Милен Минчев е роден на 05.05.1964 година в Разград.
Средно образование завършва в Техникум по индустриална химия „Професор Димитър Баларев“ в град Русе. От 1982 до 1987 година е курсант във Военноморско училище „Никола Вапцаров“ и щурман на граничен катер в тогавашния Дивизион гранични кораби на МВР /сега на Гранична полиция/ в Бургас. От 1987 до 1991 година е студент във Висшия институт по хранително-вкусова промишленост, сега Университет по хранителни технологии, Пловдив. След получената образователно-квалификационна степен ,,магистър“, от 1991 година до 1993 година е технолог във Винпром – Разград. Магистър по специалността „Право“ от Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“.
От 1994 до 2010 година е служител на МВР, а от 2010 до 2020 – на ДАНС, като оглавяваше разградската структура на Агенцията.
Нямаме представа за дейността му като „боец на тихия фронт“, но смятаме, че с първия му разказ, който публикуваме днес, дебютът му на литературния фронт е впечатляващ.
Успех!
Не го обичам полето, ако ще да е на пътя към морето. А, ей ме насред нивята, кандидат да обслужвам не съдове морски, а трактори и комбайни полски.
Много дълго чете автобиографията ми председателят. Печели време за размисъл или крие колебание. Не вярвам да срича.
– Ние сме били връстници. Гледай ти…То, не мога да намеря машинен техник със средно образование, а ми се явява цял машинен инженер. И в града няма – къде-що има технически грамотен човек, той е по корабите. Малшансът на крайбрежните земеделци – туземното население не ще земеделие, а го влече морското дело. Хич не иска село, дяволът го взело. А ти – наобратно. От морето – към полето. Как да ти кажа…това, че си с двадесетгодишен стаж по корабите, е добре, но тук е малко по-различно…
– Притесняваш се от това, че машинариите са по-различни? Имате ли струг? Имате. Момент…
Отварям прозореца и викам към щуращите се долу трима-четирима омазани работници:
– Момчета, изпушете по една цигара, пък, ако искате, ще ви помогна да измъкнете този вал от стоманения кожух. Така, с чукове, няма да стане. Най-много да намалите млеконадоя на квартирантите от съседните сгради…
Отдолу се чу кикотене, но боят на чукове престана. Продължавам с председателя:
– Вдига се запеклият се вал с и се пренася до струга. Съединява се с шпиндела, вретеното на струга, дето се върти. Включва се струга и тогава вече му се удря един чук. Не на струга. Валът ще се изхлузи. Държа бас. Имам запас от уиски. Използва се Кориолисовото ускорение. Същото, като при отварянето на бутилка, запушена с коркова тапа. Да, много полезно и приятно физично явление. Физиката, далеч не e суха наука… Кой ще подкара струга? При всички случаи- аз. Ако ме вземеш на работа, ще започна с това. Ако не, ще ти сторя безплатна услуга. Не бой се, председателю, средното ми образование е стругаро-фрезист. Не съм бил езиков гимназист. Не съм завършил и Морско училище. Явявам се класически сухоземен инженер.
– Извинявай, доста народ ме е лъгал. И все първо за пари започват да мрънкат. Пък ти започна с промоции… Остави какво пише в бумагите. Разкажи нещо, дето не го пише. Пък аз ще изкарам, ей от туй чекмедженце, ракийка с мезенце. И как акостира в нашето крайбрежно, но не морско градче?
– От морския град. Дето е зад платото, която твоята кооперация е засяла със слънчоглед. Работих две години като инженер в корабостроителния завод. В началото на третата ми предложиха да стана директор. Чудиш ли се? И аз се чудех, после се поласках и се съгласих. Само че работата била друга. Те, тези по върховете, вече знаели, че ще слизат оттам. От политическия Олимп, ама качвайки се на икономическия. И им трябвало ,,мюре“. Да подписва. По време на прехода между двата върха. И аз, докато подписвам, съм подписал и присъдата си. Обвиниха ме за злоупотреба с милиони. Спасиха ме инфлацията, деноминацията и приватизацията. Незаслужено обругавани явления. Благодарение на тях, едни се спасяват, а други толкова забогатяват, че забравят откъде са тръгнали. Само че ме остави жена ми, уплашена да не ни конфискуват всичко. Пък тя ми конфискува детето. Реших да мра. Единственото ми колебание беше как да го сторя тъй, че да е ефективно. Защото, за разлика от убиеца, самоубиецът рядко може да изпадне в рецидив, та да има право на следващо покушение. И тогава ми се обади мой бивш съперник и настоящ приятел. Съперник от волейбола, от градския студентски шампионат. Почти всяка година, ние, ,,цивилните“ студенти, играехме финал срещу ,,военните“ от Морското. Тази, почти двуметрова мечка, го беше докарал до контраадмирал, тоест до генерал. Та именно той ми изрева в слушалката, че му липсвали инженери и в частност – механик на подводница. Разгеле, викам си, веднъж да ми потръгне. Въпросът с надеждния суицид е решен. Службата на подводна лодка предлага широк спектър от сигурни способи да свършиш със себе си. Удавяне, задушаване, взрив. Има и промоции – комбинация от изброените.
– Отговор – до изгрев слънце – туй изръмжа мечокът и затвори. Той така си говореше – все едно, че даже лидерът на Слънчевата система взема разрешение от него кога да да изгрява или да залязва слънцето и съгласува траекторията, по която да се движат планетите. Явно беше дал малко толеранс на слънцето, защото позвъни, когато то чинопочтително и уставно, едва се беше издигнало над хоризонта.
– Нали знаеш армейската приказка – всяка заповед е предпоследна. Е, във флота не е така. При нас всяка последна заповед отменя предходната. Променям офертата – дивизионен механик на дивизион торпедни катери. Няма да ти се налага да се потапяш.
Така ме натопи контраадмиралът. А аз се доторпилирах окончателно, приемайки техниката на торпедния дивизион. На едно учение обаче единият катер се запали, а те са бензинови и горят като тенекета с бензин – докато избухнат. Като времето от пожара до взрива е няколко минути. На този кораб се намираше и дивизионният командир. Наредил да се отворят кингстоните – крановете в трюма, разположени под ватерлинията, сиреч под морското ниво, за да нахлуе морска вода. Заповядал и евакуация, спускайки се лично да евакуира матросите – всички до един срочнослужещи, двайсетинагодишни. А на тези кораби няма и спасителни лодки. Съответно, налице е един тип евакуация – скок в морето. И затичал командирът по палубата, бутайки момчетата си във водата. Приводнил и последните двама – вахтените мотористи от машинното, както си били с антифоните и затова не чули аврала, тоест тревогата. Сигурно много са се чудили момчетата – каква издънка са направили, че командирът им ги мята в морето. Той самият не скочил, нахлупил пилотката си до ушите – да не вземе да простине преди да се удави или взриви и се похендрил на мостика, в очакване на някое от двете събития. Като преди това се закопчал за леерите със стоманено въже. Леерите, председателю, са стоманени въжета, Нещо като парапет, опасващ палубата. По този начин, тялото командирово щяло да изплува над повърхността, обозначавайки мястото на инцидента. Потъвали командирът и корабът му, потъвали и…. не потънали. Мястото на корабокрушението се оказало много плитко. То затова и учението се провеждало в плитки води. Щото тактическата сила на тези корабчета е малката им водоизместимост. Газят в плиткото, нанасят удар по крайбрежните сили на противника и офейкват с мръсна газ. Като дрифтъри.
Равнището на водата достигнало едва до гърдите на командира и картинката, общо-взето, напомняла на новосътворен бюст-паметник насред морето. Матросите, като видели увенчания си приживе жив началник, взели един по един да се връщат на борда. На условния борд. Така, накачулени, държащи се за разни палубни съоръжения, ги заварили спасителите. После дори извадиха катера и го върнаха в строя. А мен се заеха да ме извадят оттам и да ме вкарат на едно друго място. Виждах се вече и как изплащам аварирал катер.
Извикаха ме след месец в щаба. В чакалнята, пред кабинета на ,,моя“ контраадмирал, имаше поне десет щабни началници. Вътре, в кабинета, освен ,,мон женерал“, се намираше само един човек. Седнал на фотьойл. С пагони на вицеадмирал. Офицер с такова звание в града нямахме. ,,Край, викам си, софийски моряк, от министерството“.
А той веднага ме почна:
– Ти, кой си, че да определяш вина и да определяш присъди, бе! Ще ми докладва с рапорт, че вината била персоналнa и единствено негова! Могат да съдят хората, само едни хора, чиято професия се състои именно в това. И Оня горе! Не ,,ония горе“!… – – – Виноват, господин вицеадмирал!
Вицеадмиралът хич и не трепна. Повдигна само съвсем леко едната си вежда. Някак закачливо.
– Сторило ми се е тогава… Но не може да има наказание, ако няма престъпление! Защо не пише нищо в рапорта ти за докладите, дето си пускал през ден, за да искаш части, пари за части и ремонти? Докладите ти изплаваха едва когато потъна катерът. Щадиш колегите си, кацнали нагоре по йерархията? Ама те чакат отвън, за да видят как изпушваш през димоходната тръба. И ще излъскат мундирите си с пепелта от теб. За наказание – предложил съм теб и командира на дивизиона за преназначаване в щаба. Герои! Живи герои. Рядко срещано явление…
– Герои, пък в щаба?- осмелих се аз.
– Живите герои в щаба на флота са необходими, за да няма мъртви герои от флота в морето – това пък рече разположеният зад гърба ми вицеадмирал и се изправи.
Чак тогава видях, че не отстъпва по ръст на контраадмирала и държи някаква папка.
– Вие си продължете разговора, а аз ще отида да въздам справедливост сред строените отвън.
Махна с ръка на понечилия да стане прав контраадмирал и изчезна зад вратата.
– Какво се пулиш, бе салаго, не го ли позна?
Салага ще рече новобранец, а аз чак сега, загрях, че това навремето, беше най-добрият блокировач от тима на курсантите. Бяхме се гледали сума ти време през мрежата, докато се мъча да му прокарам някоя забивка. А как се псувахме! Е, след мача, ги снабдявахме с пиячка, защото директно ги качваха на автобуса и ги откарваха в училището…
– Отказах назначението в щаба, отказах се от флота и приех поканата на един състудент да работя във фирмата му за отоплителни инсталации. Като работихме в един детски дом, забелязах едно момиченце. Поисках да го осиновя и с тази надежда изживях единствените си щастливи три дни през последните години. Отказаха ми, защото не съм семеен. Отказах се и от тази работа и реших да бягам от града. Котвата, дето ме закотви тук, е твоята счетоводителка, вдовицата с двете момиченца близначки. Дали ще ме вземеш на работа не знам, но знай, че ние сме решили да се вземем. И ще припозная децата за свои.
– Стига, бе! Тя ми е първа братовчедка! Сега, ако те назнача, ще изпадна в конфликт на интереси. Абе, защо на съвпаданието на интереси му викат конфликт? Пък тя е свястно момиче. Ама аз се провалих… Като родител. Накарах децата си да учат „ай ти“, че да не станат хайти. И сега са зад океана. Жена ми плаче постоянно, скарани сме жестоко, напоследък спя тук, взех да се пропивам… Имаме внучета, а ги виждаме веднъж годишно за две седмици. Ти, какво рече…там, за онова детенце… Тогава си бил щастлив, олекнало ти е… Моята, като рече – да си осиновим детенце… Ей тогава настъпи големият ми раздор с нея. Вече сме възрастни, наборе, пък ти си решил да ставаш двоен родител…
Председателят отмести бутилката и чинията с пастърма, отиде до прозореца и се разпореди през него:
– Стига за днес. Обирайте си чуковете и събирайте сили за утре, че ще имате нов началник.
Затвори прозореца, преграждайки пътя на промъкващия се хлад от настъпващата есен.
– Боже, как ми олекна! Сдобих се с инженер, братовчедката – с мъж, ония спряха да бият с чуковете по закучилия се вал и утре ще го изкараме, че да рециклираме комбайната. Ако не успеят, ще пия уиски. Ха, вече и не ми се пие! Май ще взема да се прибера в къщи. Слушай, наборе, как се казваше онова момиченце, за което ми разказа? От дома…
