Георги Хаджев е роден през 1951 година. В Разград е живял до 1981 година, възпитаник е на техникума „Шандор Петьофи“. Днес живее във Варна, където дълги години се е занимавал с производство на енергийни машини и апарати. Автор е на множество повести, разкази, приказки за деца и възрастни. Публикувал е свои произведения в списанията „Наша родина“, „Пламък“, „Простори“ и във вестник „Екип 7“.
През 2019 година от печат излезе сборникът с негови разкази „Обитателите на кафе Бразилия“, който събира художествено-документални очерци за популярни в близкото минало разградчани. През 2021 година излезе и втората му книга – „Ронсонът“, в която бяха отпечатани разкази, чиито сюжети и персонажи напомнят за познати от близкото минало разградски хора и съдби. През 2022 година издаде сборника с разкази и очерци „Картината“.
Жовакеров стоеше до катара и наблюдаваше евентуалните противници на своя състезател. Първите две срещи минаха нормално, Кольо Културиста ги печелeше с явно превъзходство. Третата се оказа с някакъв малогабаритен младеж и Жовакеров не се сдържа и го потупа по рамо: „Къде си тръгнал бе, малчо, моят ученик направо ще те смачка?! Дребният започна битката със светкавично уширомаваши, минаващо на сантиметър от носа му. Респектиран от бързината му, Културиста отговори с няколко тежки лоукика. За да скъси дистанцията, малчуганът започна да сипe удари в корпуса му. Кольо сви лакти пред себе си, защитавайки ребрата си. Малчуганът дигна високо коляно, хидзата разтвори гарда му и ударът му попадна точно в челюстта – съдията обяви ипон.
– Браво, малчо! Как се казваш? – запита го Жовакера.
– Наско.
– Запомни от мен, ти ще бъдеш новият шампион….
***
– Кой е човекът, с който разговарях? – полюбопитствах аз.
– Това е Георги Жовакеров, притежава малка школа за майстори. Негови ученици са Пламен Зъбеца и Жоро Барута – отговори треньорът ми.
Така станахме приятели с Жовакера. На всяко състезание слушахме само дрезгавия му глас: „Бий го ниско, бедрата му са слаби. Много е тежък, играй от дистанция. Влез му вътре, психика му е лабилна“. Винаги печелех, изпълнявайки указанията му. Веднъж ми предстоеше среща с шампиона Марко Марков. Поисках му съвет как да играя.
– Вдигай ръцете горе, цар е на мавашито. Пунтира лек удар в бедрото, а оттам светкавично нанася удар в главата.
Останал без основното оръжие, Марко загуби срещата.
Веднъж, минавайки през Пловдив, ме викна в хотела. Да си призная, бях много поласкан, искаше да му покажа своето уширомавшаши.
– По-бавно…По-бавно…Завърти го пак, за да мога да го разгадая.
– Не мога – оправдах се аз, – губя равновесие.
– Признавам, това е най-бързият удар, който съм виждал, дори Анди Хук може да ти завиди.
– Нищо не знам за теб, откъде си придобил тези знания?
– Аз съм уличен боец, бия се от младеж. Между другото, тренирал съм бокс и джудо. Специалитетът ми беше ъперкът с права ръка. Никога не започвах битката пръв, изчаквах противникът да ми посегне, правех светкавичен ескиваш и го умервах точно в челюстта. Ударът беше толкова силен, че краката му се отделяха от земята и паркираше по гръб… …Спомням си веднъж в техникума ми устроиха капан, мисля си, че беше голямото междучасие или спортен полуден и училището беше празно. До мен се приближи Гашака: „Жорка, няколко батковци искат да поговорят с теб, чакат на вторият етаж“. Сетих се, че става въпрос за някаква тъпа любовна история, но въпреки всичко отидох. Десетина четвъртокурсници ми преграждаха пътя. Насочих се към най-здравия. Един стокилограмов мъж, стърчащ една глава над мене. Използвах моя удар, оня разпери ръце и се тръшна на земята. Всички останаха като парализирани. Изтичах до първата стая, отворих прозореца и скочих от втория етаж. Пръв го отнесе Гашака, намерих го в тоалетната, с удар в ребрата го наведох и му пъхнах главата в писоара. После ги ловях един след друг, пращайки ги в ортопедията или в стоматологията. Последен хванах инициатора, беше доста подпийнал и се мъчеше да си отключи дворната варта.
– Позна ли ме, Доси? – потупах го по рамото аз.
Погледна ме. Краката му се подкосиха, клекна, стори ми се, че замириса. Така и не го ударих.
– Не се ли страхуваше от отмъщение?
– Бит и нагласен никога не се връщат. А и спазвах бушидото.
– Какво е бушидо?
– Нравствен кодекс на самурая. Никога не удрям паднал противник, даже му помагам да стане. Отупвам го от праха, почиствам му раната. Едва ли не се разделяхме като приятели. И най-важното, никога не оставям зло ненаказано.
– Имаш случай, за който да съжаляваш?
– Имам, за който като си спомня, сърцето още ме боли – Колю Милев.
– Колоездача?
– Да, същият, научих, че свалял гаджето ми, нокаутирах го на шпарца, след време разбрах, че съм сбъркал, поканих го на кафе, за да му се извиня. На скулата имаше грозен белег. Оказа се прекрасен човек, правил ми е безброй услуги…
***
На републиканското в София вече тежах шестдесет и пет килограма. Приближих се до Жовакеров и го запитах:
– Бате Жоро, кога ще стана шампион?
– Днеска – отговори ми той.
Окрилен от думите му, се биех като лъв; печелех среща след среща. На финала играх с Вецислав Духнев, чувствах го как изнемощява, ударите ми влизаха като в масло.
– Врътни го сега, веднага – чух дрезгавият глас.
Пуснах в действие своето уширо, Духнев въобще не реагира, падна като талпа. Така остана приятелството ни. После времената на карате бяха отминали. Аз управлявах охранителна фирма, той имаше малка фабрика. И двамата спазвахме бушидото и нямахме никакви врагове.
Георги ХАДЖЕВ
