Дълго време не споделих този любопитен случай. Сам не знам защо точно на мен се падна тази особена чест и с какво я заслужих, но моливите, с които е написан нашумелият роман за Петя Дубарова – последният преди най-шумното самоубийство на български писател в онова време, са у дома.
Веселин Андреев, политкомисарят на бригада „Чавдар“, авторът на „Баладата за комуниста“ и „Сашка“, на „Партизански песни“, които изучавахме в училище, в последните две години от живота си написа и роман за самоубилата се през 1979 година 17-годишна бургаска поетеса Петя Дубарова. Разочарован от загубените идеали, недолюбван от Живков, Веселин Андреев сложи край на живота си по същия драматичен начин, по който това направи и Петя Дубарова, като глътна голяма доза медикаменти.
Ето я самата история. През 1995 година аз станах член на Съюза на българските писатели. За онова време това все още не беше лесно, защото това беше най-затвореният съюз и винаги беше събитие за хора от провинцията, без връзки, да получат такова признание. Бяха отпаднали повече от предимствата, които ползваха писателите, но Съюзът наследи две творчески бази във Варна и Созопол. През същата година получих внезапно инфаркт и ми предстоеше дълго възстановяване. Чест прави на тогавашното ръководство на Съюза, че ми предложи да летувам в Созопол в базата, в която почиваха и творяха големите имена на българската литература. Именно там е бил написан и романът „Балада за Петя Дубарова“. Апропо, този творчески дом е бил любимо място не само за Веселин Андреев, знам, че там е писан и „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева, както и много други велики български книги.
Старата градска къща, почти на плажа, творческият дом, подарен на председателя на СБП Елин Пелин от тогавашното държавно ръководство, криеше редица тайни и легенди за мастите имена на български писатели.
Попаднали в лятната Мека на българската литература, ние с жена ми не знаехме как да се държим в този свят на големи имена, на автори с по 30-40 книги, които бяхме виждали само по телевизията. Дали нашата притеснителност и естественост стопи дистанцията, но хората започнаха да ни поздравяват и да се държат свойски и приятелски, да се интересуват от нас. Почти общите домакинства и малкият писателски стол, който съществуваше, сближаваха. По стара традиция, след вечеря писателите се събираха на атрактивната огромна за времето си тераса, гледаща към морето. Организатор на изпращането и посрещанията беше управителката на творческия дом, дългогодишната Донка, фамилията не помня вече. Тя познаваше всички писатели, личния им живот децата им, проблемите им, творческата им съдба и често разказваше интересни случки. Самата тя беше станала легенда.
В последната вечер, преди да си тръгнем за Разград, отново се бяхме събрали на по чашка на терасата. След остроумни пожелания и затрогващо внимание, с които ни изпращаха, думата взе Донка и от свое име, и от името на писателите каза, че тази вечер /не знам точно по чия инициатива, но по традиция/ иска да предаде моливника и моливите на големия Веселин Андреев на един млад писател. Оставените атрибути бяха от стаята, в която е творил големият поет и идеалист. Откровено не знаех какво точно трябва да кажа. Като акт на приемственост между по-млад и стар и известен писател нещата изглеждаха чудесни. Но актът на самоубийството правеше нещата величави и трагични, едновременно силно смущаващи.
Дълго време след като се прибрах в Разград не споделих, а и до ден-днешен не написах нищо по този случай. Моливите стояха на бюрото на дъщеря ми, която учеше тогава в Езиковата гимназия. Тя знаеше чии са, пазеше тайната и не ги докосваше. Сега моливите стоят отново там, в стаята на порасналата ми вече дъщеря.
Оттогава са изминали вече 27 години. Веселин Андреев е роден на 16 февруари 1918-та, самоуби се на 11 февруари 1991 г. Може би затова чак сега написах тия редове. А за вас написах спонтанно и това стихотворение, защото и аз съм пишещ човек…
Пламен ПАНЧЕВ
***
Не ме наказвай, Господи, със власт!
Благодаря ти, че така опази
душата ми от страшния контраст,
лицето ми от върлите омрази.
Пътеките си извървявах сам,
но не въведох никого в заблуда.
И предпочетох да остана там
и резена си да изкарвам трудно.
Не съм развявал чужди знамена.
Не пях във хора арогантни химни.
Приведен, с изранени колена,
запазих тихо малкото си име.
Дали така съм служил на честта
/на този свят за кратко сме артисти/
В нечистата арена на властта,
дано с ръце да съм излязъл – чисти.
