Срещите на випуска – завръщане в безвъзвратното

В последно време и при напредналите в годините, срещите на випуска стават през август или началото на септември. Времето на абитуриентските балове за срещи е отхвърлено, вероятно поради простата причина – нещо да се промени. Тези срещи на випуска са купон…наистина! Вълнуващ, въздействащ и даже разтърсващ застарелите души купон! Като започнат едни приготовления…какво да облечеш, че да покажеш имотност, или да прикриеш, че не те бива; кой колко надебелял или се спаружил като турска керемида и го гледаш и не се сещаш кой е…па стане едно чоглаво, едно никакво…

Няма вече поканени учители – ние сме остарели, а те, милите, са се преселили, намерили са си другото място. Споменават се от някой, който вади списък на починали учители и ученици, призовава да станат всички и да помълчат. Усеща се чинно подчинение на традиционното и почтителност. Някои от калпазаните в школото и тътрещи още комплексите на двойкаджията, започват не на място да дърдорят, да философстват. Вкарват се в безкрайни спорове, почти винаги след втората ракия, забравяйки за какво беше думата от началото. Важното е да покажат…е…еееее …не съм кой да е, бе, не ми се правете на голямата работа!…През 3-4 минути все някой ще проточи едно дълго „Наздраве!“ и всички пак ще се зачукат и ще се провикват развеселени. Някои даже като сватбари ще станат и ще се чукат с всички наред, имитирайки вероятно някой селски авторитет.

Отличничките, с нови-новенички копринени костюмчета, сериозни и резервирани, пазят позициите от едно време, но навирените носове не впечатляват вече никого. Вярвайте ми! На кого му пука, какво е имало в ученическия ти бележник преди двайсет, трийсет години или половин век! На никого не му дреме! Отегчено ровят в шопската салата тези принцеси на дървените чинове, но това е животът, дами, такива са вълните на битието. После започва това, което всички очакват с надежда, да става гръмко, весело и хубаво до забрава. Да се запечата! Абе, купон! Става, става купон! Музиката винаги е подбрана от предварително инструктирания дисководещ. Стари и нови парчета се редуват според развитието на купона. Някои не сядат и участват от душа. Други стават, за да се регистрират някак, но дансингът се изпълва. Постепенно, ония, с многото енергия и светнали от превъзбуда, увличат и завъртат всички в ритъма. Завъртат се поли като камбани, хвърлят се сака, разкопчават се ризи, тракат токчета, мъжките обувки се стрелкат диво, дансингът отеснява, бутат се, смеят се, някои се прегръщат. Завихря се всичко наоколо – шумно, палаво, бурно и безредно! Обичат се – изтощени и немощни, но се обичат в този час, в този момент! Малка почивка и отново музика и многото наздравици вдигат градуса на купона!

Винаги се намира някой, който решава да черпи наред – кой каквото иска. Някой пък води фотограф – професионален. Стават всички, тътрят столове, бутат се, криво-ляво се подреждат и щрака-щрак, един път, два , три, пет и…кадрото готово. После почват по класове. Пак става едно бутане и дърпане. Някои не се сещат в кой клас са били, но нищо… Пак щрака-щрак – ето друго кадро. Сега пък по приятелство – двойки, тройки, някои повече. Намират се и такива да се „кадруват“ по роднинство. Така е в малките градове – или съседи, или роднини, или работят на едно място – все нещо заедно. Дано не става спор, но това не е толкова лошо. Много снимки, много бутане и нагласяне. Фотографът се върти и се криви да покаже старание и професионализъм…жътва му е! Накрая някой ще се провикне: „Аз плащам снимките за всички ви!“…..и едно пляскане, едни благодарности, едно чудене как ще стане, кой ще ги изпрати, да вадим тефтер ли и адреси да пишем…Фотографът обещава до два часа всичко да е готово и ще ги донесе на място…

…Тълпата пак се понася към масите. Там са останали пиячите и с безразличие към общите вълнения водят някакъв спор. Веднага нова наздравица, звън, някой изстрелва цинизъм напосоки, смях, нещо се надига и става весело, леко, отдавнашно, свободно. Вдига се градусът, отпускат се подмладените души, питат се, говорят си, хвалят се или се пооплакват набързо. Не говорят за училище – е, съвсем малко – било е твърде отдавна. Спомените са затлачени. Говорят си кога последно са се видели, или защо не е дошъл този или онзи. Някой хваща микрофона и започва да пее нещо старо, но познато. Пригласят му, почти всички, фалшиво е, някои само мучат, но да участват, вдигат се чаши и започва едно бучене, едно крещене и никакво пеене! Но…е хубаво това общо бучене, крещене – всички заедно! Много стават и прави и винаги се намира един да се качи и на стол. Някой трябва да е много префърцунен, за да каже, че това са простотии. Не – това е момент на завръщане, на отърсване, на свобода – кратък момент, личен момент, спомени – добри и лоши, радости – сладки и мили, огорчения – малки и големи, успехи и провали, сълзи от радост и мъка – това е времето безвъзвратно отминало и надеждата да се случва, да се повтаря само доброто.

Милена НИКОЛОВА