Талантът си е талант – дори на 75 години. Пламен Панчев – големият разградски и български поет ще ги навърши на след две седмици, на 31 август. По повод на годишнината издателство „Български писател“ пусна сборник с избрани негови стихотворения, част от които Ви предлагаме днес, заедно с кратки отзиви на големи имена в българската литература за нашия съгражданин.
За по-младите читатели ще припомним някои щрихи от твърде цветната и съдържателна биография на разградския творец.
Той е не само голям поет – навремето беше и елитен български баскетболист, а после и успешен треньор по баскетбол.
Роден на 31 август 1948 г. в Разград. Завършил е ВИХВП – Пловдив, инженер-технолог, а по-
късно и Националната спортна академия.
Като баскетболист е играл за „Академик“ /Пловдив/, „Ямбол“ и „Лудогорец“. Треньор на мъжкия отбор на „Лудогорец“. Бивш треньор на националния юношески отбор. Майстор на спорта.
Живее и твори в Разград.
Автор е на стихосбирките: „Връхна нота“ (1987), „Все по-далеч от думата надежда“ (1994), „Тревожен хляб“ (1996), „Спиралата на спомена“ (1998), „Целувай ме, змия великолепна“ (2002) „Добро утро на залеза“ (2008), „Среднощен реверанс“ (2014) „Сърдечен дрибъл“ (2018) и „Еротика“ (2020).
Превеждан е на руски, английски, испански, сръбски, хърватски, турски, гръцки. Член на Съюза на българските писатели и на Славянска академия.
Носител на български и международни литературни отличия и награди.
Предлагаме на читателите на „Светлик“ част от включените в новата книга творби.
Бог да държи ръката ти, Пламене, и да те води напред за нови победи на фронта на словото и духа!
„Екип 7“
***
Не ме наказвай, Господи, със власт!
Благодаря ти, че така опази
душата ми от страшния контраст,
лицето ми
от върлите омрази.
Пътеките си извървявах сам,
но не въведох никого в заблуда.
И предпочетох да остана там
и резена си да изкарвам трудно.
Не съм развявал
чужди знамена.
Не пях във хора арогантни химни.
Приведен, с изранени колена
запазих тихо малкото си име.
Дали така съм служил на
Честта?
(На този свят за кратко сме артисти…)
В нечистата арена на властта
дано с ръце да съм излязъл – чисти.
***
Над всяка завист и над всички страсти,
и ефимерен, и неуловим,
духът ми се издигаше опасно
безплътен…
и докрай неразтворим.
Той носеше предчувствие за полет –
могъществото да си лек и син,
дори когато нелечимо болен
изглеждаше жестоко уязвим.
Кръжеше фантастично – без усилие.
Завиждаха му – имаше криле.
Пробождаха
красивите му мисли
фалшивото ни, впрочем, битие.
И някъде в спиралата на дните,
където
трябва да се разделим,
го захвърлете – да засъхнат скрити
сълзите му сред уличния дим.
ПЛОВДИВ
Бях щедър аз – а ти безумно млада!
Бях щедър аз! Във оня южен град
косите ти изпълваха площада!
А аз до тебе бях – брутално млад!
Косите ти застилаха площада!
О, южен аромат и южна страст!
Как не усещах никаква преграда!
Над теб летях! И бях във всичко аз!
Въздушна ти – над всички звездопади!
Кой дирижира оня лунен миг?
И ти бе най-престижната награда!
Не съм разбирал – но съм бил велик!
Косите ти преливаха площада!
О, продължавай, южен ренесанс!
Ти, моя водопадна вечно млада
единствена любов – припадам аз!
ИМПРЕСИЯ ЗА МОРЕ
Искам да си руса, руса… Много руса – като пясък!
Като слънцето в Созопол – разпиляло своя блясък!
Искам още да си синя! Синя – както са вълните!
Да се губя в твоя поглед – както се изгубвам в дните.
Искам нищо да не свършва! Искам всичко – ако може –
да разтворя като пяна в ароматната ти кожа!
Сенките ни – от хотела – да разкажат без остатък
всяка гънка на чаршафа, всеки влюбен отпечатък.
Искам теб! И искам даже непременно да ти кажа,
че поставям до съня си спомена – на нощна стража.
Искам някак да повярваш, че така те продължавам!
И във думите за тебе… Ти оставаш! Аз оставам!
ЖЕНАТА ОТ ГОЛЯМАТА РЕКА
Ах, как мирише дунавският пясък…
Мирише на пространство и една
вода,
която носи таен блясък
с ухание
на светеща жена.
Не беше като риба. Не – защото
бе гъвкава
от тъмната страна.
Целуна ме,
погледна ме в окото
и се изплъзна покрай мен – жена.
Със люспите си, или със магия,
се гмурна под зелената стена…
Като змия
преди да се навие.
Изгубих те завинаги, жена.
Пристанищно, когато всички лодки,
се люшкат обли, сладостно в съня…
Скриптяха
моите синджири мокри
и скърцаха по теб – каква жена!
Ти плуваш някъде сега, по залез,
във своя речен свят,
с една вина –
за онова,
което в мен подпали
и недоугаси – като жена!
МОМИЧЕТО С ЧЕРВЕНИТЕ КОСИ
Там в Париж… И в Париж.
Там градът беше млад.
Там на пейката. В Тюйлери.
Стар бях аз. Стар бе оня площад.
Сред червените твои коси.
Как ме гледаше ти.
Как те гледах и аз.
И изрекох неволно „мерси.”
Май
течеше край нас.
И по твойте коси.
През червените твои коси…
И изригваше дъх на зелена липа.
И над Лувъра и над д’Орсе.
Не разбирах града. Не усещах града…
Само тези червени коси.
И когато дъжда,
оня пролетен дъжд
над Париж отведнъж заструи…
Тръгнах горд като мъж…
Със походка на мъж…
След червените твои коси.
И блестеше Конкорд. И преливаше цвят.
Както може Конкорд да блести!
И топеше дъжда…. Всичко… Целия свят…
И червените твои коси!
МОНОЛОГ
Смешно ми е. И е малко тъжно.
Толкова развети знамена…
Няма като кьорав да ви лъжа,
че зад тях не виждам имена.
Че това по шумните площади
хвърля пясък в хорските очи.
Пратихме ги хубави и млади.
И пръстта
прехапано мълчи.
Без да носят ярки еполети.
Нито фин и скъп дезодорант.
Те миришеха на лук и чесън.
На ракия… и какво – не знам.
И с кафяви дървени манерки,
с техните предсмъртни викове,
тръгваха на бой
като на черква,
без да знаят гръмки стихове.
Тръгваха и няма да се върнат.
Нямат даже всички собствен гроб.
Спускаха ги, без да ги обръснат,
неопяти да докоснат Бог.
Стигна им да легнат във земята!
В тази майка дето ги роди!
А пък вие
вейте знамената
и шумете в празните стъгди.
Поезията на Пламен Панчев – в полето на честта и в обятията на живота
„Връхна нота“ е заглавието на дебютната книга на Пламен Панчев, на която бях редактор. Тя бе един светъл лъч в страниците на тъничките книжлета на младите то- гава момчета и момичета. Последвалите му стихосбирки са като зрял плод – с отблясък на чисто българско слово. Стиховете в тях са с емоционално изражение, стройно изградени, близо до най-добрите образци на традиционната поетическа словесност. Водят те в полето на честта и в обятията на живота.
Петър АНДАСАРОВ, поет
Стиховете му ни казват нещо повече от познатите вече творби
Харесвам поезията на Пламен Панчев поради няколко причини. Той умее да води естествен, непринуден разговор с читателя, една традиция, по мое мнение, завещана ни от Вапцаров. Пламен избира темите на стихотворенията си от живия живот, често пъти от малкия провинциален град, но теми, които засягат хората и от големия мегаполис. Поетът е привърженик на класическата поетическа форма, без да се чувства окован в нея, а свободно разперва крилете на вдъхновението си. Част от стиховете му често пъти съдържат препратки към творби на изкуството от други видове или към библейски текстове, което засилва усещането за тяхната универсалност. Но стиховете на Панчев винаги ни казват и нещо повече от идеите на познатите ни вече творби.
Таньо КЛИСУРОВ, поет
От всекидневните грижи да съградиш небесни храмове – това е майсторство!
Поетът Пламен Панчев има способността по съвсем непреднамерен начин да се откъсне от всекидневните дребнотемия, сочейки ни изворите на своето вдъхновение. А те са някъде във високото, забулени от дървесни сенки и ухаещи на мъдри билки. Във вселената на това вдъхновение се оглеждат обикновени на вид думи, които звучат не-обикновено и подкупващо като съчетания помежду си. А не е ли това истинското поетическо майсторство – от всекидневните грижи да съграждаш небесни храмове?! Пламен Панчев има пред себе си необятните възможности да продължи по избрания от него път, виещ се край извори, в които се оглеждат светлини на съзвездия.
Боян АНГЕЛОВ, председател на Съюза на българските писатели
Става за знаменосец – и в поезията, и в живота…
Той е поет с разпознаваем глас. Висок на ръст. Става за знаменосец. Но както твърди в едно от писаните си наскоро стихотворения – за опазената чест – „Не съм развявал чужди знамена./ Не пях във хора арогантни химни./ Приведен, с изранени колена,/ запазих тихо малкото си име.“ А името му – то се различава само с две букви от името на друг един поет, загинал на фронта през 1913 г. – Стамен Панчев. В друго свое стихотворение – „Монолог“, включено в последния, най-нов цикъл на тази книга – Пламен Панчев отново се връща към темата за знамената, за истинското и за показното родолюбие, намира съкровени думи за спуснатите в земята неопяти, „тръгнали на бой като на черква“ – за да завърши с убийственото обръщение към днешните лъжепатриоти: „А пък вие вейте знамената/и шумете в празните стъгди“.
Същевременно – и това трябва да се подчертае – той не е поет на площадния апломб, не изрича заклинания, не си служи с гръмки думи. Прехвърлил „на попрището жизнено средата“, достигнал зенита на творческата си реализация, Пламен Панчев, който е по-скоро чист лирик, майстор в поетическата интерпретация на любовното чувство и на „простите сетива“, както ги беше нарекъл Иван Методиев, сега ни поднася житейската си равносметка. И тя надхвърля пространството, очертано от семейство, приятелска среда, роден град, лична съдба, емоционални трепети – за да придобие вселенски черти. Осъзнал, че „из- тича животът златен/в неудобния кръговрат“, че този живот вече е „лимитиран“, че в света, където има „зло на килограм“ – човекът е слаб и уязвим, „и горчив, и сам“ – поетът остава верен на своята природна непримиримост. Какво друго е признанието: „И продължаваш с кармата да спориш“… Този вечен двубой с несправедливостта, лицемерието, разминаването между мечта и реалност във всичките им ипостаси (както и философското примирение с преходността на всичко под небето) Пламен Панчев е изразил във вълнуващи строфи, с богат на метафори език. И същевременно чужд на литературщината и патоса, оживен от дръзки разговорни обрати. Завършил инженерство, отдал години на професионалния спорт, той е поет по природната си нагласа. Но лишен от суетата на звездното его. А заглавието на настоящето му „Избрано“ съвпада с финалния ред на последното стихотворение в книгата. С този ред – въпреки многоточието – той ни е казал почти всичко.
Надя ПОПОВА, поетеса и преводачка
