и заминали едновременно.
След като погребахме дядо, късно вечерта седнах на пейката на последното му земно място приживе, преди да отиде на небето. Седях така дълго време. Беше тъмно и тихо. Заваля дъжд, кротък и трополящ, но студен, сякаш тъжеше и разказваше за минали времена и животи. По едно време нещо проблесна отразено на уличната лампа. Станах, приближих и разрових с крак мястото на натрошените корени. Лъсна златна паричка. Развълнувано се огледах. Нямаше хора наоколо. Наведох се. Внимателно разчистих с ръце и извадих от разбутаното и изтърбушено коренище малко гърненце. Капачето му беше счупено на две, а то пълно с пръст. Занесох го в апартамента на дядо. Изсипах съдържането на масата върху стар вестник. Измежду бучките пръст блеснаха жълтици. Умих ги и ги преброих. Заедно с тая, дето намерих до счупеното капаче, бяха общо 12.
Седнах и се замислих. Сетих се за думите на дядо, които е разказвал като спомен за своя баща „че посадил дървото, когато се е родил синът му и че в корените била скрита тайната на дълголетието…“. Сега прозрях тази тайна. Прадядо ми е оставил скрити пари, за да могат прабаба с дядо ми да избягат и да имат средства за препитание при извънредни ситуации. Времената били такива – на войни и бежански вълни. От това щяло да зависи оцеляването им. Сега вече ги нямаше дядо и дървото. Бяха останали шепа жълтици.
Казах си: „Всеки трябва да има една тайна и една надежда за оцеляване. Дали дърво, дали жълтици или нещо друго…“. Замислих се как ли бих постъпил след този житейски урок. Моята тайна каква е? Времената са други вече. Светът е отворен за всички и за всичко. Човечеството е отправило поглед към космоса. Живее във виртуалния свят на интернет. С какво да заменя „моето дърво“ или „моите жълтици“. Всеки трябва да има личен проект за бъдещето.
От древни времена съхранението на родовите истории е задължително за хората. Не се правело само заради възпитателното значение върху идните поколения. Този процес сближавал и укрепвал семействата. Възраждал семейните ценности и съхранявал народа като народ. Знанията за предците ни и техните съдби отговарят на съвременните въпроси на семейството: начин на живот, здраве, традиции, взаимоотношения. На нас потомците, успехите и пораженията по родовата линия назад във времето ни влияят подсъзнателно. Това помага, по интуитивен път да преценяваме и вземаме решения в настоящето. Днес светът се промени. Утре вече няма да е същият. Реших да задържа жълтиците като спомен. Дали световното Дърво на новото време не е интернет, а жълтиците – уменията и талантите на човек да покорява нови и нови светове. Но и човек, който заравя, скрива и оставя залог като тайна за бъдещето и идните поколения. Накрая да е готов винаги да се завърне при корените. Поучителна история. А какво е човек? Думата е съставена от два корена: „чело“, сиреч мислещо същество, венец на природата, и „век“ – сто години.
