Чували ли сте за Делфийската рокля? Произведението на гениалния испански дизайнер Мариано Фортуни обикаля света на модата вече повече от един век насам. Фино плисираната рокля от коприна, за която се предполага, че се шие на ръка, е вдъхновена от Древна Елада и се е произвеждала от Фортуни между 1907 и 1949 година. „Делфийската рокля“ е вдъхновение за дамите, а и за модните дизайнери. Дори има своя специална зала в Мадрид. Елегантната и удобна дреха е символ на женствеността и до ден днешен пази тайната на своя създател. Вече над сто години е повече от актуална и модерна със своите мъниста от муранско стъкло. Превърнала се е в образ, надхвърлящ измерението на модата и напускащ ареалиите на тривиалното значение на „модерно“, за да се пренесе на територията на вечното и изконно въжделение към непреходност.
Тази рокля, заживяла свой собствен живот, се превърна в главния герой и символ на една прохождаща писателка с разградски корени. Наскоро, редом до „Времеубежище“ и „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Кръв от къртица“ на Здравка Евтимова и други известни заглавия, „Жанет 45“ издаде сборника с разкази „Делфийската рокля“ на Димана Симеонова. Младата жена е родена в Разград, завършва Техническия университет в столицата и днес развива успешна кариера във финансовата сфера като продуктов мениджър. През 2019 година е сред дипломантите по творческо писане в курса по проза на Творческа Академия „Заешка Дупка“ с лектори Здравка Евтимова и Владимир Зарев.
През последните години Димана се връща у дома все по-рядко заради голямото разстояние, което я разсейва от всеки свободен миг, прекаран пред белия лист. В момента пише следващото си, по-обемно, произведение – роман.
„Авторката прави умела дисекция на женската душа, започвайки не откъде да е, а от роклята – втората кожа на жената. Както Ева свлича змийската кожа от себе си, така Димана Симеонова съблича тайна след тайна, издърпва шевовете на миналото и прекроява реалността, докато накрая не остане жената, като най-голямото произведение на изкуството. В книгата някои ще срещнат много различни жени, други – само една, но всички разкази напомнят, че жената облича роклята, а не роклята – жената“, пише Рене Карабаш в своята анотация.
Повече за творческия път, който Димана извървява до дебютната си книга, и за успешното съчетание на радионалното и емоционалното – в следващите редове разказва самата авторка.
Как се роди идеята за „Делфийската рокля“?
Още когато взех решението да напиша сборник с разкази, исках между тях да има връзка, която да придаде цялост на книгата. Дълго време търсих онзи спояващ елемент, който да казва: „Да, аз съм напълно самостоятелен разказ, но в същото време съм неразделна част от точно тази книга“. И един ден, съвсем случайно, попаднах в интернет на статия за Делфийската рокля. Веднага разбрах, че роклята ще е символът, който ще присъства във всеки един от разказите ми, а „Делфийската рокля“ ще е заглавието. Метафората между „роклята“ и „жената“ беше толкова силна и красива, че тези две думи се оказаха достатъчни да издържат тежестта на цяла книга върху крехките си рамене.
Бяхте ли запозната с историята на роклята преди това?
Не. По природа съм изключително рационален и здраво стъпил на земята човек, но като писател вярвам, че понякога трябва да се оставиш само на интуицията и тогава историята намира теб, а не ти – нея.
Защо избрахте тази тема?
Не бих казала, че съм избрала точно определена тема, според която може да се дефинира цялостно книгата. Първоначалното ми желание беше да напиша роман, но точно поради факта, че имах прекалено много сюжети в главата си и не можех да се спра на един, промених концепцията на сборник с разкази. По този начин дадох свободата на всичките си герои да бъдат себе си и да изразят различните си емоции в няколко страници, които са си само техни.
Какво е основното послание, което искате да изпратите до своите читатели чрез текста?
Като ученичка винаги ми е било изключително неразбираемо разсъждението „какво се е опитал да каже авторът с еди-кой си израз и еди-кое си сравнение“. И в момента продължава да ми е точно толкова неразбираемо. За мен в добрата книга различните читатели откриват различни послания, които понякога дори са коренно противоположни. Но това не означава, че писателят не е успял да даде еднозначно послание, това означава, че писателят е свършил работата си по най-добрия начин – оставил е читателят сам да открие себе си в книгата, без да му натрапва собственото си присъствие.
И все пак, ако трябва да избера нещо като послание на книгата, то би било: „жената облича роклята, а не роклята – жената“.
Само за нежната половина от читателите ли е предназначена книгата?
Едно от множеството положителни качества на литературата е, че тя в никакъв случай няма полова принадлежност. Уважавам всички тенденции на свободата на пола през последните години, които обществото ни често намира за скандални, защото те се опитват да покажат точно това – емоциите нямат пол. Затова смятам, че и книгата ми не е предназначена само към жените, а към всеки, готов да открие собствените си емоции между редовете.
Какво Ви подтикна да посегнете към белия лист още в самото начало?
Като се замисля, моментът, когато ми мина през ума, че може би умея да пиша е когато всичките ми познати започнаха да ме карат аз да измислям пожеланията за рождени дни и други поводи, защото били оригинални. Тогава осъзнах, че емоцията, докато аз пиша пожеланието е толкова силна, колкото емоцията после, докато го чете човекът, за когото е предназначено. Съжалявам, че толкова често използвам думата „емоция“, но наистина тя най-добре описва какво означава писането за мен – споделена емоция между писател и читател.
Та в този ред на мисли, първите ми произведения вероятно живеят в доста картички, грижливо прибрани и забравени в нечии шкафове.
Дебютната Ви книга е първата издадена, но какво друго е излязло изпод Вашето перо?
„Делфийската рокля“ е дебютната ми книга, така че официално може да се каже, че е единствената ми истинска жива творба. Иначе бюрото ми е затрупано с множество написани разкази, стихове, идеи за сюжети. За мен творба е дори и само едно изречение, набързо надраскано в полето на някой лист. Много от разказите ми в сборника са се родили точно от такива изречения.
От кого сте наследили творческия си талант?
Честно казано, никой от близките ми роднини не пише. Но по-скоро тук искам да обърна внимание, че може би не е правилно да говорим за творчески талант или поне е твърде рано. Все пак това е първата ми книга, която все още не е преминала през оценката на времето. Може би е по-добре да говорим за това от кого съм наследила желанието си да пиша. Но и на този въпрос нямам отговор. Психологията ясно обяснява, че почти всичко, случващо се в зрелостта ни, е последствие от модели, заложени в детството. Но аз и литературата никак не се разбирахме в детските ми години. Още помня как баба ми ме молеше едно цяло лято да прочета „Без дом“ и ме изпитваше всяка вечер колко страници съм прочела през деня.
После нямам представа какво се случи, но книгите се превърнаха в онази наслада, за която като си помислите, че ви очаква след края на учебния/работния ден или през почивните дни и ви кара да се усмихнете от удоволствие. Желанието ми да пиша произлезе от желанието ми да чета.
Какво Ви носи писането? Какво означава за Вас?
Смисъл и емоция. Писането е най-истинската част от мен, която все още никой не познава напълно… дори и аз самата.
Занимавате се с финансова дейност. Как се съчетава точната математическа наука с творчеството? Възможно ли е изобщо, какво трябва да притежава човек, за да е успешен и на двата фронта?
Нямам никаква представа, защото в никакъв случай не мога да кажа, че съм успешна, в която и да е от двете сфери. Може би точно на това ме научи литературата и писането – стремежът към успеха е напълно безсмислен, защото чувството на успех не е спирка, а безкраен път на часове и години разочарования само заради няколко мига успех някъде там, на някой измислен връх. Щастието няма нищо общо с успеха. Щастието е в малките неща всеки ден. Голямото всеобхватно щастие не съществува, само множеството малки минутни и секундни щастия, които пропускаме, стремейки се към измисления успех.
За съжаление, често високите етажи на изкуството се сблъскват с мазето на битовизма и човек трябва да направи компромис. Така и аз се опитвам да живея някъде на средния етаж на блока и през деня да си плащам квартирата и сметките, а вечерта да пиша.
Десислава СТЕФАНОВА
