Една Приказка за Лудогорието напълни с публика зала в София при представяне на капански, турски и разградски истории. Не, разказвачеството не е спектакъл, нито стенд-ъп комедия. Не се продават билети, нито се гони материална изгода. Но е така нужно във времето, когато никой не чете книги, а социалните мрежи бълват хейт, че дори НБУ започна да предлага курсове за разказвачи. С подкрепата на Национален фонд „Култура“ и в Разград се зароди разказваческа общност, а двете й появи пред публика бяха при препълнени зали – в началото на ноември в ХГ „Илия Петров“ Разград, а през януари – в столичния Клуб на пътешественика. Инициатор е филологът Ценка Кучева, преподавател в столична частна гимназия и в Нов български университет (самата тя с гецовски произход). За „Екип 7“ тя обясни така заглавието „Приказка за Лугодорието. Къде е скрито съкровището?“: „Нашият край е богат с разнопосочни истории от миналото и с топли хора. Ако знаем откъде идваме, ако съхраняваме тези пробляскващи свидни неща, и животът ни днес ще бъде по-смислен“. Неотдавна публикувахме първата история – от Гецово. Днес представяме вторатаЩе публикуваме в няколко броя трите истории, разказани в Разград на живо, а в столицата – отчасти илюстрирани и чрез видеото от събитието, публикувано в youtube. Историите са от Гецово, Глоджево и Разград. Днес представяме втората – от Глоджево, а третата – от Разград, ще публикуваме в някой от следващите броеве.
Преди 15-20 години работех в една местна медия и до мен достигна зловеща история. Човешки кости били открити при изкопни работи недалеч от битака, до магазин, който тогава се казваше „777“. Полицията била повикана, за да установи дали не става дума за скорошно неразкрито убийство. Но изведнъж дошла много възрастна съседка, туркиня, и настоявала, че знае чии са тези кости. На това място – рекла тя – нейните прабаби са палели свещи в памет на оня майстор християнин, който построил джамията. Той бил погребан тук, а не в гробищата, защото тук паднал, след като полетял с дървени криле от минарето на джамията.
Доволно потрих ръце, измислих заглавието „Икар от улица „Грънчарска“, звъннах в музея, зачаках информацията за човешките кости да излезе в полицейския бюлетин и започнах да обмислям статията. Минаха няколко дни. После седмици. После…15 години.
Защото никъде никой не повярва на историята. Летящият човек го нямаше в полицейския бюлетин, тъй като специалистите установили, че костите са поне на 200 години. Тоест, тази смърт не е предмет на криминално, а по-скоро на археологическо разследване. От музея също не дойде нова информация. На въпроса какви са тия кости и кой всъщност е летял с дървени криле от джамията, отговориха научно: „В Разград едва ли е летял някой. Митът за майстор Манол се среща в целия Балкански полуостров, че чак в Кавказ, но всъщност е преразказ на древногръцкия мит за Икар“. Тук възмутено казах, че все още са живи хората, които си спомнят, че на това място
съседите турци са палели свещи в памет на майстор християнин
Не, разубедиха ме специалистите – край храмовете винаги са погребвани духовници, учители, хора, почитани като светци. Строителите на голямата джамия наистина са християни, но никой не е летял в Разград, това са костите на духовен учител, към когото е прикачена легендата за майстора, построил Селим джамия в Одрин.
„Никой не е летял в Разград“ – унило измърморих аз в края на 2022 година, когато Ценка Кучева ме покани да разкажа легендата за Майстор Манол на събитието „Приказки за Лудогорието“. Но тя ми даде книгата на Анание Явашов и ме окуражи, че имам неизпълнен дълг към летящия майстор. Въздъхнах и постъпих като ученик в онлайн-обучение – отворих Google и пуснах в търсачката „Майстор Манол“. Отсях рекламите за механи и се втрещих: 90 процента от статиите в интернет ползваха снимка на нашия паметник на Майстор Манол в Разград! Легендата я има на сръбски, румънски, унгарски, калаталан, френски, английски, хинди, иврит, но почти навсякъде е илюстрирана с паметника, създаден от скулпторката Надя Петренко през 1971 г. за Национална изложба „Лудогорие“ в Разград. Тоест, ние не вярваме, че легендата е наша, но в целия свят чуват за Разград именно покрай тази легенда. И второто, което ме убеди, че духът на летящият майстор е жив, бяха именно децата на Разград. Ето защо: през 2016 г. при ремонта на центъра на Разград паметникът бе вдигнат от му неугледно място (някъде зад такситата, скрит в короните на дърветата) и поставен на много по-добро място пред джамията и Художествената галерия. Под неговите криле започнаха да се събират деца и тийнейджъри, да карат скейт и колело, там бе стартът и финалът на състезания, там се провеждат концерти и награждавания. Нашите деца си харесаха Майстор Манол и днес, като ги попиташ какви забележителности имаме, отговарят: „Имаме стадион, музей и паметника на Крилатия“. Но кой е този Крилатият, не знаят. Затова е време да им разкажем местната легенда, която е най-възвишената версия на мита, известен в цял свят.
Митът не е гръцки и не започва от Икар. Преди 6200 – 6100 години праисторическото население на днешната българска земя е изработвало глинени фигурки на птици, предназначени да се закачат под тавана на жилището. Но сред многобройните фигурки на птици се появява и първата фигурка, обединяваща изображенията на птица и човек. Тя е открита от доц.д-р Явор Бояджиев, кото специално за „Екип 7“ разказа: „Фигурката на човека-птица е само една и отворът ѝ е пробит косо – т.е. тя не може да виси хоризонтално окачена, а най-вероятно е била набита в клечка, така че да представлява излитащ човек-птица“. Ние не можем да знаем каква легенда са разказвали хората, живели по нашите земи, през късния халколит. Но само знаем, че изображението на излитащ човек-птица ги е вдъхновявало и преди 6200 г.
Не преповтаряйте историята за вградената невяста
Румънско-молдовски вариант на легендата гласи, че на българския строител Майсторул Маноле било възложено да построи църква (и до днес съществуващия манастир Куртя де Арджеш в Румъния). Но тъй като строежът не вървял, вместо да се помоли на Бог за помощ, майсторът предложил да вградят жив човек в строежа, а именно тази невеста, която първа дойде на сутринта да носи храна на майсторите. Естествено, първа дошла неговата бременна жена… Впоследствие мрачният ктитор на църквата Негру Воде (Черният княз) осъдил на смърт майсторите и те се опитали да избягат със самоделни криле и загинали. Изображението към тази легенда е молдовска пощенска марка, на която обаче майсторът не лети, а пада.
Моята неразказана история за костите на летящ майстор, с която започнах този текст, изумително съвпада с легендата, публикувана от Анание Явашов през 1930 г. Единственото разминаване е, че бащата на разградската археология посочва, че гробът на майстора е в двора на Разградската гимназия, а гробът, открит в началото на 21-ви век, бе на улица „Грънчарска“. Всичко друго съвпада! Отново местни турци почитат гроб на християнин, който е построил джамията, отново те милеят за паметта му и палят свещи и кандила на християнските празници. Тях ги е грижа, че тюлбето на светеца не трябва да се разтурва.
Помолих етнографа Даниела Ганчева, заместник-директор на Регионалния исторически музей, да разплете загадката с двамата летящи майстори и с двата гроба. И тогава тя разкри нещо, което напълно сме забравили, втренчени в телевизора и в телефона си.
Петима са полетели от джамията и тях почита местното население
Легендата за Майстор Манол наистина се отнася за нашата разградска джамия „Ибрахим паша“ и според нея не един, а пет или седем майстори са полетели с криле от купола й. Били осъдени на смърт, за да не построят друга толкова красива сграда. Направили си дървени криле и полетели към Балкана. Петима от тях не са оцелели. Там, където те са падали, местните мюсюлмани са издигали тюлбета и са ги почитали за това, че са построили религиозен храм за чудо и приказ. Две от тюлбетата са вече споменатите в този текст, а третото – в гробищата на Доброшката махала. Останалите две са в посока Попово. „Лудогорието е осеяно с религиозни места, с тюлбета, с паметници, които свидетелстват, че тук са живели духовни водачи. Легендите отразяват нашето вътрешно емоционално състояние. Те са живи и търпят своите метаморфози“ – обобщава Даниела Ганчева.
За финал потърсих докторанта на Шуменския университет Иво Стоянов, който преди 15 години завеждаше отдел „История на българските земи XV – XIX век“ в РИМ – Разград. „Не, в музея не са предавани човешки кости, за които се смята, че са на майстор строител на джамията“, отбеляза със съжаление той. Но посочи точното място, откъдето може да се прочете легендата – стр. 111 в книгата на Анание Явашов „Разградъ – неговото археологическо и историческо минало“.
Строеж на храм, полет, човешка жертва… Това е общото във всички разкази за летящ майстор. Но в нашата легенда майсторът строител не дава курбан собствения си син, както в мита за Икар. Не жертва невестата и нероденото си дете, като в румънската легенда. Разградската легенда говори за честта и достойнството на строителя, който залага себе си, както казва майстор Кольо Фичето: „Ако, паша ефенди, не сторя моста до град Бяла за 700 000 гроша и по теркя си, вземи ми главата!“.
И още нещо трябва да чуе светът за хората в Лудогорието – как обикновените хора християни и мюсюлмани живеят заедно и милеят едни за други. Ако се поразлисти книгата на Анание Явашов, ще си припомним още истории – как местните мюсюлмани пишат до султана в защита на българското население. Те искат султанът да научи за погромите, които еничари устройват срещу българите и да накаже със смърт тези еничари. Как местните турци почитат гробовете на майсторите християни и палят свещи и кандила по време на християнските празници. Ето, такива неща стават под крилете на нашия, разградски Майстор Манол.
Даниела КУМАНОВА
