Неда Зарева представя новия си роман – „Гласът от светлината“

Неда Зарева е родена в София, от единадесет години живее и работи в Разград. Дъщеря е на писателя Владимир Зарев, внучка на големия български литературовед акад. Пантелей Зарев. Майка е на три момчета.

През 1990 г. завършва немската езикова гимназия в София. После придобива бакалавърска степен по психология, а през 2003 и докторска степен с успешно защитен дисертационен труд на английски език пред международен научен съвет в областта на когнитивната наука.

Непосредствено след това тя решава да смени научното поприще с по-практическа дейност и навлиза в полето на бизнеса. Натрупва повече от 13 години опит на ръководни позиции в сферите на мениджмънта и човешките ресурси в глобални международни компании, като работи основно в три бизнес сектора – търговски, производствен и медиен. Има също над пет години опит като консултант, като основно разработва и внедрява системи за управление на хора, процеси и проекти; прави дизайните и провежда редица практически обучения на мениджъри от висше и средно ръководно ниво.

„За пръв път стъпих в Разград през 2012 година. Дойдох тук по работа, но останах по сърце. Тук срещнах настоящия си съпруг Младен, избрах емоцията пред рациото и реших да остана. До ден-днешен не съжалявам за избора си, въпреки че много мои приятели и роднини все още не могат да се начудят как от София съм се преместила да живея в Разград, при все, че всички „нормални“ хора правят точно обратното! Е, после разбрах, че сериозна вина за това мое решение има и вашата Момина чешма – сякаш умишлено никой не ми каза какво ще ми се случи, ако пия вода от нея“. Така Неда описа пътя, който я е довел до Разград, преди година, когато представихме първия й роман – „Седем гласа от тъмното“.

Неотдавна Неда Зарева издаде втория си роман – „Гласът от светлината“. Официалното му представяне ще е в навечерието на Кръстовден, на 13.09.2023 г. от 18.00 ч. в ХГ „Проф. Илия Петров“ – Разград, организирано от РБ „Проф. Боян Пенев“.

Преди два месеца на бял свят се появи Вашият нов роман „Гласът от светлината“. Каква е връзката му със „Седем гласа от тъмното“?

След множество разговори, лични споделяния и обратна връзка от читатели по отношение на „Седем гласа от тъмното“, у мен се задълбочи идеята, че точно в Тъмното е заложена една много светла страна. Пътят на нашата човешка опитност неминуемо минава през тъмното, защото иначе няма как да разпознаем Светлината. Единственият начин да я усетим и преживеем в нашия дуален човешки свят е като я отграничим от нейната обратна по знак половина. Тъмното и Светлото могат да се проявяват само в своето диалектично единство, подобно на вдишването и издишването. Оттук съвсем естествено бе да се зароди идеята за книга с име „Гласът от светлината“.

Това означава ли, че Светлото и Тъмното са двете страни на една и съща монета?

Напълно! В своя дълбок замисъл те двете са едно и също, защото няма начин да съществуват поотделно. Колкото по-висок е върхът, толкова по-дълбока е долината под него. Долината не е нищо друго освен ситуация, чрез която върхът става възможен. Същото е валидно за Светлото и Тъмното. Аз мисля, че езикът е този, който създава илюзията за разлика, защото използва две различни понятия. Ако Светло и Тъмно се назоваваха само с една дума, щеше да е по-правилно. Щеше да е много по-лесно.

Метафора на какво са тези две понятия в романа?

Те са метафора на двата различни варианта, на различните възможности за себепознание. Също както болката и удоволствието – едното помага да си спомним за себе си, а другото – да забравим себе си.

За какво разказвате в „Гласът от светлината“?

„Гласът от светлината“ отразява началото на 2023 година, пречупено през калейдоскопа на разнолики човешки съдби и войната в Украйна.

Засягат се теми за това дали е постижимо да се живее без самоличност и спомени; възможно ли е да избягаме от себе си и от своето минало; осъществимо ли e да се преоткрием, оглеждайки се в душата на другия; кой е пътят към Светлината – осъзнаването, общуването, религията или вярата?

А за да стигнем до тези отговори се налага да минем през тъмната страна на реалността. Там, между двете крайности, се случва целият наш човешки живот. Там ни очаква уникален дар: способността да виждаме.

Споменахте войната в Украйна. Каква е нейната връзка със Светлото и Тъмното и под каква форма е представена в романа?

Войната в Украйна е представена по много различен начин от този, с който ни облъчват ежедневно всички формални и неформални източници. Умишлено са избегнати всякакви „рационални“ и аналитични разсъждения, свързани с „кой“, „как“, „защо“ и „кога“. Конфликтът е пренесен на съвсем друга плоскост – той е изобразен като съкрушаващо и разкъсващо противоречие в самата човешка душа.

Войната в романа е изразена през емоционалните преживявания на раздвоения отец Владимир, който е духовник с особена съдба. Част от него не може да се примири с това, че православни християни проливат кръвта на православни християни и се чувства отвратен от идеята, че на един и същи Бог служат две „различни“ църкви.

Друга част от него обаче остава съпричастна с лицемерието на църковната институция, която проповядва своите различни интерпретации на Божиите истини и често използва вярата като инструмент за своите невинаги светли цели.

След дълъг и мъчителен вътрешен спор със себе си, отец Владимир не успява да издържи на това противоречие и предприема отчаяни действия. Така, войната в Украйна се превръща в метафора за онзи абсурден душевен конфликт, което убива човека много преди реалната му смърт. Излиза, че истинската смърт е част от живота, а същинският живот е пълен със смърт. Смъртта от страх, от душевно разкъсване и безпътица, обаче, е нечовешка!

Основно послание на предходния Ви роман бе, че единственият път за обединение е любовта, защото само тя се стреми към изглаждане на различията, на противоположностите дори. Любовта и в новата книга ли е централното решение?

И да, и не. Доскоро мислех наивно, че любовта е панацея за всичко, но вече ми се проясни, че не всяка любов е лечебна. По света съществуват тонове разболяваща обич – прекомерна, задушаваща, неосъзната, ненужна…, която води до жестокости, страдания, зависимости. Много тънка е границата между лечебната и разболяващата обич. Тя се състои се в това дали е продиктувана от чужди потребности, или от собствена. Разболяващата обич често идва поради личната нужда за властване и налагане; от желанието да компенсираме свои провали; от нашите чувства за вина; от преживени липси; от потребността някой да е зависим от нас, или просто поради страх от самота… Необходимо е много да внимаваме с любовта! С тази, която получаваме, но и с тази, която даваме. Трябва да се научим да разбираме кога тя идва от високата позиция на Светлината и кога от подмолните ареали на Тъмното.

При настоящите световни събития като войни, глобална рецесия, икономическа криза… не излиза ли все пак, че „Господ е скрил лицето си от нас“?

Господ никога не може да изостави собственото си творение, защото това би противоречало на Неговия изконен замисъл. Усещането за изоставеност в трудни моменти е изцяло наше и то е породено от стремежа да търсим изход от своите сложни житейски ситуации отвън. Така е по-лесно, защото винаги ще се намери някой, който да е отговорен за нещастието ни; все ще можем да посочим виновника за съдбата си и да го натоварим със собствените си отговорности, независимо дали ще го наречем Бог, държава, образование, световна ситуация, хиперинфлация, пандемия, или война. Време е да разберем, че отговорите на всички въпроси, както и решенията на всички проблеми се съдържат в нас, дълбоко в нашето Тъмно. Нашата вътрешна вселена е толкова необятна, колкото външната, но рациото не може да се справи с подобна идея и изпитва ужас от това. То има нуждата да раздробява и дефинира, да рационализира, да работи „на дребно“, да слага необятното в схеми, теореми и аксиоми, да обяснява Цялото някак на парче. Време е да се вгледаме в себе си и сами да се прегърнем, а не да чакаме някой да ни съжали. Време е да намерим нужния кураж в себе си, защото промяната не се случва сама, тя не идва изневиделица, нито става без усилие. Точно през такова осъзнаване преминава основната героиня на романа, Лена.

В началото на книгата пишете, че сте получили вдъхновение от житейската история на разградчанката Анастасия Ролева. Тя ли е прототипа на Лена в романа?

Благодаря Ви за този въпрос, защото ми е задаван често и тук е мястото да го разясня. Вдъхновението няма нищо общо с прототипните образи в един роман. То е свързано с креативния заряд, въодушевлението, ентусиазмът, душевния подем… изобщо с цялата енергия, която е двигателната сила на един творчески процес. За това, в известен смисъл Анастасия Ролева може да се приеме като вдъхновител на моето въображение, фантазия и муза, но тя категорично не е прототип на Лена, нито на който и да е друг герой от книгата. Художествената литература не е идентична с реалността. Тя създава реалност, която е фиктивна. Чрез този фикционален свят, населен с образи и действия, авторът изгражда и се опитва да внуши своите идеи. Точно затова в началото на книгата изрично е казано: „Всички персонажи и събития в романа са измислени.“

Кое е основното послание по отношение на Светлината, което искате да отправите към Вашите читатели?

Светлината влиза отвсякъде, минава през всичко, но не остава никъде! Докосва най-нечистите места, осветлява, прочиства, но самата тя остава неопетнена…

Светлината е една, но тя има много прояви. За да можем да ги възприемем и разберем, трябва да развием съответното зрение за това. Само онзи, който умее да вижда истински, възприема и най-тъмното като Светлина. Само той е способен да чуе единствения глас, който идва от нея!

А може ли изобщо Светлината да има глас?

По природа светлината е надзвукова и затова тя се появява чак след като сме чули своите гласове от Тъмното. Тя идва, за да ни изведе на следващо стъпало; явява се, за да ни покаже, че Пътя дотук е извървян и че е време да се докоснем до Следващото, да потърсим Новото.

Мила МАРИНОВА