Арх. Йоцов, след като за около две седмици си бил в Австралия, като начало какво ще кажеш за тази далечна и непозната за повечето наши съграждани страна?
Ще гледам да не споменавам неща, които всеки един любознателен човек ще може да ги види и прочете в интернет. Все пак ще започна с това, че Австралия е една държава, която заема цял континент. Въпреки че от 1931 година не е колония на Обединеното кралство, а е независима държава, тя все пак е в границите на Британската общност и е подвластна на короната. Няма президент, а начело стоят генерал-губернатор и министър-председател, които се избират от парламента и утвърждават от краля. Страна, която изключително много се различава, дори и от останалите англоезични държави, които съм посетил. Страна с много добре изградена техническа инфраструктура, екологично чиста, с превъзходна социална политика, както и с много висок стандарт на живот.
Австралия е огромна по територия държава, кои места успя да посетиш?
Да, действително е така, и за две седмици е абсурдно да се посетят всички емблематични места. Затова, нашата екскурзия беше насочена основно в източната част на тази държава – континент, защото нека да си представим какво би видял един австралийки екскурзиант за две седмици от целия Европейски съюз. Първият град, който посети нашата група беше Мелбърн. Много красив и зелен град, с изградени паркове в типичен „английски стил“, което не е никак случайно. След това последва столицата Канбера – един не много голям, със съвременно градоустройство град и също много зелен. Кулминацията напълно логично беше в Сидни, а финала приключи с Кернс също неголям град, който ни беше отправна точка към Големия бариерен риф и Австралийската джунгла. Пътувайки се отбихме и в три по-малки града – Баларат, Суверен Хил и Олбъри. Една част от маршрута ни мина по Големия океански път. Посетихме природни резервати с австралийски животни, природната забележителност „Дванадесетте апостоли“, остров Филип Айлъндс с неговия уникален спектакъл Парадът на пингвините, небезизвестните Сини планини.
Кажи нещо за австралийската архитектура. Какво те впечатли най-много както в положителен, така и в отрицателен аспект?
Като една сравнително млада държава, с около 300-годишна история, в Австралия няма как да се видят типични образци на романтика, готика, ренесанс и барок. От по-старата архитектура, повечето сгради, освен в късен Класицизъм са в т. нар. „Викториански“ стил, който макар и еклектичен, все пак е уникален и не могат да му се отрекат естетическите достойнства. Основно се характеризира с елементи на „неоготика“, островърхи покриви и преди всичко с орнаментални дантелени декорации при балкони, веранди и входове, изпълнени от дялан камък или дърворезба. В Сидни, и преди всичко в Мелбърн, много красиви сгради, които са строени преди повече от 150 години, са вградени в съвременните небостъргачи без да има някакъв антагонизъм между старото и новото. Това много рядко съм го срещал на други места. Нещо подобно има в София, където на старото Столично кметство беше направена реконструкция и с пристрояване и надстрояване беше изградена нова хотелска сграда. Споменах, че кулминацията беше Сидни, защото символът на града и неговата най-емблематична сграда е Операта, която през 2007 год. ЮНЕСКО обяви за паметник на културата от световно значение. Няма как да не упомена и злочестата съдба на архитекта на този шедьовър – датчанина Йорн Утзон, който започва изготвянето на проекта, след спечелен конкурс. Поради оскъпяване на строежа, чиято строителна стойност достига 7 млн долара, той е изгонен най-позорно. През 1973 година, неговото творение е завършено за 52 млн. долара – сума, която надхвърля около 7 пъти предвидената стойност. Обиден, той така и не стъпва в Австралия до края на живота си. И тук важи небезизвестната пословица: „Никой не е пророк там, където е живял“. И днес всеки австралиец се гордее с тази сграда, чийто силует наподобява разтворени мидени черупки. В малките градове, които посетих – Баларат и Олбъри (всеки от тях с население между 30-35 хиляди души), ми направи впечатление преобладаващото ниско строителство от 1 до 2 етажа. По-високите сгради, в стил Късен класицизъм, които бяха в рамките на 3-4 етажа (кметство, поща и др. учреждения) се брояха на пръсти. Град Суверен Хил, който е изграден изцяло от дървени сгради, които ни връщат два века назад, и много напомнят „уестърн“ филмите, се явява музей на открито. Това няма как да е случайно и да не се усети почеркът на първите англоезични заселници.
Единствено, което, разбира се, изключително не ми хареса, както и не останах с никакъв възторг, е Новият център в Мелбърн, намиращ се срещу старата централна на града. Първо, да спомена, че новата гара, която е построена до старата наподобява един гигантски фургон. А новопостроените обществени сгради са толкова грозни и кичозни, че дори сградата на Шотландския парламент в Единбург е направо шедьовър в сравнение с тях. До този момент винаги съм мислел, че не би могло нещо по-некрасиво да се проектира и построи от нея. Но най-интересното е, че и обикновените местни хора, също не възприемат и не харесват Новия център на Мелбърн.
Нещо да споменеш и за впечатленията си от индивидуалното нискоетажно жилищно строителство.
В индивидуалното жилищно строителство, или т. н. къщи, не забелязах обекти, които малко или много да не ме очароват. Поради обстоятелството, че тухлите в Австралия са много скъпи, по мое усмотрение, там откъдето минахме, около 30% преобладаваше дървеното строителство.
Много от по-старите къщи са във „Викториански“, както и в стил „Сецесион“ (Модерн). При по-новите, имам предвид тези, които са строени след Втората световна война, не видях къща с къща да си прилича. Всичките бяха раздвижени, абсолютно нестандартни и се отличаваха една от друга. Просто не може да става никакво сравнение с индивидуалното жилищно строителство в България за периода 1949-1980 година, когато преобладаващата част къщите бяха еднотипни (тип „пищов“, тип „буква Т“, или „идеален правоъгълник“), неособено функционални, кичозни, както и неестетични със своята сива едропръскана или влачена мазилка. Не че нямаше и хубави къщи, като тези на арх. Ст. Стефанов, арх. И. Калайджиев, арх. Й. Бояджиев и др., но те бяха един незначителен процент в сравнение с онова, което видях в Австралия. Това, което ме радва последно време е, че повечето от собствениците на тези типови жилищни сгради, започнаха да ги реновират, използвайки съвременните строителни материали и съобразявайки се със Закона за енергетиката и Наредбата за енергийната ефективност. Единственото, което не приемам, е че в такива ситуации, една част от тях не търсят съдействието на специалист архитект, а правят всичко на своя глава.
Австралия е известна също и с някои природни забележителности, въпреки че във вътрешността на континента има и пустини, които заемат огромни територии. Независимо от това, че преди малко ги спомена, кажи нещо и за тях, както и за кенгурута – един от символите на този континент.
Откровено казано, в България, нищо че е около 69 пъти по-малка от Австралия, има не по-малко природни забележителности. Но явно, нашите рекламни агенции, за разлика от австралийските, не умеят да правят перфектен маркетинг. Пътувайки от Мелбърн за Канбера по „Великия океански път“ (Great ocean road), строен след Втората световна война, от стръмните скали имах щастието да видя великолепни и уникални гледки, каквито действително няма как да се видят по нашето Черноморие, а също и в Европа. Особено впечатляваща е забележителността „Дванайсетте апостоли“, представляваща гигантски скални образувания с белезникав на цвят варовик, които се издигат насред вълните на самия австралийски океански бряг. За съжаление, поради силната ерозия, майката природа е пожалила само осем от тях. Интересно е тук да спомена, че първоначалното наименование на този природен феномен е било „Свинята с прасенцата“. На второ място ще спомена резервата на остров Филип Айлъндс, известен още и като „Островът на пингвините“. Там всеки един турист привечер може да се полюбува на едно интересно шоу, наречено Парадът на пингвините. Другата впечатляваща забележителност са Сините планини (Blue Mountains), които също изобилстват с впечатляващи гледки. Името им идва от синкавата мъглявина, в която са потопени гористите планинските хребети и върхове. Сините планини са вдъхновили Джон Толкин за неговия фентъзи роман „Властелинът на пръстените“, както и Великата британска група Лед Цепелин за песента им „Мъгливото планинско суетене“ (Misty mountain hop). Австралийската джунгла е единствената, която съм посетил, но съдейки от снимковия материал, тя не е като азиатската, африканската и тази около бреговете на река Амазонка. Кулминацията на всички природни забележителности е феноменът „Големият бариерен риф“, наричан още „Кораловият рай на Австралия“, който поради своята уникалност е под егидата на ЮНЕСКО. Неслучайно и морето се нарича Коралово море. Рифът е образуван вследствие на натрупване от скелетите на мъртвите организми, върху които израстват живите.
Освен 400 вида коралови образувания, тук може да се видят близо 1500 вида риба, както и други видове, застрашени от изчезване. Особено гледката е изумителна и невероятна от подводница, както и от лодка с прозрачно дъно.
Преди около две седмици по БНТ 1, в предаването „Моят плейлист“, което го гледам най-редовно, гост беше кинорежисьорът Димитър Коцев – син на нашия известен актьор (вече покойник) Константин Коцев. Оказа се, че г-н Коцев младши, преди няколко години е бил също в Австралия, но това, което ме изненада от негова страна е, че се изказа негативно за тези животни. Личното мое мнение е, че кенгурутата са много интелигентни, очарователни, мили и дружелюбни животни към нас хората.
Кажи нещо повече за австралийския стандарт на живот и съответно и за австралийската социалната политика. С какво се различават от тези на другите държави, които си посетил?
Австралия е държава с перфектна социална политика. Тук са безработни само тези, на които не им се работи. Става въпрос основно за аборигените. Проблем е също и тяхната интеграция. Нормално явление е един турист да види пияни аборигени по улиците на големите градове. Все пак, колкото и демократична държава да е Австралия и съответно нейното законодателство, аборигените все още си нямат своя политическа партия. Доколкото се запознах със съвременната история на Австралия, преобладавало е управлението на десните партии. Това е поредно доказателство, че и една дясна партия също може да има перфектна социална програма. Друго, което ми направи много хубаво впечатление, е това, че данъкът е прогресивно нарастващ, но не така, както в скандинавските страни. Няма го антисоциалния, както и изключително несправедлив за мен „плосък“ данък. На един австралийски гражданин излязъл в пенсия, средностатистически му дават пожизнено 400 000 австралийски долара, които се равняват на близо 500 000 лв. Въпреки това австралийската държава дава право и на пенсионерите да работят, но именно поради прогресивно нарастващия данък, повечето от тях предпочитат да работят половин работен ден.
Понеже си ревностен фен на рок музиката, какво ти е мнението за австралийския рок и какво му е мястото в съвременната история на музиката.
Австралийският рок с нищо не е по-лош от английския, американския, канадския и пр. Всяка една държава си има свои Beatles. Австралийският им аналог са Easybeats. Други австралийски групи, завладели световната рок сцена, това са Вее Gees, Buffalo, Little River Band, Rose Tattoo, INXS, но най-популярна от всички е АС/DC. Великият музикант Rick Springfield също е австралиец. Най-интересното обаче е, че самите австралийците го мислят за американец. От съвременните австралийски групи на мене лично много ми допадат Wolfmother и Unitopia. Първата група свири класически хард рок, от рода на Led Zeppelin, Deep Purple, Black Sabbath и пр., докато другата е неопрогресив рок, напомнящ Genesis, Yes и Van der Graaf Generator.
Какво е чувството ти след като си се върнал от това приключение?
Ако не бяха Роналд Рейгън и Михаил Горбачов /мир на праха им!/, ако не беше паднала и Берлинската стена, все пак аз едва ли щях да съм обиколил половината свят. До 1989 година, освен някои от страните на бившия „социалистически лагер“, бях пътувал само до Австрия. По комсомолска линия се бях записал на една екскурзия до Франция, но секретарят на Окръжния комитет на ДКМС в Русе – другарят Орлин Симеонов, не ме одобри. Няма да споменавам по какви причини – и за малоумния е ясно. По едно време същият този другар беше и депутат в парламента.
Но това, което чувствам и виждам е, че на този етап животът ни е по-хубав в сравнение с периода от преди 10 ноември 1989 година. Все пак има свобода. Хората, стига да не чакат всичко наготово и поне малко да са находчиви. Може да пътуват навсякъде свободно и да работят където си пожелаят. Вярвам, че талантливите наши граждани от идващото поколение, ще живеят много по-добре от нашето, за което благородно им завиждам.
Димитър ПЕТРОВ
