Асен Чолаков се считаше за сериозен човек. Доста бе преживял, а си имаше и цел. Вече знаеше как да подреди живота си.
Бе му писнало да му дават другите акъл. И то все хора, считащи се важни да налагат своето. Как трябва да се живее правилно. Например постулатите и тезисите им звучаха така: застъпване за нуждаещите се чрез социална безвъзмездна ангажираност. Отдаване любов към хората, обществото, към космоса, животните, растенията, опазване на природата чиста и прочие… Е, можело и към себе си нещо да направиш, ама накрая. Това си беше с две хилядолетна давност. И още: труд и осмисляне на времето чрез труда. Това за труда също вече беше някак си остаряло от миналото столетие.
– Да правиш сметка на живота си и да го вкарваш в някакви точки, запетайки, закони, линии и пространства… Къде останаха удоволствията – се питаше Асен? – За какво са дадени, ако не ги потребяваш?
Спомни си един преживян опит с поука, подарен му от бай Ченьо Стоянов:
– Асенко, да не направиш като мен! Цял живот тичам, работя, раздавам се. Накрая реших да помисля за себе си. Купих си къща в Липово, наблизо до града да е. Мъкнах камъни, зорих се, дупих се… Направих алпийска градина с езерце, садих цветя, декоративни храсти и дървета… Построих отделно помещение в края на двора, демек казан за ракия. Поставих диван, телевизор с голям екран. Край на тичането и раздаването!… Мечтаех си: Минавам през двора, градината, влизам в казанното помещение, сядам на дивана, пускам телевизора, пускам и ракията да се точи. Кеф!
Бай Ченьо въздишаше и се вайкаше. Тупаше се по дрехите, все едно, че е посипан с прах, сякаш искаше да изръси грешките си:
– И сега какво? – продължаваше той. – Тъкмо да седна и да изпитвам удоволствие от стореното… Хванах една болест. По два пъти седмично съм на хемодиализа. Къщата си стои самотно с камъните и казана в Липово. За какво ми беше да тичам цял живот за други работи, а не за себе си… Вземи си поука от мен, момче!
Асен го послуша. Замисли се. Какво може да му доставя удоволствие. Ами да! Да колекционира бутилки с коняк. Бе го дочул някъде. Хоби за лордове и принцове било. Създаде колекцията в близкото село Киченково в къщата на майка си. Често канеше приятели на чашка с питие. Заставаше в стойка на лорд и показваше важно, важно етажерките с коняците и брендитата. Маркови и отлежали. Ушите и бузите му се зачервяваха от удоволствие. Иначе пиеха домашна ракия с тънки мезелъци. Колекцията беше само за хвалене и удоволствие. Да я показва и да си я гледа после сам вкъщи с наслаждение. Попълваше празните места зад витрините на секцията. Намираше още и още нови марки български коняци, френски коняци, грузински и арменски коняци. Гостите цъкаха с език и се пулеха, докато се черпеха с ракия и мезе, а той им разказваше историята на всяка бутилка. Тръгваха си доволни и се чудеха, защо Асен, аджеба, не пие коняка?
Заради удоволствието от колекцията – отговаряше той. – Ако колекционирах скъпоценни и полускъпоценни камъни, щях да ги ям ли? Или пък… книги, за да ги дъвча?
Така си течаха дните и даряваха удоволствие от колекцията. Асен беше щастлив.
Докато една нощ…
Точно преди зазоряване се случи. Спеше сладко и дълбоко в апартамента си в лудогорското градче, когато друсна земетресение. Първо се чу бучене, а после се разлюляха лампионите и секциите. Скъсаните заварки между панелите гърмяха като пушки. Изпопадаха чашите от сервиза и книгите от лавицата. Чиниите и вилиците в кухнята издрънчаха като чинели. Голямото огледало в коридора се разби на стотици малки късчета. После стана тъмно и някак тебеширено в стомаха му. Пищенето на колите долу на паркинга стресираше.
Асен бе объркан и уплашен. Успокои се. Помисли си: „Няма нищо, размина се…“. Телефонът зазвъня. Вдигна. Беше най-близкият му приятел Пешо. В слушалката прозвуча следното:
– Асенко, къде си?
– Вкъщи в апартамента… – отговори той.
– А колекцията от коняци?….
Асен се смрази.
След като се развидели, запали колата си и отиде в Киченково. Разтвори стаята с колекцията бавно. И изпита ужас. Шишетата бяха изпопадали и натрошили стъклата си. Конякът бе разлят като кръв…
Мечтата и удоволствието му бе на пода на къщата… Като разперена и облята с кръв длан. Длан, на която бе изписана съдбата му!
