Вече почти няма семейство или член от фамилията, които не са живели и работили, било и за кратко, извън пределите на родината ни.
Начало като всяко начало… Макар да живееш или работиш с познати, новият старт предлага редица трудности. Копнееш за дома, за семейството, приятелите, които битовите затруднения принудително са отдалечили. В такива моменти започваш да търсиш най-близките до сърцето ти хора. Първо им пишеш, за да провериш дали имат време за теб. В първите месеци намират такова, макар и ограничено. Понякога „драскаш“ през сълзи, че си добре, че работата ти харесва и всичко с теб и със семейството ти е наред, за да не ги разстройваш.
Далеч от дома хората стават по-чувствителни, към родното ги връща дори най-малкото, като стрък цвете и полъха на вятъра. Всяка уличка и сграда, напомняща на родното, кара сърцето да тупти по-бързо.
С течение на времето в чужбина се оформят нови кръгове с приятели, но усилията за по-приятен живот винаги срещат греда, защото нещо винаги няма да достига. Вкусът на храната не е същият, макар приготвен по познат начин. С времето старите приятели спират да пишат, а гласът им остава само спомен. За промените в живота им разбираш от социалните мрежи и като естествен процес се редуцира кръгът от приятели и близки хора.
Още по-трудно е, ако само няколко месеца работиш далеч от дома си. Тогава нямаш време за адаптация и престоят ти се превръща в още по-кошмарен период. Единственото, което те крепи, са мислите за семейство и роден дом. Нерешителността къде ще работиш и живееш те унищожават бавно и мъчително. Разкъсваш се от тревоги по кой път да поемеш – на материалната обезпеченост в самота или на семейното припечелване зад граница.
По-решителните плавно успяват да привикнат към новата реалност, която започва да им харесва. Тогава идва и времето за претегляне – кои са минусите и плюсовете на различния живот. А равносметката води до горчивото заключение, че „хората в моята родина са станали много изнервени, никой вече не помага на никого“.
Мога да потвърдя разпространеното мнение, изхождайки от собствения си житейски опит. След около половин година работа в чужбина се прибрах вкъщи. Още на автогарата една продавачка ми се скара, защото трябваше да стане от стола си, за да отключи катинара на хладилника, за да си взема вода. Докато в Англия никога и никъде не съм срещала подобно отношение. Тук човекът има стойност, без значение какво работи и от каква националност е. Няма да забравя и един случай в болница в България. Топката се прехвърляше от единия кабинет към другия, а като черешка на тортата леличката, която чистеше в коридора, ни се скара. От друга страна, в Англия, дори да не можеш да говориш на английски, намират начин първо да те успокоят. След което, ако нямат на разположение човек, който говори на твоя език, се свързват с преводач по телефона.
Това лято помогнахме на възрастна госпожа да слезе с проходилката си по стъпалата в българска болница. Подчертавам – болнични стъпала!, които правят достъпа до здравни грижи невъзможен. Пациентката, която трепереше от страх да не падне по трудния път, се разплака и позна, че не живеем в България по проявата ни на човешко отношение. За сравнение, в Англия възрастните хора „ги носят на ръце“, те не плащат за транспорт, лекарства и прегледи, дори за очила.
С подобни примери лесно може да се види как по малко, но трайно минусите в държавата ни се множат.
А показателни случки могат да се намерят навсякъде. Детските площадки в Англия, например, са много по-често срещани, отколкото в България. Малчуганите ги пазят, а тийнейджърите не пушат на територията им. На Острова обаче правилата не са само за четене, а действително се спазват.
На този фон всички в България копнеят и чакат момента, в който младите ще се завърнат в родината си. А тя дали е готова да отговори на техните очаквания? Кое младо семейство ще се прибере с децата си в България, за да дава половината си заплата за пелени, а другата половина за мляко? Да не говорим за лекарства, а материалните възможности за покриването на елементарни битови нужди са само повърхността, под която се крият редица други и по-страшни неуредици.
Филиз ЕРДИНЧ
Съгласна съм със описаното за болниците и държанието на хората в България, както и за това колко скъпо е да се отглежда бебе/дете там. Не съм съгласна обаче с това, че площадките в България са малко и че тук тинейджърите не пушат по площадките. България има много повече забавления за деца като това не са само площадки. Винаги има къде да отидеш в почивния си ден и това ще е нещо различно (разбира се отново се опира до средства, но в Англия също не е никак евтино да отидеш на някакво забавление което е най-често ферма с прасета и кокошки). Тинейджърите в Англия са изключително невъзпитани – крещят, пушат, псуват, обличат се и се държат като леки жени още от 12г възраст. Всички сме в чужбина заради по-доброто възнаграждение, но дома ни винаги ще остане България.
Ниските заплати и за да си служител,но нямаш стабилен грьб, изпратиха нашите деца и внуци в чужбина. Горко и е на Р.Б ия,че няма знаещи,можещи,работещи работници и служители.
Много компетентно се изказва авторката , но не и ли е неудобно да пише “българи” , при положение, че тя самата явно не е?
Защо не разкаже колко са компетентни докторите , как за всяка диагноза “взимайте парацетамол”, а по време на прегледа проверяват симптомите в сайта на NHS….. “Относно проявата на човешко отношение “ остава да не се помогне ? За добрите постъпки и дела, човек не се хвали сам! ….
Относно детските площадки , колко и къде са посетени
, за да пишете така категорично. И в двете държави има положителна и отрицателна страна ….
За тинейджърите защо не опише как пушат ел.цигари и трева още от 10-12 годишни , как се държат на улицата, какво поведение имат или авторката не излиза по време на дъжд , защото още не може да се адаптира с климата на Острова?
Защо не разкаже за помощите, който получава в Англия и тогава да се опитва да пише подобни свободни съчинения за 4 клас, втори срок.
Като родата и родното място липсват, прибирайте се, никой не Ви държи на сила там.