ПРОВИНЦИАЛНИЯТ ВЕСТНИК
Той прилича на ламя с раззината паст, която непрекъснато вика: „Дай, дай!“. И колегите дават храна, тоест материали за страниците му след предварително планиране. Тъкмо е готов един брой, ето че пак всичко започва отначало. И така до безкрай.
Мислила съм, че журналистите приличат на гребци от старинните галери, които безспирно работят с веслата и пътуват в океана на живота. Само че вместо нозете във вериги на гребците, които са приковани на едно място, те трябва да имат бързи крака, остър ум и неуморно сърце. И, разбира се, още едно нещо, казано с народната дума подадине, или иначе казано, дарба или талант да пишат. И може би още едно нещо – любов към людете и към своята работа, към своя вестник.
А колко усилия и достойнство се изискват да воюваш за правдата на „малкия човек“, да преборваш „вятърни мелници“ и местни величия, да не униваш пред неправдите и да побеждаваш с перо. Твоето перо е твоят меч.
Така се нижат дните. Така се нижат годините. Един път е по-силен вестникът – на идеи, на постижения, на внушения и разбира се на информация, друг път е по-скромен. Брой с брой не си приличат. Вестникът никога не може да стигне своя Еверест, защото Еверест е като хоризонта, никога не се достига. Но в това е и предизвикателството – никога да не заспиваш на лаврите си, винаги да бъдеш на всеоръжие. Еверест е мечтана цел и стимул. Но нали мечтите ни движат напред. А колкото до вестника, той не е провинциален по същност, а пръв сред първите. Образец и пример.
О, МИГ, ПОСПРИ!
Да спреш мига, да го уловиш, да му дадеш втори живот, силен и безкраен – това винаги е била една от същностните черти на журналистическия ден. „Зад кадъра“, непознати за читателите остават мъчнотиите, съмненията дали си го видял в най-истинската му светлина, дали си описал най-точното му лице.
И колегите преди нас, и сегашните журналисти могат да разкажат безброй случки как са срещали мига. Понякога от тези срещи, гледани през призмата на годините може да се напише фейлетон. Друг път – поема или колоритен спомен. А в „кухнята“ на професията, скрита за читателите има и безсънни нощи, и мъчителни размисли, и много вълнения и тревоги. И хумор, разбира се, закъде без неговата прощаваща мъдра топлина.
О, миг, поспри! Но мигът не спира, той безучастно отминава и изобщо не се интересува дали си здрав в момента, дали си уморен… Каквото и да е коствало това на журналистите, мигът е бил улавян, описван и коментиран. И нека не прозвучи силно – мигът е превърнат във вечност и така той ще достигне и до бъдещите хора.
А в реалността живеят нови мигове, на прага на сърцето чукат нови мисли, свързани с тях. И отново, и отново, всеки ден е търсене на мига-вечност.
МАРШАЛСКИЯТ ЖЕЗЪЛ
Бяхме с тебе млади-млади, с нравствен и творчески максимализъм – да носим маршалски жезъл в раницата си. Бяхме млади и безкрайно предани на журналистиката и на своя вестник. А маршалският жезъл беше мечтата да пишем все по-хубаво, по-силно, по-запомнящо се.
Не можехме да не носим маршалския жезъл, защото силата на човека е в това въпреки всички обстоятелства да остане същият той, да не предаде себе си. Не можехме да не го носим дори и да ни бодеше понякога до кръв между плешките, защото иначе бихме спрели на едно място, а това беше равносилно на гибел.
И нашата работа беше като изкачването на Еверест. Отначало се подготвяш и мечтаеш. После тръгваш на път. И колкото по-нависоко се изкачваш, толкова по-трудно става. Необходими са преданост и издръжливост, страст и изгарящо чувство на лична отговорност. И същевременно – безпокойство, неудовлетвореност, взаимопомощ, колективизъм, защото човек не върви сам, а с колегите си.
Не всички ще стигнат до Еверест /а и има ли точно определен Еверест в нашата работа?!/, но важното е човек да не остане цял живот единствено в подножието, а да върви към все по-стръмните подстъпи към върха.
И може би ще достигнем до своя Еверест, до своя маршалски жезъл, който увенчава живота на неравнодушните, на търсещите, на безпокойните и мечтателите.
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
