Материали с подобна тема често започват с даден шаблон. Започвам и аз с това, че на 4-ти юли 2023 година д-р Иван Кирчев щеше да навърши 100 години. Макар че това бъдеще в миналото време не ми харесва, най-вече защото имах честта да го познавам добре и все ми се струва, че за него е по- подходящо вместо „щеше“ да се каже „ще навърши сто години“. Признавам, че времето е заличило в спомените ми деня на нашето запознанство, но със сигурност тогава бях на половината на неговите години. И вчера, и днес, както и утре, историята на нашето приятелство ще свързвам винаги с Центъра за рехабилитация и лечение на болестите на обмяната на веществата в Лозница, чийто радетел за откриването му и негов ръководител бе д-р Иван Кирчев. Вратата на кабинета му бе винаги отворена за мен, а когато се случеше два или три дена да не прекрача прага му, намираше начин да ми напомни, че е време да си поговорим. Като това „поговорим“ включваше в себе си теми от най-широк спектър. С необходимите знания той говореше за литературни и културни проблеми, богословски, политически…В тези моменти вадеше любимата си лула, натъпкваше в нея с едно желязно краче специална марка тютюн и заизвиваше над главата си облачета ароматен дим. Не пропусках възможността да го закача, че с тази лула и сериозна физиономия прилича на Ърнест Хемингуей. На което той отговаряше с едно дежурно:
– Ти пиши като Хемингуей, пък аз нека си приличам…
Е, не прописах като Хемингуей, макар че един ден той се опита да ми помогне в това. По никое време звънна телефона, вдигнах слушалката, а оттам гласът му ми каза:
– Дигай се и идвай начаса. Важно е!
Минути след това той развълнувано ми разказваше как при него дошли старец и старица от Дома за стари хора в Ловско. Искали да се съберат в семейство, щото били сами на тоя свят, харесали се… И като започна едно обсъждане на тази тема – аз кажа нещо, д-р Кирчев доразвива сюжета….После той каже друго, аз слагам нещо допълнително в историята… С една дума изградихме скелето на една бъдеща книга за хората, живеещи в домовете за стари хора. Година по-късно, под заглавието „Добро утро на отписаните“ книгата бе по книжарниците на страната.
Запознат добре с богословието, д-р Кирчев винаги намираше място как и кога да вмъкне в разговора цитат от библията. Любимият му май беше „По делата ще ги познаете.“ Може би защото едно от делата, което той с удоволствие изпълняваше, бе да помага на нуждаещия се. Спомням си по този повод как подаде ръка на непознатата за него поетеса от София Петя Цолова. Тя беше сключила договор с Община Разград да напише книга за Станка Николица Спасо-Еленина и докторът ме попита дали ще се справи с тази трудна задача от разстояние. От своя страна аз му издадох, че Петя иска „малко да поотслабне“, хем да дойде в Лудогорието да усети дъха на Станка Николица. Два дни след това д-р Кирчев ми се обади да кажа на поетесата, че Центърът за рехабилитация я чака. Отидох до Търговище, взех с кола от гарата Петя Цолова заедно с двата ѝ куфара. На третия ден обаче от пристигането си, тя внезапно се появи на вратата ми заедно с куфарите си, като ми заяви, че не е заек да ръба от сутрин до вечер зеле и да я карам веднага на влака за София. От стрес отговорих с „добре“ като добавих, че е редно да каже и на д-р Кирчев какво е намислила. Тя отиде да стресира и него…Какво са говорили, не знам, но на обяд дойде шофьорът на Центъра да прибере обратно багажа ѝ. Така Петя Цолова не само остана до края на смяната да се вталява, но и успя да напише известната днес книга „И падна есенес звезда“, посветена на разградската възрожденка.
Имаше някакво притеснение, от което д-р Кирчев не можеше да се освободи. Това беше фактът, че в процеса на отслабване, някои от пациентите можеха, а и изпадаха в различно психологическо състояние. Знам поне още десет подобни на гореописания случай истории, но знам и крайния резултат – всички си отиваха с благодарност към стореното от д-р Кирчев и медицинския персонала до него. Това може би го накара на няколко пъти да ми сподели, че ако намери време да седне и напише книга за преживяното от него, сигурно ще я започне със случка от здравеопазването. Не знам дали успя да я започне тази книга, или си остана само с желанието, защото Бог, в чиято доброта той безрезервно вярваше, го повика бързо и неочаквано. Месеци преди това си замина от този свят съпругата му, за която веднъж ми разказа как я попитал какво ще прави, ако той почине преди нея. „Ще те чакам“, отговорила му тя.
Затова и сега ми се иска да напиша за финал, че нито аз, нито неговите все още живи приятели, близките му, признаваме това бъдеще в миналото време „щеше да навърши“ и го чакаме. Дори си мисля, че в разрез с всички писани и неписани правила, той би се зарадвал ако му изпратим нашия сърдечен поздрав: „Честит рожден ден д-р Кирчев!“…
Иван ДЖЕБАРОВ
Голям човек,лекар, хуманист!
Царство му небесно!