Преди две години по лавиците в книжарниците се появи едно ново заглавие, което привлече вниманието на четящите, а и на оценяващите литературните достойнства. Става въпрос за „Делфийската рокля“ с автор разградчанката Димана Симеонова. В края на същата година представихме художествения ѝ дебют, който бе последван от редица литературни награди, сред които Националното признание на името на Йордан Радичков и номинация за „Перото“, както и хвалебствени анотации. Димана вече представи първото си заглавие в проза в София и Благоевград. „Рано или късно човек се връща у дома. Най-накрая моята рокля стигна до моя град“, се обръща в своята покана към четящата разградска публика писателката.
А тя, освен да нижи думите с нюха на увлекателен разказвач, се занимава и с банково дело. Младата жена е родена в Разград, завършва Техническия университет в столицата и днес развива успешна кариера във финансовата сфера. През 2019 година е сред дипломантите по творческо писане в курса по проза на Творческа Академия „Заешка Дупка“ с лектори Здравка Евтимова и Владимир Зарев.
За синтеза между творчество и прагматизъм преди две години Димана сподели пред „Екип 7“: „В никакъв случай не мога да кажа, че съм успешна, в която и да е от двете сфери. Може би точно на това ме научи литературата и писането – стремежът към успеха е напълно безсмислен, защото чувството на успех не е спирка, а безкраен път на часове и години разочарования само заради няколко мига успех някъде там, на някой измислен връх. Щастието няма нищо общо с успеха, то е в малките неща всеки ден. За съжаление, често високите етажи на изкуството се сблъскват с мазето на битовизма и човек трябва да направи компромис. Така и аз се опитвам да живея някъде на средния етаж на блока и през деня да си плащам квартирата и сметките, а вечерта да пиша“.
Какво обаче представлява Делфийската рокля, дало името на книгата на Димана Симеонова? Произведението на гениалния испански дизайнер Мариано Фортуни обикаля света на модата вече повече от един век насам. Фино плисираната рокля от коприна, за която се предполага, че се шие на ръка, е вдъхновена от Древна Елада и се е произвеждала от Фортуни между 1907 и 1949 година. „Делфийската рокля“ е вдъхновение за дамите, а и за модните дизайнери. Дори има своя специална зала в Мадрид. Елегантната и удобна дреха е символ на женствеността и до ден днешен пази тайната на своя създател. Вече над сто години е повече от актуална и модерна със своите мъниста от муранско стъкло. Превърнала се е в образ, надхвърлящ измерението на модата и напускащ ареалиите на тривиалното значение на „модерно“, за да се пренесе на територията на вечното и изконно въжделение към непреходност.
„Авторката прави умела дисекция на женската душа, започвайки не откъде да е, а от роклята – втората кожа на жената. Както Ева свлича змийската кожа от себе си, така Димана Симеонова съблича тайна след тайна, издърпва шевовете на миналото и прекроява реалността, докато накрая не остане жената, като най-голямото произведение на изкуството. В книгата някои ще срещнат много различни жени, други – само една, но всички разкази напомнят, че жената облича роклята, а не роклята – жената“, пише Рене Карабаш в своята анотация.
А самата Димана Симеонова разказа повече за вдъхновението си от темата: „Още когато взех решението да напиша сборник с разкази, исках между тях да има връзка, която да придаде цялост на книгата. Дълго време търсих онзи спояващ елемент, който да казва: „Да, аз съм напълно самостоятелен разказ, но в същото време съм неразделна част от точно тази книга“. И един ден, съвсем случайно, попаднах в интернет на статия за Делфийската рокля. Веднага разбрах, че роклята ще е символът, който ще присъства във всеки един от разказите ми, а „Делфийската рокля“ ще е заглавието. Метафората между „роклята“ и „жената“ беше толкова силна и красива, че тези две думи се оказаха достатъчни да издържат тежестта на цяла книга върху крехките си рамене“.
В следващите редове следва допълнението към артистичния път на писателката две години по-късно и в навечерието на първата ѝ среща с разградчани в ролята вече на оценен писател.
Две години след отпечатването на „Делфийската рокля“ дойде време за официалното ѝ представяне в Разград. Какъв път изминахте оттогава – и книгата, и Вие като автор?
Определено книгата измина много по-дълъг път от мен за този период…хаха. През април миналата година „Делфийската рокля“ спечели съпътстваща награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“. През октомври спечели първа награда за дебютна книга с разкази на Националния литературен конкурс „Йордан Радичков“. А малко след това един от разказите в нея спечели първа награда за най-добър публикуван разказ на Националния конкурс „Рашко Сугарев“. Та, ако на 31 декември книгата можеше да направи равносметка за изминалата си година, то би я определила като много успешна такава.
Защо избрахте именно сегашния момент за премиера у дома?
Не го избрах умишлено, просто бе щастливо стечение на обстоятелствата. Прибирам се в Разград за предстоящите великденски празници, в същото време Регионалната библиотека „Проф. Боян Пенев“ имаше свободна дата в културния си календар и така успяхме да вмъкнем и „Делфийската рокля” в него, за което съм им благодарна. А пък датата съвсем случайно съвпадна и с рождения ми ден. Как да не реши човек, че точно това е най-подходящият момент за представянето на книгата – в деня, когато съм родена… в града, в който съм родена. Понякога правилният момент идва сам, стига да имаме търпението да го изчакаме.
За първи път ще се срещнете с местната четяща публика в ролята си на автор. В тази връзка, този път с какви емоции ще поемете към родния Разград?
Точно това си мислех тези дни – че най-вероятно ще видя много познати лица на представянето, което само по себе си означава, че трябва да ми е много по-спокойно, отколкото при представянията пред непозната публика. Но всъщност съм по-притеснена, защото почти всички от тези хора ме познават само като дете, но не и като възрастен човек, тъй като не живея в града от завършването на гимназията. Това означава, че това ще е първата ми среща с тях като зрял човек, което само по себе си е доста плашещо.
Някога хрумвало ли Ви е, че един ден ще се върнете вкъщи, за да изгреете на литературната сцена и в какво се изразява за Вас това ново амплоа?
Разбира се, рано или късно всеки се завръща у дома. Ако трябва да съм честна, все още не смятам, че „съм изгряла на литературната сцена“. Все пак за момента имам само една издадена книга. Ако погледнем литературната статистика, на година излизат стотици нови първи български книги, но колко от авторите успяват да издадат втора, трета книга, да се превърнат в добре познато литературно име? Ето, напълно възможно е, ако сега влезете в някоя книжарница в който и да е град и споменете заглавието на книгата или моето име, служителят в книжарницата да не се сети. И това е съвсем нормално, защото пазарът е пренаситен с нова литература и трудно може да се пресее това, което си заслужава. И тук идва отговорността на автора да продължи творческия си път по най-добрия начин, на който е способен. И чак тогава може да се надява, че ще изгрее на литературната сцена.
При предишния ни разговор загатнахте, че работите по следващото си, по-обемно, произведение – роман. Докъде стигна разработването на този творчески проект?
Страхувах се от този въпрос. Но това е чудесен урок как човек трябва много да внимава какво казва. Все още работя по книгата, за която съм споменала преди две години, но очевидно не се движа с темпото, което искам. Така че този път няма да казвам нищо повече за това какви са амбициите ми и дали съм си поставила някакви крайни срокове. Просто трябва повече отдаденост и целенасоченост, въпреки романтичната представа, че писането е само въпрос на вдъхновение.
Десислава СТЕФАНОВА
