Тя закусваше на терасата. Багета, намазана с масло, тънко нарязан колбас и козе сирене. Седеше на масата до парапета, откъдето се виждаха язовирът между двата склона със смърчови дървета и малкият пристан в края на поляната. Запита гарсона познава ли мъжа на пристана.
– Да – отвърна й той, – бизнесмен, идва всяка година за по десетина дни. Да Ви налея чая, госпожо?
– Може – отвърна тя, като продължи да гледа нататък.
Не можеше да го сбърка, беше същият. Позна го по походката, движеше се като гръцки бог с дълги стъпки и високо вдигнати колене, като че ли земното притегляне му беше подвластно. Качи се на лодката, вдигна платно и се понесе по вятъра.
На вечерята отново го видя. Седеше на нейното място. Сам срещу бутилка вино.
– Извинете, смятах, че масата е свободна.
– За нищо. Аз съм също сама.
– Еди – представи се той.
Тя пое ръката му и се усмихна.
– За пръв път ли идвате тук?
– Може да се каже – отвърна лаконично тя, разгръщайки менюто.
Разгледа я. Имаше тъмноруси коси, леко отворено бюстие с малко кръстче между гърдите. Трудно можеше да определи възрастта й, разгръщаше менюто, не можеше да си избере.
– Препоръчвам Ви сърнешко в собствен сос или горски гъби.
– Предпочитам гъби.
Поръча й гъби, за себе си сирене в пергамент.
– Перфектно карате платноходка. Гледах Ви сутринта.
– Да, обичам ветроходството, а тук, в планината, то има особен чар.
Гарсонът им донесе вечерята. Той наля вино. Тя вкуси от гъбите.
– М-мъ, перфект. Това са манатарки, нали?
Той кимна с глава.
– Женен ли сте?
– Не, не намерих подходящата.
– А аз след няколко неуспешни брака живея сама.
Той се загледа към селото, където светлините на къщите постепенно гаснеха, оставаха да светят само уличните, мъждиви и неясни в далечината.
Тя гледаше в него. В широките му рамене, в елегантните му пръсти и си мислеше, че времето изобщо не му е повлияло, само беше станал по-мъжествен.
Оркестърът засвири парчета на „Бийтълс“. Старият „Бийтълс“: „Жълтата подводница“, „Сутрин никакво мляко“, и тя си спомни лагерния огън и оня ученически състав, който също свиреше „Бийтълс“. Бяха танцували цяла вечер, притискайки се един в друг, а той бе бръкнал под широкия й пуловер и милваше гърдите й.
– Танцувате ли? – запита го тя.
– Сигурно съм забравил.
Тя го поведе към дансинга за ръка, той обви кръста й. Не, не беше забравил. Водеше я леко и нежно, като лист на дърво, повеян от вятъра. Сетне си поръчаха нова бутилка с порция манатарки. Не говореха нищо. Всеки унесен в собствените си мисли. Масите оредяваха. Оркестърът звучеше с финални акорди.
– Време е да лягаме – каза той.
– Ще взема бутилка, да я допием в стаята . Предложи тя.
– Първо трябва да мина под душа.
– Аз съм в номер седем.
Тя също влезе под душа, колкото да се разхлади, и сушейки се пред огледалото, се запита, дали щеше да я хареса след толкова години. Пръсна косите си с „Шанел“, загаси осветлението и го зачака в леглото, завита само с чаршаф.
Но той не почука на вратата й. На сутринта го видя на лодката. Готвеше се да отплава.
– Приемате ли дами на борда?
– Само нощни приятелки – усмихна се той и й помогна да се качи.
Вятърът беше слаб, но попътен и той вдигна и двете платна. Караше близо до брега, откъдето се виждаха малки полянки, обагрени в червено от разцъфнали макове, удавени дървета с клони, надвесени над водата, а до тях мощни гиганти с дебели дънери и безкрайно високи върхове.
– Тук наистина е чудесно!
Слънцето беше напекло рано и той съблече якето си. На ръката му видя татуировката. Тъмночервена роза, по краищата с черни листа.
– И аз имам такава – показа му рамото си.
– Навремето беше модерна.
– Правеха си я влюбените, като обещание за вечна любов.
Сега я позна. Не очакваше след толкова години да я срещне. Беше я забелязал за първи път на чешмата. Миеше косите си под ледената вода и той й подаде кърпата. Така беше започнала любовта им. Вечерта танцуваха заедно, а след това дълго разговаряха, приседнали по лагерния огън. Приказваха за книги, за филми, за какво ли не. На другия ден се разхождаха из гората, беряха малини на едно старо сечище и той за пръв път я беше целунал сред малините. Спомни си я нежна, ефирна. Мечтаеше да стане актриса, да пробие в киното, да излезе на Запад, като Силва Кошина и Беба Лончар. С какво сръбкините били по-добри от нея? Само да завършела гимназия. След гимназията се бе омъжила за един треторазреден актьор и беше излязла от полезрението му. Той продължаваше да идва на същото място. Наемаше хотелска стая, береше гъби и боровинки, отиваше до стария малинарник. Постепенно с времето образът й избледня, остана само горчивият спомен за нещо идилично, но безвъзвратно отминало. Дали беше толкова красива, или романтичната планина я правеше такава, той не знаеше, но всяка следваща му изглеждаше недодялана. Която и да залюбеше, съзнанието му изплуваше лицето на първата, най-съвършената. Нейният поглед, загадъчната извивка на устните, аромата на косите й. Сега му изглеждаше съвсем обикновена, нямаше го онова дръзновение в очите, финеса на младостта, от великолепната усмивка нямаше и следа.
Спряха срещу малък пазар, от който купи кошница гъби. На обратния път плаваха срещу вятъра, на зиг-заг, като на всеки поворот мачтата докосваше клоните на дърветата, а той се навеждаше ниско под гика и светкавично сменяше халса. Тя наблюдаваше ловките му движения и си спомни как се бяха запознали. Беше на чешмата, гол до кръста, миеше се със студена вода. „Има сапун на гърба ти! – беше му казала тя. „Къде?“ – запита я той и тя с някакво особено чувство докосна гърба му.
Вечерта я бе поканил на танц, а след това до лагерния огън й разказваше някакъв филм. На следващия ден се разхождаха безцелно по баирите, когато попаднаха на малинажа. Изоставено сечище, превзето от малинови храсти. Качваха все по-нагоре и по-нагоре между стърчащите пънове, когато тя се подхлъзна и се озова в ръцете му, а той за пръв път я целуна. В следващите дни ходеха на плаж, беряха боровинки сред смърчовите усои, вечер танцуваха на дансинга и той бе бръкнал под блузата й. „Не, не тук“ – му беше казала тя. Поведе я далеч от дансинга, където не достигаха светлините на лагера. И там, в мрака, бе докоснал бедрата й. „Девствена съм“ – предупреди го тя. Но той бе продължил да я милва, проправяйки си път между краката й, а тя му бе ударила шамар – така инстинктивно, а на него не бе му достигнал кураж да я обладае. Това беше последната вечер от лагера им…
…На пристана гарсонът ловеше риба.
– Да помогна с нещо, мистер? – запита го той.
– Може да занесеш гъбите до колата.
– Тръгвате ли си вече?
– Да – отвърна му той, сгъвайки платната на лодката.
– Нима си отиваш? – запита тя. – Надявах се да прекараме поне няколко дни заедно.
– Късно е. Когато те срещнах, беше току-що разцъфнала роза. Не си падам по хербарии.
– Съжалявам, безкрайно съжалявам.
– За нищо. На обяд опитай от сърнешкото, наистина е прекрасно.
