Създаден през 1904 година, вече 120 години хор „Железни струни“ към НЧ „Развитие 1869“ утвърждава своя авторитет на един от най-ярките културни институти в Разград. За своите високи постижения в популяризирането на българското певческо изкуство е удостоен с орден „Кирил и Методий“ I-ва степен. Той е лауреат от всички фестивали на любителското хорово изкуство в България. През 1975 г. Получава наградата „Златна Фортуна“ на Втората международна полифонична среща в италианския град Фано. Хорът е носител на редица престижни награди от международните конкурси в град Превеза, Гърция (2001); „Орландо ди Лассо“ в Камерино, Италия (2003); „Антонин Дворжак“ в Прага (2004) и „Музика и море“ в Паралия-Катерини, Гърция (2018).
По повод на 100-годишния юбилей хор „Железни струни“ е удостоен с високото отличие на Българския хоров съюз – Златен плакет. През май 2007 г. Получава наградата на Съюза на българските композитори за интерпретация на ново православно песнопение. На Втория международен хоров фестивал във Велико Търново, проведен през октомври 2008г., хорът е удостоен с наградата на БХС за най-добре представил се български хор. На 24 май 2009 г. Е удостоен с наградата „Никола Икономов“ на Община Разград. През 2010 г. „Железни струни“ получава приза на Съюза на българските композитори за най-добра интерпретация на нова българска творба.
Хорът осъществява успешни гастроли в Русия, Унгария, Германия, Италия, Франция, Белгия, Македония, Гърция, Чехия, Хърватия, Румъния, Черна гора, Турция.
Тази година ръководеният от Вас хор „Железни струни“ отбелязва 120 години от създаването си. Как бихте определили ролята му в културния живот на Разград през този период?
За мен хор „Железни струни“ винаги е бил един от най-сериозните в музикално отношение институти. Той е един от малкото певчески състави, които изповядват и прилагат школуваното пеене. То, за разлика от народното пеене и поп изпълненията, има специфични принципи и закономерности, които се спазват при звукоизвличането.
Значението на хора в културния и обществения живот на Разград винаги е било голямо. В последно време обаче общественият интерес е леко намалял. Хористите, със своята отдаденост и безвъзмездно участие в състава, полагат усилия да се поддържа една 120-годишна традиция. Имаме и публиката и силно се надявам, че за годишнината ще успеем да напълним залата на НЧ „Развитие 1869“, както бе на Коледния концерт.
Като цяло, проблемите в Разград се отразяват и на дейността на хор „Железни струни“. Преди всичко, тук няма детски хорове, нито в училищата, където много малко се пее като цяло. Разград не притежава музикално училище, както е в някои по-големи градове, откъдето могат да дойдат певци. Не че в Разград няма певци, познавам една дузина мъже и жени с музикални качества, които по една или друга причина не са в редиците на хора. Тези, които никога не са се докосвали до този вид изкуство, не знаят какво огромно удовлетворение изпитват хористите, когато покажат изкуството си на сцена. Много важно е, че всеки един певец в хора е и творец. Още по-голямо е значението на ансамбловото музициране, когато всички заедно създават музикалната творба. Не е само любовта към песента причина да са сред редиците на хора, но и огромното удовлетворение от творческия процес.
За голямо съжаление има една празнота, ако не и пропаст между по-възрастното поколение и по-младото. Причината отново е слабо заложеното пеене в училище. Без пеене едва ли един ученик може да научи нещо практически. Творческият процес е забутан в ъгъла! Тенденцията е часовете по музика още повече да се свиват. Накъде тогава отиваме? Всичко това прави нещата трудни, а в един момент могат да станат невъзможни.
Няма желаещи кандидати да поемат и диригентската палка, няма да се намери лесно такъв кадър. Искам достатъчно подготвен диригент, на когото да предам щафетата. Да е мотивирана фигура, подплатена със знания, трябва да е изучавал хорово дирижиране.
По времето на създаването на хор „Железни струни“ е било модно във всяка втора или трета къща в Разград да се пее или свири на даден инструмент. Неслучайно хорът е кръстен с това име. Тогава е било разпространено музицирането на китара и мандолина, които обикновено са били с по-евтините кожени струни. По-здрави и устойчиви обаче са били металните. И за да може хорът да просъществува през годините, създателите решават в името му да заложат нещо стабилно, трайно, устойчиво, което да пребъде през годините. Името обаче е само една фасада. Традицията има голямо значение, но ако ги няма хористите, любовта към песента и отдадеността им, хор няма да има!
Кои моменти и личности трябва да помним, когато говорим за развитието на хора в исторически план?
В творческата биография на хора са вписани завинаги имената на неговия първи диригент Коста Бърнев и диригентите Илия Бърнев, Евстати Димчев, Стефан Вачев, проф. Николай Тонев, Димо Халачев, Светломир Григоров, Димчо Рупчев.
Може би трябва да споменем и някои председатели на хора, като Христо Чехларов – заради усилията му при строежа на Музикалния дом, д-р Каравасилев с диригент Димо Халачев, а от по-ново време – юристите Рая Йончева и Савина Миткова. Внимание заслужават и корепетиторите, сред които Руцка Цолова, която е ученичка на Димитър Ненов, Росица Дачева и др.
Къде се намират днес разградските хористи на картата на музикалното изкуство?
Имаме уважението на наши съмишленици, на хорове от различни градове, оценката на професионалисти и музиканти. Имаме множество покани. Този сезон започна много ударно още през септември с предложение за участие във фестивала в Нови пазар. След това получихме покана за фестивал и празник в Търговище в Международния ден на хоровото изкуство – 11 декември.
На фестивали и конкурси, било в страна и в чужбина, хорът намира своята реализация и усеща признанието на публиката. Затова се стремим веднъж в годината да участваме на международна сцена, като последният в Бодрум миналото лято. През юни имаме желание да участваме на Международния фестивал във Вранов, Словакия.
Някои хорове, за голямо съжаление, престанаха да съществуват по причини, които вече споменах. Интересът е по-малък, а там, където младото поколение не може да се докосне до това изкуство, е много трудно ад обясняваш на по-възрастните кое е привлекателното в това изкуство. Напоследък много се говори за изкуствения интелект, но като че ли хората започват да загърбват творческия процес, част от което е и хоровото пеене.
Благодарни сме, че хорът е към НЧ „Развитие 1869“, което помага за съществуването му. По повод на годишнината имаме обещанието на читалищното настоятелство, че ще бъдат изработени нови униформи на хора. След спечеления от културната институция проект, се обезпечиха ремонтът и укрепването на Музикалния дом. А Разград може да се похвали като единствения град, в който хорът използва сграда с подобен статут.
Вие поемате ръководството на хора преди 29 години. Какво означава за Вас „Железни струни“?
Май се оказва, че аз съм най-дългогодишният диригент на хора. Цялото ми семейство е минало през хор „Железни струни“. Още като съвсем малък, може би съм бил първи или втори клас, баща ми започна да ме води на репетиции. По същото време започнах да посещавам уроци по пиано в Музикалната школа. Баща ми беше дългогодишен хорист, в началото на 60-те години е бил и председател на хора. Майка ми също беше хористка, макар и професионален челист и водач на група в симфоничния оркестър. Брат ми беше хорист, синът ми продължава да бъде такъв, съпругата ми беше хормайстор и хорист. Всички сме преминали през този състав и не мога да съм равнодушен към всичко, което се случва или не се случва по отношение на „Железни струни“. Опитваме се да поддържаме традицията, доколкото позволяват силите и възможностите. Не са, може би, най-добрите години, но в своята история хорът е имал и по-тежки моменти в години на война и пандемия. Не се оплакваме и гледаме напред, стига да сме здрави. Това пожелавам най-много и на хористите.
През какво преминахте заедно, кои успехи белязаха съвместния път?
Най-важните моменти са, когато хорът се явява на конкурс. Една подобна програма изисква здрава подготовка, много отдаденост, лишения, търсенето на свободно време на хористите… Подготовката е трудна и изискванията са по-високи. Разбира се, когато резултатът е добър, например с получаването на сребърните ни медали, си казваме, че трудът ни не е на вятъра и удовлетворението е голямо. Но в изкуството върхове няма! Винаги сме се старали да бъдем на нивото, което Разград и България заслужават.
Ваши композиции изпълняват хорове от цял свят. Имайки подобно признание като композитор, какво ви дава и отнема ръководната роля в хор „Железни струни“?
Покрай други задачи не ми остава достатъчно време за композиция. По-скоро аранжименти, като последния, в който обединих 4 песни на Йосиф Цанков, Патриарха на българското забавна и танцова музика. В Търговище се възприе много добре, за годишнината на хора предстои премиера и в Разград.
Участието ми в хора повече ми е дало нещо, отколкото ми е отнело – като емоция, преживявания, много хубави моменти на репетиции или концерти. Всичко това дава едно огромно удовлетворение от работата. Надявам се, че аз съм му дал всичко, на което съм способен. А до каква степен съм успял да постигна стремежите ни, би трябвало да отговорят публиката и специалисти.
Връщайки лентата назад, има ли място за съжаления?
В някои моменти може да е имало съжаление за пропуснати моменти. С времето тези неща избледняват и остават само позитивните. А един диригент е вечно неудовлетворен. Ако е доволен от всичко, значи има нещо, което не е съвсем наред. Едно е да бъде доволен, съвсем друго е удовлетворението от работата. Напротив, той трябва да бъде много взискателен и когато е убеден в правотата на действията си, може да изисква максималното.
Какви цели стоят пред формацията до края на сезона?
Преди всичко са усилията за подготовка за участие в националната инициатива на Българския хоров съюз „България пее“ през април, 120-годишнината от създаването на хора и участието на Международния хоров фестивал в град Вранов в Словакия през юни. Там ще стъпим за първи път. Нашият хор неизменно взима участие в изданията на „България пее“, независимо дали самостоятелно или с други хорове и без значение дали в Разград или другаде. Желанието ми е да съчетаем националната инициатива с годишнината, за да добие по-голяма гласност и значимост.
За да отбележим годишнината, сме планирали ретроспективна изложба със стари и по-нови фотографии, свързани с историята на хора, а и документи, които съхраняваме в Музикалния дом. Ще поканим гости – наши колеги, приятели. Ще подготвим програма с най-доброто от последните години.
Планирани са и разменни гостувания за съвместни концерти с хора в Горна Оряховица, който тази година чества 130 години.
Какво бъдеще виждате за хор „Железни струни“? Има ли млади певци, които да продължат по пътя на признатите хористи?
Виждам го по-трудно от сега, защото трябва да има приемственост. Хорът трябва да има бъдеще! Не знам след нас какво ще се случи. Аз съм искрено благодарен на певците, които в момента поддържат традицията. Трябва да има наследство и продължители на това дело. Но как да се случат нещата и откъде да дойдат следовници, ми е много трудно да кажа. Не съм голям оптимист, за съжаление.
Има отделни млади певци, най-вече момичета. Най-малкият хорист е ученичка. Има и сравнително млади мъже, но са малко на брой. Нямам възможност за богат избор, много често се налага да постъпват хористи с по-скромни възможности и да полагаме повече усилия, за да могат да се превърнат в добри хористи. А това отнема много време, понякога години.
Част от състава все още е и преподавателката по английски език в Езиковата гимназия Андреа Чайлдс, която преди две години пристигна в Разград от Америка. Тя пее на български, английски, немски, латински. Когато изпълняваме английски песни, винаги се оглеждам в нея като в огледало за корекции.
Десислава СТЕФАНОВА
