За живота на нашенци в Брюксел отблизо, или какво става, когато свалим розовите очила за европейските ценности

Това е една различна история за Брюксел. Далеч от излъсканите прозорци на представителните институции в столицата на Европа, в които се оглежда обикновеният човек в неговия тривиален делник. Отвъд рамките на розовите очила, с които гледаме на прокламираните европейски ценности.

На моменти се усеща, че българите в Белгия са повече, отколкото са в родината си. Масовото преселване в чуждата държава предимно се случва преди двайсетина години. С носталгия говорят за родния си дом, но без желание да прекрачат прага му. Макар от кумова срама да споделят, че го обмислят… ама в небъдното бъдеще. Защото чуждата страна им предлага основното – достоен начин на живот. Със заплата от по 2500 евро на човек, семейството може да си позволи всичко, ми обяснява Хамид, докато кара таксито към мястото на срещата ми с изселниците от Разградско. И там се усетила инфлацията, продължава разказа си белгиецът /Хамид е роден в Белгия/, яйцата значително поскъпнали и сега за 50 евро можеш да си купиш само две-три неща от хранителния магазин. /За сведение – в една от веригите хипермаркети хлябът струва средно 2.89 евро, килограм картофи се продава за 1.69 евро, 1.90 евро струват 300 милилитра бира, най-обикновените спагети са 2.59 евро./

Оставям Хамид по неговия път, а след първата си по-близка среща с представител на местните оставам с впечатлението за сговорчив и дружелюбен народ. Не знам дали топлото му отношение има нещо общо с факта, че получи 20 евро за 5-те километра, в които бяхме заедно. Но пък колата му – излъскана, висок клас, с кожена тапицерия, че даже и с възможност да си заредиш телефона. С една дума – спокойно можеш да спиш в нея. Налага ми се обаче да се разделя със събеседника си, за когото e извънредно любопитно, но и непосилно да прочете дори буква на кирилица.

Половин час по-късно единствената тема на разговори вече е „Лудогорец“. Залата за събития, където бе учреден най-новият фенклуб на разградския тим, е шумно огласяна от нашенци, едни от които се събуждат с белгийския въздух повече от 20 години, а други – през последните месеци. С топла усмивка председателят Шехзин Ахмед ми обяснява как се връща в детството, когато маже филиите с лютеница от магазин в Брюксел, държан от нашенец. Мило му става за традиционната закуска, на която иначе не обръща внимание в България. Както той, така и останалите преселници се връщат в Разградско всяко лято. В Брюксел живее от 22 години и със семейството си развиват собствена строителна фирма. Големият му син, Исмаил, озвучава събитието. За разлика от него, други не могат да присъстват на учредяването на фенклуба, защото работят на смени до късно през нощта. Сред тях е и по-малкият брат на Исмаил – Айзин. След като завършва електромеханика в Белгия, сега е инженер в представителството на „Audi“ в Брюксел.

Ерджан от Цар Калоян и Салим от Веселина живеят в Брюксел също от 20 години. С гордост казват, че са от Делиормана – „нашия край“, както го наричат. Докато ми обясняват какво за тях символизира „Лудогорец“, се засмиват, защото бъркат българския и френския речник. Връщат се в Разград веднъж в годината по време на „голямата ваканция“. „Носталгия винаги има“, казват. С нетърпение чакат да се приберат. „Преди беше по-добре, обаче вече и тук…“, се мръщи с недоволство мъжката приятелска компания и продължава да споделя емигрантското си бреме:. „Преди се спестяваше повече, по-хубаво се изкарваше в България, обаче сега работиш само за фактури /б.а. – има предвид битовите сметки/, да си платиш кредитите за апартаменти, за коли… За 20 години долу-горе всеки се уреди тук някакси, обаче в последно време заплатите – само за фактури“. Въпреки трудностите разказът следва своя сякаш естествен позитивен развой: „Да ти кажа, като в България няма! Държавата ни не е бедна! Окрадоха я! Иначе там е рай!“, разпалва се родолюбието у Ерджан. Да се върнат за постоянно в родината си, обаче не мислят в скоро време. Защото за две десетилетия са обвързали живота си с Брюксел – децата им учат там, купили са си жилища, изплащат кредити… „Един ден ще се върнем! Живот и здраве, ако доживеем до пенсия“, слага финала роденият в Цар Калоян сегашен белгиец Ерджан.

На съседния стол до тях седи Нели Ицкова – също някогашна разградчанка, сега учителка по география в тамошното българско училище. В Брюксел се мести през 2020 година от Германия с малката Селен, която не говори български език много добре.

Разпределени между частния и държавния сектор, от над две десетилетия техни сънародници са и други разградчани – съпрузите Севда и Реджеб Реджебов – главен координатор на фенклуба. Но и те се връщат в България само за месец „на ваканция“, приглася Исмигюл.

Един от най-атрактивните на събитието е Ахмед, пременен в народни дрехи и с тъпан под ръка. Както повечето, и той се занимава със строителство от над 10 години и подчертава – защото е заплатено. А пък с музика – по събития на нашенци.

Шампанското гръмна и вечерта продължи по вече тъмните улици на Брюксел. Докато се връщаме по обратния път, Исмаил ме предупреждава да не се движа в квартала, през който преминаваме в него момент, защото там масово се разпространява дрога. Все пак, в Белгия марихуаната е легализирана и магазините за канабис не са рядкост. Това е една от причините

преди години, когато работи като диджей, младият мъж да става свидетел на всякакви убийствени, буквално, сцени. Пред очите му улични побоища са завършвали със смърт. Пакостите ги правели мароканците, обяснява Исмаил, които не се съобразяват с европейските правила, а следват първичните африкански закони.

Към 8 часа вечерта движението вече е утихнало и на кръстовищата се разминаваме с по две-три коли. Докато чакаме зелен сигнал, Исмаил се заговаря със свой приятел. И той дошъл от България да търси спокойни дни в Брюксел. Исмаил не отдава значение на преместването в чуждата страна, защото тогава е бил първокласник и за него изграждането на живот в Белгия се е случило естествено. Заговаряме се за красивите фасади на частните домове и учрежденията, които привличат окото на туристите. Оказва се, че в Брюксел е забранено да правиш ремонт по външната част дори на собствената си къща. За да я изплатиш, трябва да теглиш доживотен заем, разбирам от българина с белгийско гражданство, но пък оставяш наследство на децата си. „Понякога много се чудя“, ми отговаря Исмаил на въпроса струва ли си да робуваш на имот и да работиш безспирно заради едната заплата, пък била тя и висока. Споделя, че с баща му изнемогват, професионалните задачи носят и вкъщи, защото личният бизнес изисква сами да движат всички процеси и тлъстата документация. Всеки ден пътуват до работното си място по около 200 километра в посока. Така било с всички, които живеят в столицата. Заради това остро усетили как бюджетът им се свива след драстичното покачване на цените на горивата.

„Този магазин до хотела ти го държи българин, фризьорският салон до него е на друг преселник“, ми показва на раздяла Исмаил. Сега разбирам в пълнота истинското значение на последствията от демократичния преход. Уви!

Столицата на Европа посреща сутринта с облаци. Както и която и да е част от денонощието – в Брюксел слънце има сякаш само на 29 февруари. По улиците – ремонти, прах и болезнено къртачен шум. В метрото – мирис на клоака и самонастанили се бедняци, завити презглава с катове чаршафи. Подобни гледки ме посрещат и по една от централните туристически улици в ранните часове, когато магазините още не са отворили, а минувачите са рядкост. Само два часа по-късно дългият път вече е залят от вълни туристи и местни безделници. Линейките все така продължават да си хвърчат. Въздухът е задушливо захаросан от известните белгийски гофрети, натрапчив е и мирисът от заведенията за бързо хранене. Бира и тонове шоколад, на които са посветени музеи, пържени картофи, че дори и пирамиди от локум привличат масовия турист. Маршрутът му минава и покрай една от емблемите на Брюксел – миниатюрата на известното пикаещо момченце, свряна в крайпътен ъгъл. А изненадата в същия ден дойде от една от дългите опашки, която учудващо се бе извила пред един от хотелите в очакване на… Ерос Рамацоти! Най-впечатляващото в Брюксел обаче си остава миксът от модерна архитектура и свързаната с историческото развитие на града стилистика.

В последните минути на белгийска земя ни изпраща младо момче, седнало зад голям роял на летището. На фона на красивата мелодия, която създава на черно-белите клавиши, си мисля – това ли е Брюксел? Градът в сърцето на Европа, който пулсира с динамиката на важните за всички ни политики и закони. Градът, който приютява повече чужденци, отколкото са възможностите му. Градът, който би трябвало да носи други послания…

Десислава СТЕФАНОВА